7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 873
гр. С., 16,11, 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 761 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ответника в производството П. М. Я. касационна жалба срещу въззивно решение № 1000, постановено на 31. 10. 2014 г. от Варненски окръжен съд по т.д. № 974 по описа на съда за 2014 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение на Варненски районен съд в съответните му части, с които касаторът е осъден да заплати на [фирма] сумите 10913,53 лв., представляваща уговорено и незаплатено възнаграждение по договор за посредничество от 18. 11. 2010 г. по иск, квалифициран от въззивния съд като такъв по чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, както и сумата 1091 лв., представляваща неустойка по същия договор за посредничество в размер на 10 % от продажната цена и за забавено плащане на същата цена, на основание чл. 92 от ЗЗД, със законните последици.
В касационната жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, и твърдения, претендиращи да са основания за допускане на касационно обжалване, иска се отмяната на въззивното решение и отхвърляне на предявените срещу касатора искове.
Противната страна не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел в решаващите си за изхода на спора във въззивната инстанция мотиви към постановеното решение за безспорно по делото сключването на процесния договор за посредничество, по силата на който ищецът – ответник по касация е поел задължението да посредничи при продажбата на недвижим имот на ответника – касатор. Съдът е изложил, че цената, на която следва да бъде осъществена продажбата е съществен елемент на сключения между страните по делото договор за посредничество и с подписването му страните са постигнали съгласие по размера на тази цена, поради което и въззивният състав е приел, че са извън предмета на спора за незаплатено възнаграждение по договора за посредничество всички оплаквания на ответника – касатор, изложени във въззивната жалба относно по-високата цена на собствения му, продаден имот, за увреждащи го действия на посредника, предхождащи сключването на договора за посредничество, за наличие на купувачи на имота, предлагащи по-висока цена.
Направените едва в писмените бележки пред въззивната инстанция възражения на ответника за нищожност на договора за посредничество, поради неравноправни клаузи, са приети от въззивния състав за допустими, но неоснователни, доколкото съдът счел, че не намира основание за прилагане на закрилящите норми по З., тълкувани според духа на общностното право, изявен в Директива 93/13. Според въззивния съд обстоятелството, че договорът за посредничество е подписан върху предварително изготвена бланка с добавяне върху нея на някои от съществените елементи на договора не значи, че възложителят (ответник и касатор) не е могъл да влияе върху клаузите на договора по см. на 146, ал. 1 и ал. 2 от З., та по тази причина договорът да е нищожен. От твърденията на самия ответник в хода на производството въззивният съд е приел, че страните са водили преговори и постигнали конкретни договорености, както за продажната цена на имота, така и на дължимото възнаграждение за евентуално осъщественото посредничество, поради което и клаузите на договора са индивидуално уговорени и съответно – действителни, като в допълнение въззивният съд се е позовал и на разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от З., според която преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми.
Въззивният съд е приел за недоказано възражението по делото на ответницата за постигната договореност за намаляване на дължимото посредническо възнаграждение, като основавайки се на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК, забраняваща установяването със свидетели на изменението на писмени съглашения, в които страната, които иска свидетеля е участвала, съдът не е кредитирал показанията на разпитания по делото като свидетел баща на ответницата, който бил чул от брокер на ищцовото дружество за намаляване на възнаграждението, и е посочил, че няма писмени доказателства по делото в изложената от ответницата насока.
За неоснователно е прието от въззивния съд и възражението за неизпълнен договор от страна на ищеца – посредник, доколкото при анализ на поетите по силата на договора задължения на посредника и постигнатият в крайна сметка резултат от действията му, а именно – сключване на договор за продажба на имота, предмет на договора и на уговорената в същия цена, въззивният състав е приел, че такова неизпълнение не е налице. По изложените съображения съдът е приел главният иск за основателен и доказан.
В частта по иска за договорна неустойка, въззивният съд е приел възражението на ответника за прекомерност на същата за неоснователно, като е изложил, че приема уговорения размер от 1% на ден за действително прекомерен – обстоятелство, което обаче има коректив в също уговореният фиксиран размер на неустойката, като не повече от 10 % от цената, независимо от периода на забавата, поради което и неустойката не е прекомерна.
В отхвърлителната му част относно претендираната от ищеца законна лихва по чл. 86 от ЗЗД за забавеното плащане на процесното възнаграждение въззивното решение, като необжалвано от ищеца е влязло в сила.
В изложението си на основания за допускане на касационно обжалване касаторът излага, че касационното обжалване е допустимо на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, доколкото въззивният съд се е произнесъл по съществен материален въпрос (не става ясно дори дали касаторът визира материалноправен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК или материален, в смисъл на финансов въпрос, въпрос на материален интерес), който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди се също, че касационното обжалване е допустимо и на основание Директива 93/13 на Е., поради произнасяне на въззивния съд по съществен материален въпрос и в противоречие с практиката на С..
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване обаче, не е формулиран от касатора какъвто и да било, още по-малко пък правен въпрос, съставляващ годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
Съобразно разрешенията, дадени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира, и не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Извън случаите, в които е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо (какъвто настоящият случай не е), липсата на формулиран от касатора правен въпрос, като годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., сама по себе си е достатъчно основание да бъде отказано допускането на такова обжалване.
Оплакването на касатора в т. 1 от изложението – че бил осъден да заплати неустойка по договор не от 2010 г., какъвто бил действително сключеният, а по такъв от 2011 г., не е от естество да доведе до претендираната нищожност на съдебното решение в тази му част, а дори и да е налице, съставлява само основание за поправка на очевидна фактическа грешка в решението от съда, който го е постановил.
В рамките на разрешената му от задължителната практика на касационната инстанция служебна проверка, настоящият касационен състав намира още, че обжалваното решение не е и вероятно недопустимо, поради присвоената и от въззивния съд правна квалификация на главния иск, като такъв по договор за изработка – чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, доколкото при разрешаването на спора, съдът не е допуснал нарушаване на диспозитивното начало в гражданския процес, като се е произнесъл изцяло в рамките на твърденията на ищеца относно обстоятелствата на които искът се основава (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК), и на търсената с иска защита (т. 5 от същия законов текст), поради което и в случая евентуалната неправилна правна квалификация на иска е от естество да се отрази само на правилността, но не и на допустимостта на постановения, обжалван въззивен съдебен акт.
По-натам, видно е в конкретният процесен случай от съдържанието на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, че в същото касаторът въобще не формулира какъвто и да било, още по-малко пък ясно и точно формулиран правен въпрос, отговарящ на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК да съставлява годно общо основание за селектиране на касационната му жалба. И това е така не само поради простата липса на зададен именно във въпросителна форма правен въпрос, но и поради пълната невъзможност за настоящия касационен състав, дори и при разрешените уточняване и/или конкретизиране на иначе неточното и/или неконкретно изложение, па било то и не във въпросителна, но и в разказвателна форма, да извлече от съдържанието на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, и/или да формулира такъв въпрос.
Твърденията на касатора в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (извън обширните цитати от съдържанието на самото обжалвано решение, което иначе е налично по делото), съставляват не обосноваване на общи и допълнителни селективни критерии за подбор на касационната жалба, а изцяло и само оплаквания срещу правилността на въззивното решение, преценката на която правилност е извън предмета на настоящото производство по чл. 288 от ГПК.
При липсата на формулиран правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване, неосъществима се явява преценката за наличието или липсата на иначе бланково посочените в изложението на касатора допълнителни селективни критерии за подбор на жалбата му по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на годно общо основание за допускане на касационно обжалване, то и такова не следва да бъде допускано.
Страните не претендират разноски.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1000, постановено на 31. 10. 2014 г. от Варненски окръжен съд по т.д. № 974 по описа на съда за 2014 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: