О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 872
гр. София, 21.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 28.11.2016 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №3200/16 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на Р. А. и на С. М. срещу въззивното решение на Видински окръжен съд /ОС/ по гр.д. №384/15 г. в различни негови части и по допускане на обжалването. С обжалваното решение е уважен в размер на 1 000 лв. и отхвърлен за разликата до пълния размер от 20 000 лв. предявеният от С. М. срещу Р. А. иск по чл.45 ЗЗД, за обезщетяване на неимуществени вреди от публикуван материал в областен вестник В. на 17.04.14 г., в бр.30/2160.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.
За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която искът е уважен, жалбоподателят – ответник по иска Р. А. се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС по чл.290 от ГПК са решени от въззивния съд следните правни въпроси от предмета на спора:
1. Допустимо ли е съдебното решение, когато съдът се е произнесъл по искова молба, с която ищецът се позовава на няколко отделни правопораждащи факта, навеждайки самостоятелно отделни цитати от процесната публикация, без да е конкретизирал обстоятелствената част, цената и петитума на всяка една от предявените претенции за претърпени неимуществени вреди?
2. Отговаря ли главният редактор / на вестника/ за вреди по чл.45 ЗЗД от публикуван журналистически материал, когато по делото е установено, че автор на статията е авторски колектив / редакционен съвет/ и липсва изрично твърдение в исковата молба, че главният редактор е автор на процесната публикация и може ли да бъде ангажирана отговорността му единствено въз основа на обстоятелството, че е заемал поста на гл. редактор във вестника, в който са публикувани неверните/обидни твърдения?
3. Може ли да се оценяват като деликт изрази, които по съществото си съставляват оценка и може ли да се търси отговорност от гл. редактор за изявления, които не са насочени към определена личност?
Соченото основание за допускане на обжалването не се установява:
По първия въпрос: В исковата молба е посочено, че се претендира обезщетение за неимуществени вреди от статия със заглавие: „Хитрата сврака с двата крака” и придружаващата я карикатура, поместена в областния вестник В. на 17.04.14 г. , която унизила ищеца, като предизвикала чувство на срам, уронила достойнството и опетнила името му на почтен човек и виден лекар. Конкретизирани са фразите с обидни внушения; такова внушение, според ищеца, предизвиква и придружаващата статията карикатура. При тези данни, няма вероятност обжалваното решение да е недопустимо – то е постановено по редовна искова молба, съдържаща конкретните обстоятелства, на които се основава деликтният иск, петитум за определяне на глобално обезщетение за неимуществените вреди, нанесени със статията и карикатурата към нея и цена на иска, според приетото в приложената по делото практика по чл.290 ГПК – р. по гр.д. №1120/10 г. на трето г.о., по гр.д. №7046/14 г. на четвърто г.о. на ВКС.
По втория въпрос въззивният съд е постановил решението в съответствие с цитираната в мотивите на ОС и от касатора практика по чл.290 ГПК – р. по гр.д. №1640/10 г. на четвърто г.о. Там е прието, че поначало главният редактор на едно печатно издание не е работодател на журналистите в изданието. Той не е възложител на тяхната работа, тази работа се възлага от лицето, което се явява издател. Затова главният редактор на изданието не може да бъде държан отговорен за изнесената от журналиста информация на основание чл.49 от ЗЗД, такава отговорност носи издателят. Главният редактор може да отговаря само за собственото си виновно и противоправно поведение – т.е. доколкото в конкретния случай е установено, че разпространяването на клеветническа информация се дължи на негови, а не на автора на статията, действия. Такъв например би бил случаят, в който против волята на автора на статията главният редактор внесе в съдържанието й злепоставяща определени субекти информация, защото в този случай разпространител на тази информация (въпреки формалното авторство на статията) би се явил главният редактор, а не журналистът. Такъв би бил и случаят, в който въпреки съзнанието за неверност на информацията в статията, главният редактор разпореди публикуването й. Но за изготвен от друго лице материал, който е публикуван без намеса и който съдържа клеветническа информация, главният редактор на изданието не отговаря нито по реда на чл.45 ал.1, нито по реда на чл.49 от ЗЗД.
В съответствие с тази практика въззивният съд по настоящото дело е обосновал личната отговорност на ответника, като главен редактор – не е посочен автор на статията, а гл. редактор е участвал в редакционния съвет и е взел решение за публикуването й.
Отговорът на третия въпрос, даден от въззивния съд, също е съобразен с практиката на ВКС – р. по гр.д. №1486/11 г. на четвърто г.о. Въззивният съд е посочил конкретно оценъчните съждения /мнения и коментари/, които макар и да са негативни и да пораждат недоверие, не могат да се определят като клевета и не се проверяват за достоверност, защото са израз на публично изразено мнение по см. на чл.39 от Конституцията. Обосновано е прието, че квалификацията „далавераджии”, използвана в статията по отношение на споменатите в нея доктор В. и доктор М. /ищеца/ не е оценъчно съждение, а обиден израз за човек, който е измамник, занимава се с непочтени, нечисти сделки, с цел собствено облагодетелствуване, за сметка на другиго. Този обиден, унизяващ достойнството на ищеца израз, съдържащ се в статията, е преценен като противоправно поведение и за причинената с него на ищеца морална вреда е присъдено обезщетението от 1000 лв.
Поради изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на касатора – ответник по иска Р. А..
За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен, жалбоподателят – ищец С. М. се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК.
Поставя като значими за спора и решени в противоречие с цитираната практика по чл.290 ГПК два правни въпроса:
1.Представлява ли карикатурата самостоятелен правопораждащ факт – деликт, когато същата осъществява самостоятелно всички елементи от фактическия състав на института на непозволеното увреждане? Следва ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по см. на чл.52 ЗЗД съдът да обсъди и прецени нейното значение и внушение отделно от самата публикация?
2. Ако съдът установи повече от един обиден израз, вкл. карикатура, която съставлява непозволено увреждане, това обстоятелство сочи ли към по-висок размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД?
Според касатора въпросите са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като разглеждането им ще допринесе за изясняване на въпроси, по които липсва съдебна практика или за уеднякваването на тази практика. Приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите и ще създаде съдебна практика по прилагането им, което формира общото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват.
Придружаващата статията карикатура, като носител на вредоносно внушение, според ищеца, е обсъдена от въззивния съд с препращане към мотивите на първоинстанционния – чл.272 ГПК. Прието е, че част от думите и изразите, употребени в статията, както и придружаващата я карикатура изразяват експресия, целят определена емоционална натовареност и атрактивност на материала, при отчитане на файлетонно – памфлетния му жанр. Използването на тези езикови и картинни/карикатурни/ похвати обаче е в рамките на допустимото изразяване на мнение и негативна оценка и не обосновава деликтната отговорност на ответника. Тези изводи не противоречат на цитираното от касатора р. по гр.д. №7046/14 г. на четвърто г.о. на ВКС. Там е посочено, че окарикатуряването не е противоправно деяние, ако не е насочено самоцелно към унизяване на достойнството на лицето, както е прието и в случая.
В ППВС №4/68 г. е прието, че справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а обективна категория, налагаща преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства на случая.
При определяне размера на обезщетението въззивният съд е отчел конкретните обстоятелства на случая, според приетото в ППВС №4/68 г. и цитираната от касатора практика по чл.290 ГПК. Преценил е от една страна установената негативна промяна в поведението на ищеца – станал потиснат, затворен, не искал да говори с никого. От друга страна е отчел, че само един израз в статията е обиден за ищеца и от деликта не са настъпили трайни последици /по отношение на доброто име, обществената изява, професионалната репутация, здравето на ищеца и пр./.
Не се установява противоречие на въззивното решение по поставените въпроси с практиката на ВКС по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Формираната дългогодишна практика на ВКС / ППВС, ТР и решения по чл.290ГПК/ по въпросите на деликта /вкл. за случаи като процесния/ способства за еднаквото прилагане на закона и за уеднаквяване на практиката по делата при разглеждане на деликтни искове. Затова не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, с разясненото в ТР №1/19.02.10 г. съдържание.
Не се установяват основания за допускане на обжалването и по двете жалби, поради което ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Видин от 22.01.16 г. по гр.д. №384/15 г. по жалбите на ищеца С. М. и ответника по иска Р. А..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: