ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 87
София, 22.01.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети януари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 649 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат К.-Ж. като процесуален представител на С. Н. Б. и В. С. Б., и двамата от срещу въззивното решение на Софийския окръжен съд /СОС/ от 15.ІІ.2012г. по в.гр.д. № 925/2011г.
Ответницата по касационната жалба Ф. Н. Х. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК, приподписан от адвокат П., е заела становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СОС е потвърдил решението на РС Пирдоп от 04.08.2011г. по гр.д. № 50/2010г., с което е обявен за нищожен поради липса на основание сключения на 17.8.2009г. с нот.акт № 165/2009г. договор, с който Н. С. Т. чрез пълномощницата си С. Н.Б. прехвърлил на С. Н.Б. 4/6 ид.части от дворно място с площ 863 кв.м, съставляващо УПИ по плана на [населено място] със съответна индивидуализация, и от построените в него масивна жилищна сграда със ЗП 77 кв.м, паянтова жилищна сграда със ЗП 57 кв.м, двуетажна масивна сграда със ЗП 41 кв.м, двуетажна масивна сграда със ЗП 27 кв.м, масивна сграда със ЗП 24 кв.м и навес 27 кв.м, срещу задължението на приобретателката да поеме издръжката и гледането на прехвърлителя, като му осигури спокоен живот до неговата смърт.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че починалият към момента на сключването на договора е бил в крайно тежко състояние, обуславящо близката му и неизбежна смърт, и че ответницата е била наясно с това положение и че със сключването на договора няма да престира грижи срещу прехвърления имот. Съдът е взел предвид в тази връзка събраните по делото доказателства, че починалият е страдал от тежко злокачествено заболяване на дебелото черво, отстранено оперативно в края на януари 2009г.; че при изписването му от болницата всички, вкл.ответницата, били наясно с неблагоприятния изход от заболяването, но нито един лекар не се ангажирал със срок на настъпването на смъртта /видно от отговора на ответницата и от обясненията й пред съда/; че през м.март същата година Т. претърпял втора операция на херния; че в началото на август 2009г. състоянието му се влошило вследствие онкологичното заболяване /свързано с болки и подуване на корема – симптоми, сходни с тези, проявявани при установяване на заболяването/; че при него „общо сравнително добра прогноза“ не е била налице, което кореспондира с посочената в препис-извлечението от акта за смърт причина за смъртта, настъпила девет дни след сключването на договора; според вещото лице при такова състояние смъртта не би могла да бъде прогнозирана до дни, а би могла да настъпи до седмица, месец или повече, т.е. леталният изход е бил неизбежен, макар и не прогнозируем в краткия срок, в който действително е настъпил; след влошаване състоянието на Т. допускането от страна на ответницата, че той може да почине, се е превърнало в знание за предстоящия неблагоприятен изход предвид тежкото заболяване, видимите признаци на тежко здравословно състояние, липсата на обнадеждаващо прогнозно медицинско заключение и напредналата възраст на Т., което лишава договора от основание; да се приеме обратното, би означавало да се застъпи становище, че на приобретателя по договор за издръжка и гледане би било положително известно, че смъртта на прехвърлителя е близка и неизбежна, само ако предварително се знае точният ден на смъртта, което от медицинска и от житейска гледна точка не е нито предвидимо, нито оправдано. Изводът си съдът е основал и на поведението на ответницата преди сключване на договора – на 14.08.2009г. тя завела при баща си /прехвърлителя/ нотариус и адвокат с оглед доброволна делба на имотите му, но такава не била извършена, тъй като със сестра й – ищцата не се разбрали относно разпределението на имотите.
В изложението на С. и В. Б. по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1. Въпреки наличието на обяснение на вещото лице в съдебно заседание относно обстоятелството, че прехвърлителят не е бил в „терминално състояние“ /крайно тежко състояние“/ към момента на сключване на договора, както и липсата на медицинска документация в този смисъл, съдът е приел, че прехвърлителят е в „терминално състояние“ и е обявил договора за нищожен поради липса на основание – в противоречие с практиката на ВКС по реда на чл.290 ГПК, обективирана в три решения на негови състави, според която под „терминален стадий“ се разбира заболяване, характеризиращо се с пълната физическа изнемощялост, често или постоянно изпадане в безсъзнание; 2.предвид липсата на обнадеждаващо прогнозно медицинско заключение съдът е приел допускане от страна на приобретателя за близката смърт на прехвърлителя, трансформирал я е в знание у приобретателя, като въз основа на този извод е обявил договора за нищожен – в противоречие с практиката на ВКС, в която не е прието, че липсата на такова медицинско заключение обуславя допускането, а оттам и знанието у приобретателя за скорошната смърт на прехвърлителя, и в която е прието, че допускането, че прехвърлителят може скоро да почине, не е равнозначно на знание; 3. Предвид обстоятелството, че прехвърлителят по договора и приобретателят са роднини по права линия и дъщерята /приобретателка/ се е грижела за баща си /прехвърлителя/ и се е интересувала от здравословното му състояние, нейната загриженост е трансформирана от съда в знание за предстоящата му смърт, обусловило изводът му за нищожност на договора – в противоречие с посочената практика на ВКС, според която именно съзнаваната необходимост от постоянни грижи занапред предвид конкретен риск от влошаване е основанието за сключване на договора за издръжка и гледане.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай изложението на касаторите не отговаря на посочените изисквания. Това е така, тъй като и трите поставени от тях въпроси не са процесуалноправни и/или материалноправни, само каквито са основания за допускане на касационно обжалване, а представляват критично изложение на част от сочените като приети за установени от въззивния съд фактически обстоятелства, което с оглед и на релевираните обосноваващи ги съображения, представящи личните преценка на данните и изводи въз основа на тях на касаторите, ги определя като фактически, респективно като касационни оплаквания за необоснованост, които се подлагат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането. При това положение и тъй като, както вече бе посочено, касационният съд няма правомощие да извлече служебно правните въпроси, обусловили решаващите изводи на въззивния съд, не е налице основната предвидена в закона /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставка, касационно обжалване на атакуваното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касация следва да бъдат присъдени 500лв. разноски за настоящата инстанция по договор за правна защита и съдействие от 08.05.2012г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския окръжен съд, ГО, № 67 15.ІІ.2012г. по гр.д. № 925/2011г.
ОСЪЖДА С. Н. Б. и В. С. Б., и двамата от , да заплатят на Ф. Н. Х. от [населено място], С..област, 500лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
3