О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 872
С., 12.12.2018 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 1727/2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. К. К., [населено място], подадена чрез пълномощника му адвокат С. А., срещу решение №157 от 10.11.2017 г. по в. гр. дело № 479/2017 г. на Варненския апелативен съд в частта, с която е отменено решение №1296 от 27.07.2017 г. по гр. дело № 2019/2016 г. на Варненския окръжен съд и е осъден да заплати на Е. И. М. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 94 000 евро, получена от наследодателката му Ю. Н. Н. на 01.02.2008 г. без правно основание.
На мястото на починалата на 03.11.2017 г. ищца Е. И. М. са конституирани нейните наследници по закон – М. В. Н. и С. В. Т..
Ответниците по касационната жалба М. В. Н. и С. В. Т., двете от [населено място], оспорват жалбата.
В. съд е приел относно иска с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на дадената без основание сума от 94 000 евро, че ищецът следва да въведе като твърдение и докаже факта на предаването на вещ, респективно на плащането на парична сума, а ответникът – основанието за получаването или за задържане на полученото. В случая ищцата е доказала предаването на сумата от 94 000 евро, поради което ответната страна следва да докаже, че е имала основание за получаване на сумата или за задържането и. Тя е поддържала твърдение, че е получила сумата по договор за дарение с ищцата. Превеждането на паричната сума от ищцата по сметка на ответницата само по себе си не доказва дарствено намерение. Такова не се установява и от доказателствата по делото. Не всяко безвъзмездно даване на нещо е дарение, а само когато е установена взаимна воля на страните за такъв договор – чл. 225, ал. 1 ЗЗД. Договор за дарение не се доказва и от обстоятелството, че Ю. Н. е била задължена да заплати на [община] данък за безвъзмездно придобиване на имущество съгласно акт за установяване на задължения от 14.12.2011 г. В това производство ищцата не е страна и не е обвързана от констатациите на проверяващите. Обстоятелството, че Ю. Н. е снабдила Е. М. с пълномощно, за да тегли от нейно име лихвите по дадената сума, също не установява дарение. Освен това твърдението за наличие на договор за дарение се разколебава и от признанието на ответницата в молбата й (л. 85 от делото), депозирана по гр. дело № 2023/2012 г. на В., че сумата от 94 000 евро й е предоставена от ищцата за управление. С оглед на всичко това въззивният съд е приел, че ответната страна не е доказала наличието на основание за превеждане, респ. задържане на сумата, поради което и искът за връщането й по чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД, е основателен и следва да бъде уважен.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните въпроси:
1. При наличие на реален и неформален договор за дарение на парични средства, достатъчно ли е дарственото намерение да бъде доказано чрез факта на доброволното и самостоятелно превеждане на паричната сума от дарителя по сметка на надареното лице, както и чрез показанията на свидетелите, призовани от самия дарител – сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че е налице противоречие с практиката на ВКС, а именно: ТР № 1 от 21.10.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 288 от 30.03.2010 г. по гр. дело № 411/2009 г. на І г.о., определение № 1186 от 03.12.2010 г. по гр. дело № 1002/2010 г. на ІІІ г.о.
2. Допустимо ли е съществуването на реален договор за дарение да се доказва чрез други писмени документи (поради обективната невъзможност за наличие на писмен договор), каквито в конкретния казус са – акт за установяване на задължения, издаден от надлежен общински орган, както и окончателно, необжалваемо и влязло в сила решение на Върховния административен съд, с което е потвърден гореописания акт за установяване на задължения – твърди се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Посочено е, че въпросът има основополагащо значение и при редица последващи аналогични казуси, поради което се счита, че разглеждането и решаването му от ВКС е от значение за точното прилагане на закона и ще допринесе за развитието на правото.
3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се? Трябва ли да бъдат обсъдени всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото – сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 248 от 15.11.2016 г. по гр. дело № 784/2016 г. на ІV г.о. Изложени са съображения, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства, а именно – решение № 15105 от 15.11.2013 г. по адм. дело № 6641/2013 г. на ВАС.
4. Допустимо ли е решаващият съд да разгледа и уважи иск, който изначално е несъстоятелен поради изтичане на 5-годишния срок на общата погасителна давност и съответно решението по него би било явно неправилно – сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че е налице противоречие с практиката на ВКС, а именно: решение № 505 от 01.07.2004 г. по гр. дело № 97/2004 г. на І г.о. и решение № 845 от 02.06.2003 г. по гр. дело № 2471/2002 г. на V г.о.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №157 от 10.11.2017 г. по в. гр. дело № 479/2017 г. на Варненския апелативен съд.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. М. или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни.
Касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Повдигнатите въпроси са неотносими, защото въззивният съд е приел, че договорът за дарение не е доказан след анализ на всички събрани по делото доказателства. Не е направил извод за недопустимост на доказателствата, посочени в първия и втория въпрос. Тези два въпроса по същество съдържат оплаквания относно правилността на въззивното решение – относно фактическите и правни изводи на съда. По третия повдигнат въпрос въззивният съд не е приел, че няма задължение да обсъди всички правонорелевантни факти и доказателства. Той е направил това като е извършил подробен анализ на всички относими доказателства, включително и сочените от касатора, като е приел, че те не обвързват ищцата, защото не е страна в административното производство. Четвъртият въпрос не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. По същия не е налице решаващо произнасяне на въззивния съд защото няма направено в срок възражение, че искът е погасен по давност.
Съобразно изхода на спора, на ответницата С. В. Т. трябва да се присъдят 1 600 лв. деловодни разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №157 от 10.11.2017 г. по в. гр. дело № 479/2017 г. на Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА М. К. К., [населено място], да заплати на С. В. Т., [населено място], 1 600 лв. деловодни разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.