О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 875
София, 27.11.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ : БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Любка Андонова гр. дело № 2657 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Д. П. и Т. Н. Ч. и двамата от [населено място], подадена чрез процесуалния им представител адв.Л. П. срещу решение № 124 от 9.4.2019 г, постановено по гр.дело № 127/2019 на Софийски окръжен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 218/28.12.2018 г по гр.дело № 271/2018 г на РС-Самоков.С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от В. Д. П. и Т. Н. Ч. срещу Г. П. С. и С. С. И. искове по чл.26 ал.1 ЗЗД.
В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, постановено е в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано.
Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
В изложението по чл.284 ал.3 ГПК е формулиран следния въпрос :
„Следва ли един договор за наем по ЗЗД, който притежава всички признаци на аренден договор по ЗАЗ, да се приеме като типичен договор за аренда.“, за който се подържа наличие на касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Твърди се също и „наличието на противоречива практика при решаването на подобни казуси“-сочи се основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК /ред.бр.ДВ 47/2009 г/ като се представят решения на РС-Павликени и РС-Лом, които не са влезли в сила.
С обжалваното въззивно решение е прието, че Т. Ч. е наследник по закон-внук на Н. Г. Т., на когото са възстановени с решение № 190РЛ от 16.7.99 г на ПК [населено място] земеделски земи пасища и ниви.На 18.7.2017 г Ч. е сключил с П. договор за наем на земеделска земя за срок до 1.10.2020, при наемна цена в размер на 30 лв за декар.На 25.7.2017 г ответницата С. С. И.-дъщеря на същия наследодател Н. Г. Т. отдала под наем на другия ответник Г. П. С. същите имоти, при наемна цена в размер на 15 лв на декар.Договорът е сключен за срок от 6 стопански години.Ищците са предявили иск по чл.26 ал.1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за наем, сключен между ответниците и вписан в СВ при РС-Самоков с вх.№ 1840, акт 221 т.1 от 17.8.2017 г, тъй като същия противоречи на чл.3 ал.4 от ЗАЗ-арендодателката е съсобственик на 70/540 ид.части от имотите-много под законовия минимум от 50 % в съсобствеността на арендуваните земи. Спорно е било от правна страна дали наличието на срок, равен или по-дълъг от 5 години, прави договора за наем на земеделска земя аренден договор, под режима на ЗАЗ.Съдът е приел, че съгласно чл.3 ал.4 от ЗАЗ договорът за аренда се сключва с минимален срок на действие от пет години.Липсва обаче законова разпоредба, която ограничава срока на договора за наем на земеделска земя до пет години.При това положение не може да се приеме, че атакуваният договор за наем е симулативен и прикрива договор за аренда.След като няма ограничение за срока на договора, няма причина страните да прибягват до симулация.Липсват и законови предпоставки за трансформиране на договор за наем на земеделска земя в договор за аренда.Конституционното ограничение е само относно начина на ползване на земеделските земи-съгласно чл.21 ал.2 обработваемата земя се ползва само за земеделски цели.В атакувания договор недвусмислено се урежда ползването на земите за земеделски цели, през съответните стопански години, дори се регламентират форсмажорни обстоятелства, водещи до унищожаване на реколтата-т.3.2.5.Прието е, че договорът е за наем и че при него не съществува задължение наемодателят да притежава повече от 50 % ид.части от съсобствеността върху отдаваната под наем земя.На следващо място е прието, че съгласно действащата нормативна уредба земеделските земи могат да бъдат предмет на договор за наем- доказателство за това са следните разпоредби : чл.5 ал.1 и чл.24а ЗСПЗЗ ; Глава 5а „Ползване на земеделските земи“, приети след влизане в сила на ЗАЗ-чл.37б изр.3, чл.37е ал.7, чл.37и ал.12 и чл.34 ал.4 от ЗК, чл.41 от ЗПЗП.
Въз основа на изложеното Върховният касационен съд, Четвърто Гражданско отделение намира следното : Така постановения въпрос е некоректно зададен.Предмет на установяване в настоящото исково производство е действителен ли е сключения между ответниците договор за наем на земеделска земя на основание чл.26 ал.1 ЗЗД.Ищците са се домогвали да установят, че с оглед оглед наличието на специална законова регламентация относно въззмездното отдаването под наем на земеделска земя, ответниците не са могли да сключат договор за наем, а е следвало да бъде такъв за аренда по реда на ЗАЗ .Отговорът на въззивният съд, е че сключения договор е действителен, тъй като не е налице противоречие със закона, напротив според действащата нормативна уредба земеделските земи могат да бъдат предмет на отдаване под наем.
С т.2 от ТР № 2 от 20.7.2017 г по тълкувателно дело № 2/15 г на ОСГТК е прието, че договорът за наем с предмет отдаване за възмездно ползване на земеделска земя, към който са приложими разпоредбите на ЗЗД е действителен, независимо от наличието на специална законова регламентация относно реда и начина на отдаване за възмездно ползване на обекти, посочени в чл. 1, ал. 3 от специалния Закон за аренда в земеделието.Прието е, че разпоредбата на чл. 1, ал. 3 ЗАЗ обаче не регламентира, че земеделската земя и/или недвижимите и движимите вещи за земеделско производство могат да бъдат обект само и единствено на аренден договор, само предмет на арендни правоотношения, и не изключва възможността земята и вещите за земеделско производство, да участват в гражданския оборот под правна форма, различна от аренден договор. Тя следва да се тълкува в смисъл, че когато такива вещи са обект на договор за аренда, за тях са приложими правилата на ЗАЗ. Както ЗАЗ не предвижда ограничение по отношение на свободния избор на правните субекти да уреждат правоотношенията си и да упражняват своите права по отношение на земеделските земи само и единствено по реда на този закон, така и нормите на чл. 228 сл. ЗЗД не съдържат забрана земеделските земи да бъдат отдавани под наем. Конституционното ограничение е само относно начина на използване на земята – обработваемата земя се ползва само за земеделски цели – чл. 21, ал. 2.Прието е, също, че действащата правна уредба не само не изключва, а изрично посочва земеделската земя като предмет на наемен договор: Закона за собствеността и ползването на земеделските земи /чл. 5, ал. 1, чл. 24а ЗСПЗЗ; разпоредбите от глава Vа „Ползване на земеделските земи“, приети след влизане в сила на ЗАЗ – чл. 37б, изр. трето, чл. 37е, ал. 7, чл. 37и, ал. 1, чл. 37и, ал. 12/, чл. 34, ал. 4 от Закона за кооперациите, съгласно който двете форми на ползване на земеделските земи аренда и наем съществуват паралелно; разпоредбата на чл. 41 от Закона за подпомагане на земеделските производители, съгласно която и наемателите, и арендаторите на земеделски площи са признати за ползващи земите на правно основание; чл. 4, б. „е“ ПВ /ДВ, бр. 5/2001 г./, с който е включено и вписването на договорите за наем на земеделска земя, наред с арендните; аргумент може да се извлече и от чл. 60 ЗС.
От регламентацията в норми извън ЗАЗ относно начина на ползване на земеделска земя следва, че сключването на договор за наем не е в противоречие със закона, не го заобикаля и не е с невъзможен предмет, поради което няма да е нищожен на основанията по чл. 26, ал. 1 и чл. 26, ал. 2, изр. първо ЗЗД. Нормите на ЗАЗ са въведени, за да очертаят правна възможност за по-пълно регулиране на отношенията съобразно спецификата на обекта на ползването, но не и за тяхната изключителност.
Мотивите на въззивното решение са изцяло в съответствие с дадените с горното ТР разрешения.Не е налице касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като поставения въпрос е бил разрешен с посоченото тълкувателно решение.Не е налице и твърдяната от касатора противоречива практика, тъй като същата е преодоляна с приемането на ТР № 2 от 20.7.2017 г по т.д.№ 2/15 г.За пълнота следва да се посочи, че представените от касатора невлезли в сила първоинстанционни решения са напълно неотносити, тъй като касаят конкуренция на сключени договори за наем с оглед поредността на извършеното вписване на същите.
Не са налице основанията за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради което ВКС, Четвърто ГО
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение № 124 от 9.4.2019 г, постановено по гр.дело № 127/2019 на Софийски окръжен съд, Гражданско отделение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.