4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№870
ГР. София, 17 декември 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 13.11.2019 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №3278/19 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Е. М. срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №1314/19 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен искът на касатора срещу Специализиран наказателен съд /СпНС/ по чл.49 ЗЗД, за сумата от 100 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца с определение на съда от 9.03.16 г. по нохд №646/15 г. в производство по чл.270 НПК, в което по искането на ищеца за изменение на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” в по-лека, СпНС в нарушение на чл.5, пар.1,б.с ЕКЗПЧОС се е произнесъл, без да разгледа и посочи има ли обосновано предположение за извършено престъпление във връзка с доказателствата по делото.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр. последно от ГПК. Сочи, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС следните значими за спора и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото въпроси: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, оплаквания, доводи и възражения по делото, като изложи собствени мотиви за това? Допустим ли е иск с правна квалификация чл.49 ЗЗД, разглеждан по общия ред, за обезщетение на неимуществени вреди, резултат от правосъдие, нарушаващо правото по чл.13, вр. с чл.5, пар.1, б.с и чл.6, пар.1 ЕКПЧОС?
По допускане на обжалването ВКС намира следното: Съгласно константната практика на Върховния касационен съд правозащитните органи като субституент на Държавата отговарят за вреди по реда на специалния ЗОДОВ само в изчерпателно регламентираните в чл. 2 от същия закон хипотези.В случая в исковата молба не се сочат предпоставките за приложение на специалния закон- ЗОДОВ, доколкото не се твърди, че приложената мярка за процесуална принуда „задържане под стража” в наказателното производство е отменена като незаконна, нито че ищецът е оправдан по повдигнатото му обвинение с вл. в сила присъда /опр. по гр.д. №714/19 г. на четвърто г.о., опр. по гр.д. №3626/15 г. на четвърто г.о. на ВКС и др./
Когато към датата на предявяване на иска няма уреден пряк иск в специалния ЗОДОВ за защита на посоченото право, както и когато не се релевират твърдения за нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл.2б от ЗОДОВ, то приложение следва да намерят общите правила на деликта. В тези случаи отговорността на ответника, като процесуален субституент на държавата, е гаранционно-обезпечителна и произтича от разпоредбата на чл. 49 ЗЗД. Съдът е този, който квалифицира исканията на страните и не е обвързан от квалификацията, сочена от тях. Предметът на иска, от своя страна, се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум). Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба / както е и в случая/, или изменен след надлежно заявени искания / опр. по ч.гр.д. №3020/17 г. на трето г.о. на ВКС/.
Въззивният съд се е произнесъл по предявения по общия ред иск срещу конституирания с исковата молба ответник Сп НС. Разгледани и обсъдени са всички доказателства по делото, както и доводите и възраженията на страните. Прието е, че липсва противоправност в действията на ответника СпНС, който се е произнесъл по молбата на ищеца / като подсъдим/ за изменение на мярката за неотклонение „задържане под стража” в по-лека в рамките на компетентността си с обжалваемо пред по-горен съд определение. Несъгласието на ищеца с постановения с определението резултат не обосновава гражданската отговорност на ответника за описаните в исковата молба морални вреди.
Освен това, както е посочил първоинстанционният съд, чийто изводи като краен резултат въззивният съд е потвърдил, условията, при които може да се вземе решение за задържане под стража – и по –конкретно въпросите относно степента на категоричност на предположението за авторството на престъплението, начина на разглеждане на различните доказателства и обхвата на мотивите на съда, попадат под действието на националното право. В определението на ответния СпНС от 9.03.16 г. съдът мотивирано се е въздържал от произнасяне относно наличието на основателно предположение за извършено престъпление, но е обсъдил останалите законови предпоставки за взетата мярка. Приел е, че продължава да съществува визираната в чл.63 НПК опасност подсъдимият да се укрие от наказателно преследване. От досегашното процесуално поведение на подс. М., според СпНС, може да се направи обоснован извод, че е налице реална и актуална към момента на разглеждане на искането по чл.270 НПК опасност той да се укрие, ако задържането под стража бъде заменено с по-лека мярка за процесуална принуда. В досъдебната фаза на наказателното производство подс. М. се е укривал твърде продължително време, което е довело до обявяването му за ОДИ и забавяне на наказателния процес. Затова според СпНС по –лека мярка за неотклонение спрямо този подсъдим няма да обезпечи нуждите на наказателния процес в необходимата степен. Освен това, на осн. чл.270, ал.1 НК ново искане по мярката за неотклонение може да се направи при промяна на обстоятелствата, а в случая от последното произнасяне на 26.02.16 г., такава не е настъпила, нито се сочат нови обстоятелства.
Или в случая, както е прието и в практиката на ЕСПЧ – напр. р. от 20.10.05 г. по делото „Е. Х. срещу България” / пар.36-39/ задържането под стража на подсъдимия попада в обхвата на чл.5, ал.1,б.с от Конвенцията, защото е наложено с цел да се осигури явяването му пред предвидената в закона институция по подозрение в извършване на престъпление. Властите следва да разполагат с достатъчно данни към момента на ареста, за да обосноват разумно подозрение срещу задържания, а именно едно очевидно достоверно оплакване срещу него от жертвата на деянието. Посочената разпоредба на ЕКЗПЧОС се ограничава до арест или лишаване от свобода на лица с цел прилагане на наказателния закон. В случая ищецът е задържан във връзка с наказателното производство по повдигнато срещу него обвинение, като е обоснована пропорционалността на мярката – тя е необходима, за да се обезпечи явяването на лицето пред наказателния съд и предотврати забавянето на процеса.
С оглед на изложеното не са налице сочените основания за допускане на обжалването – въззивното решение съответства на практиката на ВКС по поставените въпроси, поради което не са налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК / ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК/. Не е налице и осн. по чл.280, ал.2, пр. последно – очевидна неправилност на въззивното решение. В практиката на ВКС/ напр. опр. по т.д №616/19 г. на второ т.о./ е прието, че очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор / каквито са оплакванията на касатора в случая/, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. 1314/19 г. от 3.06.19 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: