5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 868
[населено място] ,24,11,2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение,в закрито заседание на шестнадесети ноември,през две хиляди и петнадесета година,в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ : РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1075/2015 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК .
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1978/29.10.2014 год. по т.д.№ 3673/2013 год. на Софийски апелативен съд,с което е отменено решение № 121/17.07.2013 год. по т.д.№ 37/2012 год. на Софийски окръжен съд и вместо него е постановено отхвърляне на предявения от касатора против [фирма],иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.трето ЗЗД,за връщане на сумата от 39 116 ,60 лева,представляваща равностойността на 20 000 евро, като платена на отпаднало основание – прекратен договор за франчайзинг от 25.01.2011 год..Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.26 ал.2 пр.първо ЗЗД – досежно извода за нищожност на чл.3 от договора за франчайзинг,поради невъзможен предмет,както и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила,обусловили този извод – несъобразяване с всички събрани по делото доказателства и конкретно – относимите към факта,че сградата, в която се намира помещението – обект на сключен от ищеца с трето лице договор за наем , предмет на приетата за нищожна договорна клауза – към момента на сключването на договора за франчайзинг е била в процес на изграждане.Техническата неизпълнимост на изискванията към обекта – предмет на договора за наем, с цел пригодяването му за заведение,отговарящо на изискванията на франчайзодателя за заведение от веригата „П. П. „,е установена последващо на сключването на договора,т.е. изключва,според касатора, изначална невъзможност на предмета на договора в тази му част. Касаторът оспорва и правилността на извода на въззивния съд,че прекратяването на договора за наем на обекта,предназначен за първо заведение с прилагане предоставения от франчайзодателя лиценз , автоматично не прекратява и договора за франчайзинг, съгласно уговореното в чл.9.1,предвид извършеното от съда тълкуване на клаузата, в който смисъл се навежда довод за неправилно приложение на чл.20 ЗЗД.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване,но с доводи по същество относно правилността на въззивното решение. Претендира възмездяване на разноски.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе настоящият състав съобрази следното:
Ищецът твърди,че сключеният с ответника договор за франчайзинг е прекратен на основание чл. 9.1 от същия, с прекратяването на договора за наем на обект,сключен от ищеца с трето лице,посочен изрично в чл.3 от договора за франчайзинг,като приложение и неразделна част от последния. Ищецът сочи, че наетото помещение,в което е следвало да се организира първото от заведенията,с ползване отстъпения от франчайзодателя лиценз на веригата „ П. П.„ ,е било неприспособимо към изискванията на франчайзодателя за експлоатацията му, относими към заведенията от веригата „ П. П. „. Поради това и счита договорът за франчайзинг автоматично прекратен, респ. дължима му обратно заплатената при сключването му сума от 20 000 евро,в съответна левова равностойност.
Първоинстанционният съд е уважил иска,като е възприел за основателен довода на ищеца за автоматично прекратяване на договора за франчайзинг,с прекратяването на договора за наем, визиран в чл.3 от договора за франчайзинг,осигуряващ първото от заведенията,предвидени в чл.1,раздел А от договора.Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и отхвърлил иска, като е приел, че клаузата на чл.3 от договора за франчайзинг е нищожна, поради невъзможен предмет, тъй като изначално обекта – предмет на договора за наем – е бил в невъзможност да удовлетвори изискванията към обект за заведение от веригата „П. П. „. Според съда, обаче, нищожността на тази клауза не влече нищожност на целия договор,съгласно чл.26 ал.4 ЗЗД.Тълкувайки чл.9.1 от същия,съдът е приел,че договорът за франчайзинг не е сключен с оглед първото предвиждано и изрично индивидуализирано в договора заведение, респ. че липсата на годен обект за същото не прекратява договора за франчайзинг, доколкото за ищеца не отпада интереса от договора в цялост. Съдът се е позовал на т.2 от уводната част на договора, според която франчайзополучателят има право да открие и второ, трето и четвърто заведение в С. или другаде в Република България,при същите условия. Под „заведение„ по смисъла на договора, според съда,следва да се разбира същото такова в множествено число,респ. договорът урежда правоотношението между страните не само по отношение първото, но и за всяко следващо от останалите три, за които е отстъпен франчайзингът. Смисълът на уговореното в чл.9.1 от договора въззивният съд е свел до съгласие на страните за прекратяване на договора за франчайзинг за конкретното заведение, за което е прекратен договора за наем,не и в цялост,изхождайки от предл. трето на същата разпоредба. Независимо от този си извод, въззивният съд е обосновал и паралелен, независим извод за неоснователност на претенцията, квалифицирана като такава по чл. 55 ал.1 пр. трето ЗЗД, а именно : позовавайки се на чл.1 от раздел „Е” на договора и описанието на дължимата от франчайзополучателя престация от 30 000 евро като такава „за правото на влизане в системата „П. П.„ „ дефинирано по съдържание в чл.3 раздел В, респ.съобразявайки елементите на формирането й – включваща и „цената за учредяване и започване на дейността на първото заведение „, в съответствие и с отделно договореното в чл.1.2 от раздел Г дължимо възнаграждение в размер на 3 % от чистата месечна печалба на всяко заведение, но не по-малко от 750 евро месечно, въззивният съд е приел, че платената от ищеца на ответника сума от 20 000 евро е т.нар. „entry fee„,чието заплащане е независимо от последващото откриване и експлоатация на заведения от веригата и не подлежи на връщане с прекратяването на договора за франчайзинг.
В изложението по чл. 280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси : 1 / Налице ли е била обективна фактическа или правна невъзможност да се изпълни сключения между страните договор за франчайзинг към момента на неговото сключване, респ. валидна ли е клаузата на чл.3 от договора ? и 2 / Дължи ли се връщане на даденото по нищожен поради невъзможен предмет договор , като дадено на отпаднало основание / чл.55 ал.1 пр.трето ЗЗД / ? – първият от въпросите обосноваван в хипотезите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК / по т.1 – поради противоречие с реш.№ 64 по гр.д.№ 820 / 2011 год. на ІІІ г.о. ВКС и опр.№ 13 по гр.д.№ 443/ 2012 год. на ІV г.о. ВКС /,а вторият – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, поради противоречие на квалификацията на иска,дадена от въззивния съд, с тази дадена в решение № 1001 по гр.д.№ 1773/2002 год. на ІV г.о. на ВКС.
Първият от въпросите е обоснован от довода на ищеца, че съдът не е съобразил доказателствата досежно факта, че към момента на сключване на договора за франчайзинг обектът – предмет на договора за наем, посочен в чл.3 от договора за франчайзинг,респ. сградата в която се помещава съобразно одобрените архитектурни проекти, е била в строеж , т.е. изначалната невъзможност същия да удовлетвори изискванията към обект за заведение от веригата „ П. П. „ не е била установима, респ. е установена последващо на сключването на договора за франчайзинг, което изключва хипотезата на нищожност на основание чл.26 ал.2 пр. първо ЗЗД.Този касационен довод предпоставя,обаче,процесуалноправен въпрос относно изпълнението на задълженията на въззивния съд, съгласно чл. 235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК – за съобразяване всички доводи и възражения и постановяване на решение в съответствие с всички доказателства по делото.Независимо от липсата на формална кореспонденция между така формулирания въпрос и наведените касационни доводи за неправилност на основанията по чл.281 т.3 ГПК, първият от поставените въпроси е и фактологичен – предпоставя отговор въз основа на конкретно установените факти и обстоятелства по делото и в съответствие със съдържанието на конкретната договорна клауза, а не такъв по принципното приложение на конкретна правна норма,независимо от фактологията на спора.Отделно е необоснован и допълнителния селективен критерий, каквото изискване не удовлетворява единствено формалното посочване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, в несъответствие със задължителните указания по в т.4 на ТР № 1 / 2010 год.по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Последните предпоставят визирането на конкретна,неясна, непълна или противоречива по съдържание правна норма,както и обосноваването на развила се по тълкуването й противоречива съдебна практика, респ. обосноваването на необходимост от преодоляване на иначе непротиворечива, но неправилна, с оглед междувременно изменение на законодателството или развитие на обществените отношения,съдебна практика.Такива конкретни съображения страната не е развила.Цитираното решение в обосноваване на допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК е неотносимо дори към общия смисъл на формулиране на първия от въпросите, задаването на който касаторът не свързва с твърдяна последваща,обективна възможност за осъществяване предмета на договора за наем,в съответствие с изискуемите съгласно договора за франчайзинг изисквания,а точно противното – установима, но след сключването на договора,невъзможност за удовлетворяването на това изискване. Цитираното определение № 13 по гр.д.№ 443 / 2012 год. на ІV г.о. ВКС е по допускане на касационно обжалване, няма сила на пресъдено нещо и не обективира съдебна практика,относима към хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.
Вторият от формулираните въпроси е относим към дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска,като такъв по чл.55 ал.1 пр.първо ЗЗД – за връщане на дадено при начална липса на основание, поради приета нищожност на целия договор за франчайзинг,респ. неотносим към квалифицирането на иска от въззивния съд по чл.55 ал.1 пр.трето ЗЗД – връщане на даденото на отпаднало основание,предвид обосноваването му с прекратяването на договора за франчайзинг.Дори да би се конкретизирал адекватно на приетото от въззивния съд правно основание на претенцията,въпросът би предпоставил отговор за вероятната недопустимост или за правилността на решението, на основанията по чл.281 т.3 ГПК,различни от основанията по чл. 280 ал.1 ГПК.Настоящият състав не намира съдебното решение вероятно недопустимо,като постановено в съответствие с твърдените от ищеца факти и формулиран петитум на иска.Единствено погрешната правна квалификация, при това, дори да би била налице,не е довод от естество да обуслови недопустимост или неправилност на постановеното решение,ако не се обвърже с такъв за несъобразени, в съответствие с обстоятелствената част и петитума на исковата молба, факт или обстоятелство, което процесуално нарушение е рефлектирало върху допустимостта или правилността на решението, а такива доводи не се сочат.Предвид това,дори да би бил обоснован досежно действителната правна квалификация на иска,като некореспондиращ с конкретен касационен довод за неправилност на въззивното решение и при неустановима служебно от настоящия състав вероятна недопустимост на същото,въпросът няма характеристиката на правен, съгласно т.1 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1978 / 29.10.2014 год. по т.д.№ 3673 / 2013 год. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.3 ГПК,да заплати на [фирма] разноски за настоящото производство,в размер на 2 347 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :