О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 868
гр.София, 15.07.2009 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на тринадесети юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЯ ЗЯПКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №19 по описа за 2009 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба от В. П. Б., Т. Д. Б., П. Д. Б. и Д. Д. Б., чрез пълномощника им адв. С, против решението от 17.10.2008г., постановено по гр.д. №231/2008г. на Ловешки окръжен съд, с което е оставено в сила решението от 10.05.2008г. по гр.д. №749/2006г. на Т. районен съд, с което са отхвърлени предявените от В. П. Б., Т. Д. Б., П. Д. Б. и Д. Д. Б. срещу К. М. К. и Й. К. К. искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл.226, ал.2 от ЗЗД, чл.26, ал.2, пр.2 от ЗЗД, чл.34 от ЗЗД, чл.42, б.”в” и евентуални по чл.23, б.”а” и б.”б” от ЗН.
Касаторите считат, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по жалбата К. М. К. и Й. К. К. оспорват наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е оставено в сила първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от В. П. Б., Т. Д. Б., П. Д. Б. и Д. Д. Б. срещу К. М. К. и Й. К. К. искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД и чл.26, ал.2, пр.4 от ЗЗД по отношение на договор за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за издръжка и гледане, сключен с н.а. №181/99г. между наследодателката на ищците С, починала през 2001г., и К. М. К. ; чл.34 от ЗЗД по отношение на имотите, прехвърлени с н.а. №95/2006г. и с н.а. №181/1999г.; искове с правно основание чл.42, б.”в” и евентуални по чл.23, б.”а” и б.”б” от ЗН по отношение на завещателно разпореждане от 05.08.1997г. на С. Б. в полза на К. К. ; чл.226, ал.2 от ЗЗД по отношение на договор за дарение на завещани имоти от К. К. на съпругата му Й. К. К.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателите, за да обосноват допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поддържа, че въпросът за валидността на пореден договор в случаите когато едни и същи лица сключат няколко последователни договора за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за издръжка и гледане, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Поддържа се също, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
На основание разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона” най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая касаторите само са посочили това основание, но не са се позовали нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна практика, но неправилна, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Тези предпоставки не са налице по отношение на нормите на чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД и чл.26, ал.2, пр.4 от ЗЗД, които са ясни и не се нуждаят от тълкуване и по приложението им има установена практика на ВКС. В практиката на ВКС непротиречиво се приема, че договорът за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане винаги е възмезден и поради това насрещното основание, причината поради която се сключва договорът не може да бъде изчерпана от предходен договор, тъй като прехвърлителят на вещното право може да иска гледане и издръжка по всеки един от сключените алеаторни договори. При този вид грижи и издръжка се търси най-пълно задоволяване на потребностите на прехвърлителя. Прехвърлителят има право да търси по-пълно удовлетворяване на нуждите си. Не е противно на закона сключването на последващи договори за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за издръжка и гледане. Законът –чл.8 и чл.9 от ЗЗД го допуска, добрите нрави също, защото не е неморално да прехвърлиш имот срещу задължение за грижи, а основанието е очевидно, особено ако е имало и реално положени грижи, тъй като точно това са целели страните. Въззивното решение е съобразено с трайната практика по тези проблеми, поради което не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение не е постановено в противоречие, а в съответствие с представените от касаторите решение №1747 от 05.09.1969г. по гр.д. №1203/1969г. на ВС, Іг.о., с което е прието, че не е имало пречка още с първия договор да се прехвърли собствеността върху имота, предмет на втория договор, като в този случай договорът би бил действителен, и на решение №502 от 23.02.1970г. по гр.д. №1862/1969г. на ВС, Іг.о., с което е прието, че страните по един двустранен договор имат право и свобода да преценяват дали двете насрещни престации по договора са равностойни, или не и че тази тяхна преценка не може да бъде контролирана от съда. Позоваването на касаторите на решение №1444 от 04.11.1999г. по гр.д. №1885/2003г. на ВКС, Vг.о., с което е прието, че нарушение на добрите нрави е налице при нееквивалетност на престации, е неоснователно, тъй като в случая не е установено накърняване изискванията за еквивалентност на насрещните престации на страните. Именно поради това, че прехвърлителят има право да търси по-пълно удовлетворяване на нуждите си и поради това, че няма точен критерий за това как да го постигне, сключването на последващи договори за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане е предоставено на свободната преценка на страните. Неоснователно е позоваването на касаторите на решение №357 от 09.10.1981 по гр.д. №231/81г. на ВС, Іг.о. по проблема за конфискацията по отменената ал.3 на чл.34 от ЗЗД и на решение №734 от 07.07.1986г. на ВС, ІІг.о. по проблема за нищожност на договор поради нарушение на закона – имот СИО по време на брак да се изключи от общността и превърне в собственост на единия от съпрузите. Позоваването е неоснователно, тъй като въззивният съд не е разрешавал проблемите, които са разрешени в посочените решения на ВС. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са изложени и доводи за неправилност на касацинното решение, които са неотносими към преценката за допустимост на касационното обжалване.
Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението в частите по исковете за нищожност на договора за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за издръжка и гледане и иска с правно основание чл.34 от ЗЗД по отношение на имотите, предмет на този договор.
Касаторите считат, че следва да се допусне касационно обжалване на останалата част от въззивното решение, тъй с него е разрешен въпроса за доказателствената тежест по иска за нищожност на завещателното разпореждане с правно основание чл.42, б.”в” от ЗН и по евентуалните искове за унищожаването му по чл.23, б.”а” от ЗН и по чл.23, б.”б” от ЗН, в противоречие на: решение №202 от 24.07.2001г. по гр.д. №583/2000г. на ВКС, Іг.о. и решение №119 от 30.03.2004г. по гр.д. №618/2003г. на ВКС, Іг.о. и решение №1301 от 20.12.1991г. по гр.д. №1079/91г. на ВС, Іг.о. Позоваването на първите решения е неоснователно, тъй като приетото с тях относно разпределянето на доказателствената тежест се отнася до оспорване на саморъчно завещание и доказване на изискванията за неговата действителност по чл.25, ал.1 от ЗН – да е написано, подписано и датирано от завещателя, по иск за нищожност на саморъчното завещание по чл.42, б.”б” от ЗН, а в случая искът за нищожност на завещателното разпореждане е предявен не на основание чл.42, б.”б” от ЗН – поради неспазване изискванията за неговото съставяне по чл.25, ал.1 от ЗН, а на основание чл.42, б.”в” от ЗН. Позоваването на третото решение е неоснователно, тъй като с него е прието, че завещателните разпореждания са нищожни и когато са налице общите основания за нищожност по ЗЗД, каквито обаче по делото в разглеждания случай не са разглеждани, а и не са релевирани.
Касаторите считат, че въззивното решение в частта по иска за унищожаване на завещателното разпореждане на основание чл.43, ал.1, б.”а” от ЗН е постановено в противоречие с решение №244 от 31.01.1979г. по гр.д. №2578/78г. на ВС, Іг.о. и решение №2639 от 31.12.1969г. по гр.д. №1363/69г. на ВС, Іг.о. по въпроса за неспособността на завещателя да действа разумно по време на съставяне на завещателното разпореждане. В приложените решения е прието, че неспособни да действат разумно са лицата, които не са поставени под запрещение, но поради слабоумие, душевна болест или друга причина не са в състояние да разсъждават разумно, липсва им здрав разум и не могат да разбират и да ръководят постъпките си. Въззивният съд е приел, че по делото не е доказано, че завещателката към датата на съставяне на завещанието не е била способна да завещава, тъй като по делото не е установено към този момент да е била в депресивен период на основното й заболяване биполярно афектно разстройство. Касае се до конкретно доказване на причина, поради която в момента на съставяне на завещателното разпореждане завещателят да не е в състояние да разсъждава разумно, да му липсва здрав разум и да не може да разбира и да ръководи постъпките си. Доводите на касаторите, че неправилно е прието, че по делото не е установено, че при съставянето на завещанието завещателката не е била способна да завещава, не са относими към достъпа до касационно обжалване. Относими са към правилността на въззивното решение, по която касационната инстанция ще се произнесе, ако жалбата бъде допусната за разглеждане по същество. Преценката за достъп до касационно обжалване се основава на съответствието с критериите по чл.280, ал.1 от ГПК, а не с обсъждане на конкретните основания за порочност на обжалваното въззивно решение. В разглеждания случай не може да се приеме, че е налице релевираното основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като се сочат касационни основания за неправилност на въззивното решение, които не са относими към достъпа до касационно обжалване. Релевираните въпроси, които са въпроси на конкретно доказване на твърденията на страните по спора, а също и доводите за усложнение на делото поради активното съединяване на искове, не могат да обосноват извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 17.10.2008г., постановено по гр.д. №231/2008г. на Ловешки окръжен съд, по касационна жалба на В. П. Б., Т. Д. Б., П. Д. Б. и Д. Д. Б..
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: