6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 867
София, 06.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 870 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „П……” [населено място], представлявана от директора Е. В., чрез процесуалния й представител адв. Д. Р., против решение № 238 от 20 октомври 2014 г., постановено по в.гр.д. № 446 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2014 г. в частта му, с която е отменено решение № 82 от 14 април 2014 г., постановено по гр.д. № 446 по описа на районния съд в [населено място] за 2011 г. и са отхвърлени исковете за приемане за установено на основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗДФИ по отношение на В. М. Н. от [населено място] и [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Г. М., че в полза на училището съществува частично солидарно вземането по ч.гр.д. № 323/2009 г. на районния съд в [населено място], за което е издадена заповед № 806/05.11.2011 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, за сумата 4695,00 лв., представляваща причинена от Николова вреда за недължимо платени суми от училището на дружеството за изработка на униформено облекло, установени частично с акт за начет № 11040011/18.03.2009 г., на Агенцията за държавна финансова инспекция, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение – 23.07.2009г. до окончателното плащане, като неправилно, и е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част по този иск за разликата до 6940 лева; отхвърлен е искът на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26 ЗДФИ за приемане на установено по отношение на Николова и дружеството, че в полза на училището солидарно съществува вземането по ч.гр.д. № 323/2009г. на районния съд в [населено място], за което е издадена заповед № 806/05.11.2011 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, за сумата 1016,42 лв., представляваща законната лихва за периода 09.10.2007 г. – 18.03.2009 г. върху размера на вредата, установени частично с акт за начет № 11040011/18.03.2009 г., на Агенцията за държавна финансова инспекция, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която този иск е отхвърлен за разликата до 1513,56 лева; училището е осъдено да заплати на Николова и на дружеството деловодни разноски пред първата инстанция, потвърдено е решението за присъждане на разноски за първата инстанция и са присъдени разноски и за въззивната.
В касационната жалба се поддържа незаконосъобразност на обжалваното решение, като се оспорват изводите, че в акта за начет не било посочено кои от вменените в длъжностната характеристика на директорката задължения не били изпълнени, неизпълнението не е резултат от действие на възложителя, а действията на директорката били целесъобразни. Поддържа се, че неправилно цялата договорена сума била заплатена авансово и че Николова не предприела никакви действия за връщане на платените пари след неизпълнението на договора в пълен обем, нито потърсила униформите. Сочи се като неправилен изводът на съда, че не е налице вреда за училището, понеже репарация следва да се иска въз основа на договора, но такава репарация не е поискана именно от длъжностното лице, отговорно за правилното изразходване на публични средства. Неправилно е приетото от съда, че инспектиращият орган не бил изследвал дали директорката е осъзнавала, че застрашава имуществото на проверявания обект и дали е предвиждала настъпването на неправомерните последици. Твърди се още, че осчетоводяване на получени униформи и емблеми в училището няма, като на 9 октомври 2007 г. са заплатени, но не са доставени от дружеството 77 броя униформи и 350 броя емблеми, като причинената вреда на училището е в размер на 6490 лева, а списъците, представени с отговора на исковата молба, за получени допълнително ученически униформи от класни ръководители, се сочат като да нямат никаква юридическа стойност и са подписани формално. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му по всички основания на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответницата В. М. Н.от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. С. И., и ответника [фирма], със седалище и управление в [населено място], чрез процесуалния си представител адв. А. Т., в отговори на касационната жалба заемат становище за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
В обжалваното решение въззивният съд не е споделил изводите на първата инстанция в уважената част на исковете, уважени във връзка с акта за начет срещу В. Н. – директор за това, че в това си качество е причинила вреда на учебното заведение в размер на 6940 лева от недължимо платена сума за облекло, която сума е получена от [фирма] без правно основание, и за което е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК с лихва в размер на 1513,56 лева, ведно със законната лихва от 18 март 2009 г. При установено по делото, че на 3 октомври 2007 г. между Николова като директор на училището, като възложител, и [фирма], като изпълнител, е сключен договор за изработка в срок до 10 февруари 2008 г. на униформено облекло и емблеми за учениците в училището, като възнаграждението по договора от 28 хиляди лева е заплатено авансово, и установено при извършване на финансовата инспекция, че до 18 март 2009 г. част от поръчката на обща стойност 6940 лева, не е изпълнена, по първия иск е прието, че имуществената отговорност по ЗДФИ е разновидност на гражданската отговорност, за възникването на която е необходимо кумулативно да е установено противоправност на деянието, наличие на вреда, причинна връзка и вина. В случая актът за начет е издаден на основание чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗДФИ с оглед търсене на пълна имуществена отговорност от виновното лице за причинена умишлено вреда. Приема се, че не са установени всички елементи за възникването на отговорността, тъй като в акта за начет е посочено, че директорът е разпоредил плащане на договорените дейности, които не са изпълнени в пълен обем, като по този начин не е изпълнил вменените й с длъжностната характеристика задължения, без да се сочи и докаже кои са тези задължения, а отразеното в акта като противоправно деяние – сключването като възложител на договора за изработка и изпълнението на задълженията по него (основното задължение на възложителя е плащане на цената) не кореспондира на вмененото задължение на директора да взема решения за целесъобразното разходване на финансови средства. Актът за начет е приет за необоснован, тъй като осъщественото неизпълнение на договора е не от възложителя, а от изпълнителя, като изрично се сочи, че липсват не само доказателства, но и аргументи, действията на възложителя да са нецелесъобразни. Не е прието наличието на вреда, тъй като в процесния случай тя може да се прояви само като длъжностна злоупотреба – при противозаконно, фактическо или правно разпореждане с повереното по служба имущество, но при наличие на договор не може да се иска заплащане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане, включително и при лошо изпълнение, макар от него да са произтекли вреди. Сочи се, че в акта за начет и в материалите към него липсват доказателства и аргументи за изследване от инспектиращите на вината на директора, тъй като от авансовото превеждане на сумата по договора за изработка не може да се направи извод за предвиждане неизпълнение в срок или в обем на задължението по договора от изпълнителя, нито пък намерение да се причини вреда на училището. По търсената солидарна отговорност от страните по договора за изработка е прието, че първият ответник е солидарно отговорен с втория, който е получил неполагащи му се суми, което за втория ответник означава, че вредите могат да са само под формата на липса, а търсената отговорност е само за умишлено причинена вреда. Неоснователността на обуславящия иск води до неоснователност и на иска за лихви по чл. 26 ЗДФИ.
К. съд приема, че касационното обжалване не следва да се допуска по поставените от касатора проблеми, тъй като, дори някои от въпросите да са поставени спрямо конкретно правно разрешение на съда в обжалваното решение, не са станали предмет на питане всички елементи, които в кумулативното си единство са дали основание на съда да приеме, че актът за начет е необоснован, нито пък е поставен въпросът за тежестта на доказване по смисъла на чл. 22, ал. 5 ЗДФИ, респективно – за доказването и начините за това с оглед осъществяването на пълната имуществена отговорност по смисъла на чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗДФИ.
Поставят се въпросите след като е налице сключен договор, може ли да се приеме, че липсва вреда за училището; констатациите по акта за начет за причинена вреда на училището, причинната връзка и размера на вредата, могат ли да не бъдат взети предвид от съда като истински, само защото имало сключен договор; може ли само фактът на сключване на договор, без да се проследи неговото изпълнение, да бъде достатъчен, за да се счете, че са опровергани констатациите на акта за начет. И трите въпроса адресират заключението на съда за необоснованост на акта за начет относно наличието на вреда. По тези въпроси се твърди противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с постановките, дадени от Върховния съд в ППВС № 5/1955 г., т. 12. В соченото постановление се приема, че фактическите констатации в ревизионния акт относно непозволеното деяние, причинната връзка между деянието и настъпилата щета, размерът на щетата и пр., се считат от съда за истински до доказване на противното, като ревизионният акт има пълна законна доказателствена сила относно тези факти до оборването му. Общ отговор на поставените въпроси предвид постановките на ППВС № 5/1955 г. с оглед конкретно дадените разрешения на въззивния съд, не може да бъде даден. Заключението на съда, че злоупотреба на длъжностно лице е изключена при наличието на договор (за изработка), тъй като неизпълнението по договора може да бъде репарирано по съответния ред на ЗЗД, не е станало предмет на питане от страна на касатора. Не може да се сподели твърдението на касатора, че по отношение на поставените въпроси е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК тъй като въпросите били разрешавани противоречиво от съдилищата. В тази връзка се сочат решение № 519 по гр.д. 576/2009 г. на окръжния съд в [населено място] и решение № 1180 по гр.д. № 2510/2008 г. на апелативния съд в [населено място] (третото решение – решение № 171 по в.гр.д. № 201/2010 г. на окръжния съд в [населено място] не може да се ползва за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е отразено като влязло в сила). И двете посочени от касатора решения обаче разрешават въпрос при установена в акта за начет липса, а не при сключен от материално-отговорното лице договор, при който да е причинена умишлено вреда на предприятието.
При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се търси отговор на въпросите следва ли в акта за начет да се посочат вменените в длъжностната характеристика на директорката задължения, които не са били изпълнени; ако изпълнителят по един договор не изпълни задълженията си, това води ли до отпадане на отговорността на директора за неправомерно изразходване на публични средства; ако има сключен договор за изпълнение на определена дейност и този договор не е изпълнен, може ли да се приеме, че не е налице вреда за училището, при условие, че сумите по договора са платени авансово от длъжностното лице, което изразходва публични средства. Извън обстоятелството, че твърдяното противоправно действие е плащане авансово на суми по договор, каквото не е въведено своевременно в процеса (в исковата молба се преповтаря заключението на ревизионния акт, че ответницата Николова в качеството й на директор на училището, като не е изпълнила вменените й с длъжностната характеристика задължения, е разпоредила плащане на дейности, които не са действително извършени – не са изработени 77 броя ученически униформи и 350 броя емблеми, с което е причинила вреда на училището) поставените въпроси не държат сметка за точните мотиви на съда. Така по първото питане следва да се отбележи, че освен приетото от съда, че липсва посочване кое точно задължение според длъжностната характеристика ответницата е нарушила, вследствие на което на училището е причинена вреда умишлено, съдът още е коментирал и тази част от длъжностните задължения на ответницата, свързани с целесъобразното разходване на финансови средства. Вторият въпрос е неотменно свързан с необходимостта вредата да бъде причинена умишлено, но касаторът е пропуснал да заяви питане дали при сключването на договор за изработка (или при включването в договора на клауза за авансово заплащане на цената по договора) възложителят действа умишлено, предвиждайки неизпълнение на дължимите от изпълнителя действия, но е искал или е допускал настъпването на тези неблагоприятни за училището последици. По третия въпрос е поставена на разглеждане хипотеза, която не е била надлежно въведена в процеса – вреда на училището е причинена с авансовото плащане на сумите по договора.
Като цяло касаторът, освен пропускането да постави питане по приложението на чл. 22, ал. 5 ЗДФИ и какво следва да е доказването от страна на ответника, за да се оборят фактическите констатации в акта за начет, е пропуснал да постави и правен въпрос по отречената от съда противоправност в действията на ответницата. А както ВКС приема в обвързващата си практика – решение № 267 по гр.д. № 7254/2013 г., ІV г.о., за да се реализира имуществената отговорност по чл. 21, ал. 1 ЗДФИ вредата трябва да е причинена умишлено – лицето трябва да е действало противоправно, осъзнавайки вредните последици, които ще настъпят от действията му, целейки или допускайки настъпването им. Ето защо следва да се приеме, че не са налице основанията, поддържани от касатора, за допускане на касационното обжалване на неблагоприятното за него въззивно решение.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 238 от 20 октомври 2014 г., постановено по в.гр.д. № 446 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: