О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№87
София, 03.02.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 2581 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Ж. Г. С., подадена чрез процесуален представител адв. К., против въззивно решение от 29.03.2019 г. по в.гр.д. № 29/2019 г. на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено решение от 09.11.2018 г. по гр.д. № 2552/2018 г. на Районен съд – Плевен за уважаване на предявения от С. В. Т. срещу Ж. Г. С. иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Жалбоподателят счита, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради вероятна недопустимост и очевидна неправилност. Сочи също, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба С. В. Т., чрез процесуален представител адв.П., в подаден писмен отговор оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира:
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част по евентуалния иск, с която Ж. Г. С. е осъдена да заплати на С. В. Т. на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата 8500лв. – получена без основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че въззивното решение е вероятно недопустимо, но не е изложил съображения в тази насока в изложението и в касационната жалба. Настоящият касационен състав при служебната проверка на обжалваното въззивно решение не намира същото да е вероятна недопустимо.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1„ длъжен ли е въззивният съд да прецени доказателствата и доводите на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не“; 2“недопускането на доказателства от първоинстанционния съд в нарушение на процесуалните правила преклудира ли възможността на страната да направи това свое искане отново във въззивната инстанция и какви са основанията за събиране на нови доказателства от въззивния съд в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК“; 3“за задължението на съда да прецени заинтересоваността на свидетеля“.
Поставените в т.1 въпроси касаторът отнася към оплакванията в касационната жалба, че: „изобщо не са обсъдени нито едно от доказателствата, представени с оглед защитната теза на ответната страна, както и резултатите от извършената данъчни ревизии на физически лица и не е преценено в тяхната съвкупност гласните и писмени доказателства“. Въззивният съд е приел, че в тежест на ответника по иска – сега жалбоподател, е било да докаже, че е получила на годно правно основание сумата от 8 500 лв. Посочено е, че в тази връзка тя твърди, че сумата от 8 500 лв. й е платена по банков път в качеството и на Управител на „Каше-БГ“ЕООД-с. Брестовец като част от цената на автомобил АУДИ Q5 , възлизаща на 21 700 лв.; че друга част от цената – 9 000 лв. са били платени също по банков път от ищцата на Й. А. Д. – работник в „Каше-БГ“ЕООД; че разликата от 4 200 лв. била платена в брой от ищцата и за нея й била издадена от „Каше-БГ“ЕООД фактура №[ЕГН]/10.10.2017 г. Въззивният съд е приел, че не е доказано този договор да е основание за плащането на сумата от 8 500 лв. като част от цената на процесния автомобил АУДИ Q5. Приел е за установено, че договорената и заплатена цена на автомобил е в размер на 4 200 лв., при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства относно цената, на която е закупен от дружеството и техническото състояние на автомобила /приетия неоспорен договор от 30.05.2017г. и показанията на свидетеля Д.Р. – работник в дружеството, кредитирани като незаинтересовани и кореспондиращи с останалите доказателства/, и на фактурата от 10.10.2017г. Въззивният съд е обсъдил и фактура №405/29.05.2017 г. с получател „Каше-БГ“ЕООД, която се отнася до ремонт на автомобил на стойност 985 лв., но е приел, че в тази фактура не е конкретизиран ремонтирания автомобил и не може да бъде свързана с ремонта на процесния автомобил, за който споменава свидетеля Т.Ц. /че автомобилът бил „закрепен“ от някакъв майстор, за да се продаде – т.к. бил докаран на платформа, защото не бил в движение/. Във въззивното решение са изложени и съображенията на съда, че съдържанието на договора, в т.ч. и цената на МПС като негов съществен елемент, не може да бъде определена според констатациите на данъчните органи в покана по чл.103 от ДОПК №Р-04001518004787-177-002/14.02.2019 г., т.к. тези констатации се отнасят до търговската дейност на трето, неучастващо в процеса лице, каквото е „Каше-БГ“ЕООД и обвързват това дружество като данъчно задължено субект, а не като страна по двустранен договор за покупко-продажба на МПС, както и че констатациите на данъчните органи не обвързват другата страна по договора – Т.. Обсъдени са останалите събрани по делото доказателства, но установените с тях обстоятелства въззивният съд не е приел за относими към предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Поради това неоснователно се сочи от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по поставените в т.1 въпроси.
Поставените от касатора въпроси в т.2 в първата им част предпоставят в себе си да не са допуснати доказателства от първоинстанционния съд в нарушение на процесуалните правила, докато в случая въззивният съд се е произнесъл по доказателственото искане във въззивната жалба за допускане на гласни доказателства и е преценил, че не е налице хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК с оглед преценката си, че такова доказателствено искане не е направено в срок в първата инстанция, а и е намерил обстоятелствата, за които се иска допускане на показанията за неотносими към иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, спорът по който е единствено предмет на въззивното производство. Както е разяснено в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това поставените въпроси в т.2 не осъществяват общ основание за допускане на касационно обжалване.
Третият от поставените въпроси касаторът отнася към показанията на свидетеля Д.Р., с твърдения в касационната жалба, че с него „страната има висящи преписки в прокуратурата и който никога не е работил в автокъщата“. Свидетелят е разпитан в присъствие на представители на страните и при допускането, и при разпита му не е оспорено казаното от него, че е работил в автокъщата като мияч на автомобили и извършвал дейности като механик, до приключване на първоинстанционното производство няма изявления, че е заинтересован в полза на някоя от страните, нито има релевирани конкретни данни по-късно в тази насока пред въззивната инстанция, за да бъдат обсъдени при преценката на показанията; не е оспорена компетентността на свидетеля да дава показания относно техническото състояние на автомобила /които показания именно в тази част въззивният съд е кредитирал като е преценил, че кореспондират с останалите доказателства по делото/. Ето защо в конкретния случай не може да се приеме, че въззивният съд е кредитирал показанията на свидетеля относно техническото състояние на автомобила в противоречие с практиката на ВКС.
Касаторът е посочил, че въззивният съд не е съобразил с ППВС №1/1979г., с което е прието, че в чл.55, ал.1 ЗЗД са уредени три фактически състава. Касаторът сочи, че в случая не е налице никой от случаите на липса на основание по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, посочени в ППВС №1/1979г., поради което счита, че въззивното решение е неправилно. Както се посочи, правилността на въззивното решение не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато.
Не е налице и соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал разрешен във въззивното решение правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване.
Не е налице също така и соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, но не е мотивирал наличието на такава. Съдът не намира, че има правни проблеми, свързани с неточно приложение на императивни правни норми, които да обосноват допускане на касационно обжалване.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са изложи и доводи за неправилност на въззивното решение, които не могат да бъдат обсъждани в производството по допускане на касационно обжалване. Преценката за достъп до касационно обжалване се основава на съответствието с критериите по чл.280, ал.1 ГПК, а не с обсъждане на конкретните основания за порочност на обжалваното въззивно решение.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски в размер на 600лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 29.03.2019 г. по в.гр.д. № 29/2019 г. на Окръжен съд – Плевен.
ОСЪЖДА Ж. Г. С. с ЕГН [ЕГН] да заплати на С. В. Т. с ЕГН [ЕГН] сумата 600лв. – разноски по делото.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: