– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 874
гр. София 14.08.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 12.04.2017 (дванадесети април две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4867 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 106 927/15.08.2016 година, подадена от Т. А. К., срещу решение № 5290/20.06.2016 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ Б състав, постановено по гр. д. № 3018/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд София е потвърдил първоинстанционното решение № 202/27.11.2015 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 43-ти състав, постановено по гр. д. № 53 422/2014 година, в частта му, с която Т. А. К. е осъден, на основание чл. 45 от ЗЗД, да заплати на Б. А. Б. сумата от 3000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него вследствие на направени от Т. А. К. в публикуваната на 29.07.2014 година в електронния сайт на ИА „Фокус“ статия-интервю с Т. А. К. под заглавие „д-р Т. К.: Агенцията по акредитация и М. не изпълняват европейските критерии за качество на висшето образование“ изявления: „Другият участник в това злодеяние“, „изпълнителят на поръчки“ неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на деликта 29.07.2014 година до момента на окончателното изплащане В подадената от Т. А. К. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният срещу него иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. А. К. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд София по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Б. А. Б. е подал отговор на същата с вх. № 141 390/04.11.2016 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 5290/20.06.2016 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ Б състав, постановено по гр. д. № 3018/2016 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Т. А. К. е бил уведомен за обжалваното решение на 11.07.2016 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 106 925/15.08.2016 година, като е подадена по пощата на 11.08.2016 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
В решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че на 29.07.2014 година в електронния сайт на ИА „Фокус” е била публикувана статия-интервю с Т. А. К. под заглавие „д-р Т. К.: Агенцията по акредитация и М. не изпълняват европейските критерии за качество на висшето образование“. Съгласно чл. 32, ал. 1 от КРБ личният живот на гражданите бил неприкосновен. Всеки имал право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателства върху неговата чест, достойнство и добро име. Това право на личността било записано и в чл.10 от ЕКЗПЧОС. Тази норма не гарантирала изцяло неограничена свобода на изразяване на мнение, дори когато засегнатия проблем е обществено значим. В ал. 2 на чл.10 от ЕКЗПЧ било предвидено, че правото на свободно изразяване на мнение можело да бъде ограничено доколкото е възможно чрез него да се засегне репутацията или правата на другиго. Свободата на изразяване на мнение не била абсолютна, а се разпростирала до пределите, след които вече се засягали чужди субективни права и конституционни ценности, каквито са доброто име, честта и правата на други граждани. Т.е. едно право се разпростирало до там, където започвали правата на друг правен субект. Именно накърняването по този начин на доброто име на другиго било основание за ограничаване на възможността свободно да се изразява мнение, както по силата на общата ограничителна разпоредба на чл. 57, ал. 2 от КРБ, така и с оглед ограничаващото правило на чл. 39, ал. 2 от КРБ, с което правото на мнение се ограничавало заради друго, конкуриращо се право. Извършването на намеса в правото свободно да се изразява мнение било правно обосновано, когато то се използвало за накърняване на правата и доброто име на другиго. По този начин се охранявали честта и достойнството на личността. Вярно било, че политически фигури, държавни органи, служители и правителството могли да бъдат подложени на обществена критика на ниво по-високо от това, на което са подложени частни лица. В случая обаче, в процесното интервю не се съдържали такава критика към Б. А. Б. като обществена личност, а злепоставящи твърдения: че е участник в „злодеяние“ и е „ изпълнителят на поръчки“. Това не можело да се приеме като критика или оценъчно съждение, които да бъдели защитени. Понятието злодеяние се свързвало винаги с нещо лошо, което характеризира извършителят в отрицателна светлина и говори негативно за неговата личност. „Злодеяние“ се схващало като „жестоко престъпление, мъчение, убийство“, което най- често е умишлено. То се използвало като синоним на престъпление, злодейство, убийство, закононарушение, грубо беззаконие, произвол. Това били синоними, които също имали негативен смисъл и които намирали отрицателен отзвук в обществото. Те уронвали престижа на Б. А. Б., засягали неговата чест и достойнство, накърнявали репутацията му, създадена сред колеги и в обществото. Противоправното поведение на Т. А. К. било реализирано чрез средство за масово осведомяване, каквато е електронната новинарска агенция, и с това се засилвала степента и интензитета на увреждането, както и на претърпените от Б. А. Б. неимуществени вреди. Злепоставящите твърдения са станали достояние на широк кръг от хора, като у тях се е създала невярна представа за личността на Б.. Другият използван израз „изпълнителят на поръчки“ следвало да се тълкува с предходния въпрос, където Т. А. К. говорел за „мокри поръчки“. В този смисъл и той създавал отрицателно мнение за Б., за неприемливо негово поведение, което било свързано и с нарушение на закона. Тези изрази не били оценъчни съждения, които не подлежат на доказване, а такива, които злепоставят Б. А. Б. сред близки и познати, но и в обществото, с оглед неговата известност като обществен деец. Както се установило в процеса те били неверни и клеветнически. Използваните изрази от жалбоподателя не могли да се възприемат като критика на дейността на председателя на НАОА Б. А. Б., а като лични нападки, чиято цел била да го злепостави.
При определяне на обезщетението за неимуществени вреди следвало да се съобрази ППВС № 4/1968 година, според което справедливостта не е абстрактно понятие, а такова, което е свързано с установяването и преценката на обективни факти и обстоятелства. Представените писмени доказателства и преценката на показанията на разпитания по делото свидетел Л. Й. Х. установявали виновно и противоправно действие на Т. А. К., изразяващо се в разпространение пред широк кръг от хора на унизителни, злепоставящи и уронващи честта, достойнството и доброто име на Б. А. Б.. Свидетелят установявал депресивното състояние, в което бил изпаднал Б. след публикуване на процесното интервю. В резултат от него за Б. А. Б. били произтекли неимуществени вреди, които щели да бъдат обезщетени справедливо със сумата от 3000.00 лева.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. А. К. сочи, че с обжалваното решение съставът на Софийски градски съд се е произнесъл в противоречие със закона, както и с трайно установената практика на ВКС. Освен това правилното решение на казуса щяло да има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Налице било предвиденото в чл.281, т. 3 от ГПК основание за касационно обжалване на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С оглед на това не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване. Въззивните решения се допускат до касационно обжалване, когато в тях съдът се е произнесъл по материално правен или процесуално правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело и е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Както е посочено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС такъв въпрос е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Същият трябва да е от значение за изхода на спора по конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от съда или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. ВКС може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Това е израз на служебното задължение на съда да квалифицира спорното право въз основа на фактите, доводите и твърденията на страните (аргумент от чл. 5 от ГПК, чл. 235, ал. 2 от ГПК и други). Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване- а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. А. К. не е формулирал материалноправен или процесуално правен въпрос, който да отговаря на установените в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС критерии, поради което и въззивното решение на Софийски градски съд не може да бъде допуснато до касационно обжалване.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 5210/20.06.2016 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ Б състав, постановено по гр. д. № 3018/2016 година по подадената срещу него от Т. А. К. касационна жалба с вх. № 106 927/15.08.2016 година и такова не трябва да се допусне.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5290/20.06.2016 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ Б състав, постановено по гр. д. № 3018/2016 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.