О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 876
София, 27.11.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ : БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Любка Андонова гр. дело № 2677 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Н. С. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв.С. З. от АК-Стара Загора срещу решение № 49 от 25.3.2019 г, постановено по в.гр.дело № 606/2018 г на Пловдивски апелативен съд, ГК, с което е потвърдено решение № 288/5.10.2018 г, по гр.дело № 157/18 г на ОС-Стара Загора в частта, с която е отхвърлен предявения от Г. Н. С. срещу Национална компания „Железопътна инфраструктура“, [населено място] иск по чл.49 ЗЗД за заплащане на сумата 229 261 лв, представляваща обезщетение за вреди, вследствие на пожар на собствения им имот с идентификатор № 68850.522.6051.1, представляващ складова база с площ от 958 кв.м.
Подържа се, че обжалваното решение е неправилно, постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон.Правните изводи на съда не кореспондират със събраните по делото доказателства.Подържа, че присъденото юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв е високо по размер и за него не е представен списък по чл.80 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Държавно предприятие „Национална компания Железопътна инфраструктура“ със седалище в [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото.Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.Претендира юрисконсултско възнаграждение, което да бъде присъдено за настоящата инстанция.
Касационната жалба е подаден в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение е прието, че ищецът Г. С. е собственик на недвижим имот с идентификатор /№/, представляващ складова база с площ от 958 кв.м, на два етажа, която е разположена в района на ЖП-гара [населено място], в поземлен имот-публична държавна собственост, предоставен за управление на ответника ДП „Национална компания железопътна инфраструктура“.Установено е, че сградата е необитаема и в периода 13.12.2016 г-19.12.2016 г в нея са настъпили пожари, причинени от бездомни и клошари, в резултат на което целият покрив е изгорял.Ищците са подържали, че тези пожари са възниквали по вина на ответника, който управлява имота, в който е разположен склада им, тъй като е отказал съдействие във връзка с прокарване на ел.захранване и ВиК инсталация, в резултат на което сградата е останала с неосигурен СОТ, а също е отказал да даде разрешение за построяване на ограда.На тези фактически твърдения въззивният съд е отговорил, че поземленият имот, върху който е разположена сградата на ищеца е публична държавна собственост, чието ползване се осъществява от ответника.В тази хипотеза прокарването на тръбопроводи и на кабелни и въздушни високоволтови и нисковолтови линии през имоти, съставляващи елемент от железопътната инфраструктура се осъществява с разрешение на Министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, съобразно разпоредбата на чл.5 т.4 от ЗЖТ.Следователно извън правомощията на ответното предприятие е издаването на разрешение в посочения смисъл, поради което не е налице твърдяното противоправно бездействие, което да е в причинна връзка с липсата на ел.захранване, а оттам и осигуряване СОТ на имота, а липсата на ВиК инсталация не може да се свърже с настъпилия пожар.Отделно от това не съществува правна възможност да се постави исканата от ищците ограда около склада, тъй като съгласно чл.48 ал.1 от ЗУТ на ограждане подлежат само урегулирани поземлени имоти, а прилежащия терен не е обособен и не съставлява самостоятелен поземлен имот.От събраните гласни доказателства е установено, че ищците не са предприели фактически действия за да обезопасят сградата и да й направят ремонт.Не е налице фактическият състав на чл.49 ал.1 ЗЗД вр.чл.45 ЗЗД, тъй като липсва виновно противоправно поведение-бездействие от страна на служители на ответника, което да е в причинна връзка с избухналите пожари, причинили твърдените вреди.
В изложението по чл.284 ал.3 ГПК е поставен материалноправния въпрос :
1/Относно разграничаване на отговорността по чл.49 ЗЗД от тази по чл.50 ЗЗД, тъй като вредите може да се дължат и на поведението на принципала, което е от значение за предявяване на евентуален регресен иск по чл.54 ЗЗД.
Процесуалноправните въпроси :
2/ Следва ли въззивния съд да изложи мотиви защо не приема или приема за доказани определени факти, установени с писмени доказателства, а изгражда изводите си само върху показанията на единствения разпитан по делото свидетел.
3/Следва ли съда да присъди разноски при липса на представен списък по чл.80 ГПК и дължат ли се разноски относно „обезсилената част на обжалваното решение“./Тъй като пред въззивния съд производството по иска с правно основание чл.109 ЗС е прекратено, поради отказ от иска и в тази част решение на РС е обезсилено./
Подържа се, че въпроси № 1 и 2 ще помогнат за точното прилагане на закона и развитието на правото.
С изложението по чл.284 ал.3 ГПК касаторът е представил следните съдебни актове :
-Решение № 18 от 28.1.1997 г по гр.дело № 3511/95 г на ВС, Четвърто ГО, съгласно което размерът на имуществените вреди при непозволено увреждане се определя по цени към датата на причиняване на вредите, а не към датата на постановяване на съдебното решение.
-ППВС № 7/59 г, съгласно което отговорност по чл.45 ЗЗД носят само физическите лица, които са причинили вредата чрез своите виновни действия или бездействия, а юридическите лица отговорят за непозволено увреждане на основание чл.49 и чл.50 ЗЗД.Държавните предприятия, учреждения и организации отговарят по чл.49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.
-ППВС № 4 от 25.5.1961 г, което третира въпросите как се уреждат отношенията между пострадал при непозволено увреждане, който е получил от ДЗИ застрахователната сума по задължителна застраховка на пътници и персонал по железопътния, водния и автомобилния транспорт, както и кому се дължи обезщетение за имуществени вреди, както и присъждането им след съобразяване на принципа за справедливост.
-ППВС № 2/81 г относно въпроси на погасителната давност при вземания от непозволено увреждане.
Посочените от касатора постановления на ВС на РБ, както и представеното решение Решение № 18 от 28.1.1997 г по гр.дело № 3511/95 г на ВС, Четвърто ГО нямат отношение към настоящия правен спор, не са обусловили мотивите на въззивната инстанция и крайния изход на спора.
По първия от поставените въпроси не е налице касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.С ППВС № 17 от 18.11.1963 г по задължителен за съдилищата начин е направено разграничение в отговорността по чл.49 ЗЗД и чл.50 ЗЗД, като е прието, че ако вредите са в резултат на виновното поведение на дееца и са настъпили при и по повод на изпълнение на възложената работа, отговорността на този който я е възложил, пред увредения е по чл.49 ЗЗД.Ако вредите са резултат на вещта, с която си служи дееца , без за тяхното настъпване да е допринесъл самият той, тогава отговорността за този, който е възложил работата е по чл.50 ЗЗД, с изключение на случаите на непреодолима сила, когато въобще не възниква отговорност за непозволено увреждане, както и възможни случаи, при които вредите настъпват както от вещта така и в резултат на виновното поведение на дадено лице.Тази съдебна практика обаче е неотносима към настоящия правен спор.Неотносим също така към решаващите изводи на съда, а оттам и към крайния изход на спора е и въпросът относно отговорността на принципала на ответното предприятие с оглед предявяване на евентуален регресен иск по чл.54 ЗЗД, тъй като тези обстоятелства не са били част от предмета на спора, следователно не са били предмет на обсъждане от въззивния съд.
По втория от поставените въпроси.
Не е налице касационното основание по чл.280 ал.1 ГПК. По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички релевантни факти и доказателства, както и възраженията и доводите на страните е налице съдебна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 192/29.01.2018 г. по т.д. № 44/2017 г. на ВКС, I т.о., в което са съобразени решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т.о. и решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о., както и посочените от касатора решения на ВКС. Съгласно тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 236, ал. 1 ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени.
Цитираната съдебна практика е изцяло съобразена от въззивния съд, който въз основа на събраните по делото доказателства е изложил самостоятелни правни изводи.Неоснователно е твърдението на касатора, че съдът основал изводите си на показанията на единствения разпитан по делото свидетел, за да приеме, че вредите в имота на ищеца са настъпили не в резултат на поведението на ответника.Съдът подробно е отговорил на въпроса защо намира, че не са налице елементите от фактическия състав на отговорността по чл.49 ал.1 ЗЗД, основавайки решаващите си мотиви на всички събрани по делото доказателства.
По третия въпрос.
Следва ли съда да присъди разноски при липса на представен списък по чл.80 ГПК и дължат ли се разноски относно „обезсилената част на обжалваното решение“./Тъй като пред въззивния съд производството по иска с правно основание чл.109 ЗС е прекратено, поради отказ от иска и в тази част решение на РС е обезсилено./
Следователно не е налице касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК доколкото отговорите на последния въпрос се съдържат в разпоредбите на чл.78 ал.8 ГПК и чл.78 ал.4 ГПК.
Отговор на този въпрос се съдържа в разпоредбата на чл.78 ал.8 ГПК, съгласно която в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт.Следователно списък по чл.80 ГПК не е нужен и страната, представлявана от юрисконсулт в процеса няма задължението да го представи, доколкото възнаграждението на процесуалния представител се определя от съда, съобразявайки Наредбата за заплащането на правната помощ.
Съгласно разпоредбата на чл.78 ал.4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото.Пред въззивния съд производството по предявеният иск по чл.109 ЗС е прекратено поради отказ от иска и в тази част решението е обезсилено.Законосъобразно и в съответствие с нормата на чл.78 ал.4 ГПК въззивния съд е присъдил разноски дължими при прекратяване на производството по делото в частта относно единия от обективно съединените искове.Следователно не е налице касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК доколкото отговорите на последния въпрос се съдържат в цитираните по-горе разпоредби на чл.78 ал.8 ГПК и чл.78 ал.4 ГПК.Отделно от това и макар да не е част от производството чл.288 ГПК, а е въпрос по същество на касационната жалба, следва да се отбележи, че определеното въззивния съд юрисконсултско възнаграждение е в минимален размер, предвид материалния интерес по делото-229 261 лв, както и обстоятелството, че до прекратяване поради отказ от иска, предмет на разглеждане е бил и обективно съединен иск по чл.109 ЗС.
Следователно не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационнен контрол.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.8 ГПК на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на депозирания отговор на касационната жалба, в размер определен по аргумент от чл.25а ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ или 100 лв.
Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 49 от 25.3.2019 г, постановено по в.гр.дело № 606/2018 г на Пловдивски апелативен съд, ГК.
ОСЪЖДА Г. Н. С. от [населено място] да заплати на Национална компания „Железопътна инфраструктура“ на основание чл.78 ал.8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв за настоящата инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.