Определение на ВКС – ГК, III г.о. 8
8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 876
гр. София, 05.12. 2017 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: С. ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА С.
като изслуша докладваното от председателя С. Д. гр.д. № 2881/2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпилa e касационна жалба с вх. № 2233 от 24.03.2017 г. от Х. Н. Х. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. С. С. от АК-Л., против въззивно решение № 19 от 16.02.2017 г., постановено по в.гр.д. № 576/2016 г. по описа на Ловешкия окръжен съд, с което като е отменено решение № 360 от 07.09.2015 г., постановено по гр.д. № 1248/2012 г. на Ловешкия районен съд, е признато за установено, че Министерството на отбраната на Република България има вземания спрямо Х. Н. Х. от [населено място], в общ размер 35 101,46 лв., от които: 22 720, 25 лв. – главница, произтичаща от липси на числящото му се като материалноотговорно лице свързочно имущество, установени с Акт за начет с peг. № 21-10-295/28.08.2007 г.; 1462,98 лв. – законна лихва по чл. 26 З. върху главницата, за периода от 28.02.2007 г. до 15.08.2007 г.; 10 918,23 лв. – законна лихва по чл. 26 от З. върху главницата, за периода от 16.08.2007 г. до 01.06.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 13.06.2011 г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 1060/2011 г. на Районен съд – Ловеч. Релевират се касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Х. Н. Х. поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените искове, с правно основание чл. 422 ГПК, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречие с ППВС № 7/80, ТР № 11/03.01.1967 г на ОСГК на ВС, с постановените по реда на чл. 290 ГПК: решение № 163 от 18.06.2015 г. на ВКС, III г.о. по гр. д. № 6292/2014 г.; решение № 158 от 19.07.2011 г. на ВКС, III г.о. по гр. д. № 1146/2010 г. и решение № 124 от 15.04.2014 на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 4837/2013 г., както и с решение № 649 от 29.07.2010 г. на Пловдивския апелативен съд, 1 с-в по гр. д. № 28/2010 г., влязло в сила, т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, които посочва и прилага. Поставени са следните правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, както следва: 1/ Когато безспорно е установено и доказано, че процесът на предаване на материалните средства е опорочен, не следва ли да се приеме, че при условията на пълно и главно доказване са оборени констатациите за липси в акта за начет; 2/ Може ли да се приеме наличие на пряка причинно-следствена връзка по смисъла на чл. 21, ал. 1, т. 2 З. между размера на липсата и противоправното поведение само на едно лице, ако е налице съпричиняване и от други лица, безспорно установено и доказано от органите на прокуратурата в досъдебни производства; 3/ При установено с постановления на прокурорските органи съпричиняване, не следва ли да се приеме, че констатациите на акта за начет са неверни, както по отношение на адресата на акта, така и по отношение на размера на липсата; 4/ Редовен ли е по смисъла на закона и практиката на ВКС акт, който е съставен на база на данни, събрани при ненадлежно извършена инвентаризация.
Ответникът по жалбата Министерство на отбраната на Република България е изразил становище в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че неправилно първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни предявените искове по чл. 422 ГПК за установяване на вземане по издаден акт за начет по отношение на Министерството на отбраната на Република България спрямо ответника Х. Н. Х.. Съдът е приел за установена следната фактическа обстановка: със заповед № 291/31.03.2004 г. на Командира на поделение 24870, [населено място], ответникът е назначен на длъжността „Завеждащ склад телекомуникационно, информационно и навигационно имущество” в ЕКИНС, като съгласно заповед № Р-289 от 27.07.2007 г. на министъра на отбраната е възложено извършване на извънпланова тематична проверка в поделение 24870 [населено място], за периода от 01.10.2004 г. до 06.08.2007 г., завършила с акт за начет рег. № 21-10-295/28.08.2007 г., с който са констатирани вреди от липси в размер на 22 720, 25 лв. и законна лихва в размер на 1 462, 98 лв., дължима за периода от 28.02.2007 г. Приел е за установено, в т.ч. и от показанията на изслушаните свидетели, че извършените мерене, теглене и броене на наличностите, е станало с личното участие на ответника и в този смисъл те подкрепят фактическите констатации в акта за начет, а не ги оборват. Приел е за установено от заключението на съдебно-икономическата експертиза, че не е създадена нужната организация за приемане, съхранение и отчитане на материалните средства в склада, липсват документи за извършени проверки за сверяване на данните по отчетни картонни наличности в склада, протоколи за преглед на състоянието на съхраняваните материали, протоколи за брак на имущество с изтекъл срок на годност, излязло от употреба или повредено. МОЛ на склада не е водило отчетност и периодично да сравнява наличностите в склада с деловодството на войсковата част, като се е разчитало единствено на годишните инвентаризации и добрата воля на деловодителя да завежда коректно движението на материалните средства. Заключението на експертизата е потвърдило, че първоначално установените вреди са компенсирани частично с установените липси и че компенсацията е по молба на ответника от 09.08.2007 г., като при изслушването му експертът е разяснил, че при констатиране на разликите с акта от 10.08.2007 г. задължително се ползват данните от наличните описи за извършена инвентаризация, в периода от 2004 г. до 2007 г., изхождайки от данните от актовете за издаване и приемане, при съпоставка с действително намереното, като потвърждава, че в случая е налице процедиране по този ред и уточнява, че броенето, меренето и тегленето е фактически, а не експертен въпрос, на който могат да отговорят лицата, извършили ревизията (показанията на тези лица установяват факта, че в присъствието на ответника като МОЛ е било извършено броене, мерене и теглене на наличностите от склада). Въззивният съд е достигнал до извода, че както показанията на свидетелите, така и изводите на експерта са в подкрепа на фактическите констатации по акта за начет, а не ги оборват. След като са обсъдени възраженията на ответника по акта за начет и констатациите в акта за начет са потвърдени, включително основанието за пълна имуществена отговорност за вреди от липси в размерите по акта, същият е бил изпратена на В. прокуратура – П., където е образувано досъдебно производство срещу ответника за престъпление по чл. 219 НК – затова, че в периода от 2004 г. до месец август на 2008 г. в поделение 24870 [населено място] (впоследствие и в Долна Митрополия) като военно длъжностно лице „завеждащ склад с К.” не е положил достатъчно грижи за ръководеното, стопанисването, управлението или запазването на повереното му имущество и от това е последвало значително разпиляване и унищожаване. С постановление от 19.05.2010 г. на прокурор от В. прокуратура – П., на основание чл. 24, ал. 1, т. 2 НК, наказателното производство е прекратено поради амнистия.
Въззивният съд е приел, че са основателни предявените искове по чл. 422 ГПК за установяване на вземания по заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 1060/2011 г. на Районен съд – Ловеч, в общ размер 35 101, 46 лв. Изложени са съображения, че имуществената отговорност на ответника е ангажирана в качеството му на отчетник за противоправно причинена вреда от липси (чл. 21 ал. 1, т 2 З.), като отговорността е реализирана по реда на чл. 22 З. – със съставяне на акт за начет. Съдът е приел, че при вреда от липси в акта за начет не е необходимо да се правят констатации за виновно поведение на отчетника, а е достатъчно е да са изложени фактически констатации за предаденото на отчетника по надлежния ред имущество, за отчетеното и неотчетеното от него, подкрепени с надлежни доказателства, а в случая такива фактически констатации са налични в акта за начет и същите са подкрепени с документи. Прието е, че е спазено е изискването на чл. 22, ал. 3 и 4 З. (доколкото след съставяне на акта ответникът е направил писмени възражения по съставения акт за начет, които са отхвърлени с мотивирано писмено заключение от финансовия инспектор), както и че актът за начет е съставен от надлежен орган – инспектор, по установения от закона ред, който се ползва със законна доказателствена сила срещу ответника и неговите фактически констатации са истински до доказване на противното (чл. 22, ал. 5 З.). В тази връзка въззивният съд е приел, че оборването на фактите трябва да стане от ответника, при провеждане на насрещно и пълно доказване, каквото по делото не е проведено, доколкото събраните по делото доказателства са по-скоро подкрепящи (вкл. свидетелските показания), а не опровергаващи фактическите констатации в акта. В изпълнение на трудовите си функции, ответникът като „завеждащ склад телекомуникационно, информационно и навигационно имущество” е приел склада и е имал задължения за получаване, събиране, съхранение, разходване и отчитане имущество, поради което има качеството отчетник и подлежи на привличане към имуществена отговорност по Закона за държавната финансова инспекция (чл. 23, т. 1 З.), като възражението му в обратния смисъл е прието като неоснователно, доколкото, като завеждащ склад е имал задължение да поддържа в склада ред и отчетност на наличностите, поради което не го оневинява обстоятелството, че складовете били разхвърляни и липсвали документи. Съдът е приел, че обстоятелството, че наказателното производство срещу ответника е прекратено, не изключва имуществената му отговорност, още повече, че прекратяването е на основание прилагане на Закона за амнистията (Обн., ДВ, бр. 26 от 7.04.2009 г., в сила от 22.04.2009 г.) и прокурорът е приел, че престъплението по чл. 219, ал. 1 НК, за което е образувано наказателното производство, е обхванато от същия закон, което не рефлектира върху гражданската отговорност на дееца и не я изключва. Като неоснователно е прието и възражението за погасяване на вземанията, поради изтекла давност (вредата е открита на 28.02.2007 г., актът за начет е съставен на 15.08.2007 г., а заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК е подадено на 13.06.2011 г., като искът за установяване на вземанията по заповедта е предявен на 20.07.2012 г.), поради което е спазен не е изтекъл 5-годишният давностен срок по чл. 27, ал. 1 З., нито е изтекла и десет годишната абсолютната давност по чл. 27, ал. 3 З., броен от 28.02.2007 г. (датата на откриване на вредата). Предвид изложеното, като краен извод, въззивният съд е приел, че исковете за установяване на вземанията по заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 1060/2011 г. на РС – Ловеч са основателни и ги е уважил.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение по поставените правни въпроси. Това е така, тъй като за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, разрешаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Формулираните от касатора правни въпроси са свързани с преценката дали е причинена вреда от страна на начетеното лице и оборване на презумпцията за истинност на фактическите констатации за причинната връзка между деянието и вредата и конкретно касаят обосноваността на изводите на въззивния съд за достоверността на фактическите констатации в акта за начет. В разглеждания случай въпросът за преценката на съда, с оглед събраните по делото доказателства относно оборването на презумпцията за истинност на фактическите констатации по акта за начет е обусловил изхода на спора, но той е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика, съдържаща се в разрешенията, дадени в Постановление № 7 от 17.06.1981 г. на ППВС за обобщаване на съдебната практика по някои въпроси относно разглеждане на актове за начет в наказателния и гражданския процес. А именно, в разглежданата хипотеза, с оглед събраните по делото доказателства, съдът е приел, че фактическите констатации по акта за начет не са опровергани, като ответникът, чиято е и доказателствената тежест не е оборил презумптивната доказателствена сила на акта за начет. Съгласно установената практика на ВКС пълната имуществена отговорност по реда на производството по финансови начети се търси за вреди, които са причинени противоправно и са пряка и непосредствена последица от поведението на виновните лица. Вредата трябва да е причинена умишлено, или без значение формата на вина – да е от липси, или да е причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения. Не е нужно деянието да е и престъпление, за да е допустимо реализиране на пълна имуществена отговорност за отчетнически риск по реда на начетното производство. Вредата, за която се носи отговорността, е само имуществена и от вида на претърпяната загуба. Увреждането следва да е установено при финансова инспекция, извършена по З., чийто констатации са вписани в акт за начет. В него се отразяват фактите за причинените вреди и предпоставките, обуславящи възникването на имуществена отговорност. Съдържанието на акта за начет е определено в чл. 43, ал. 2 П., като няма изрично задължение да се обосновават хипотезите по чл. 21, ал. 1 З.. Те се следват от съдържанието по чл. 43, ал. 2, т. 4 П., като съдът сам ще квалифицира дали вредата е резултат от умисъл на дееца или е от липси или пък е причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения. В случая въззивният съд е приел, че ответникът/начетеното лице/, чиято е доказателствената тежест, при условията на пълно и обратно доказване не е оборил презумпцията за истинност на фактическите констатации по акта за начет, поради което и исковете по чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 21 З. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу него са уважени като основателни. Следва да се посочи, че въззивният съд изрично е приел, че мотивите на прокурорското постановление не се ползват с обвързваща за съда сила, а в посоченото постановление се съдържат и изводи за допуснато от ответника нарушение на задълженията му по служба, свързани с опазване на имуществото на склада. В този смисъл не е налице соченото противоречие с цитираната съдебна практика, която еднозначно приема, че фактическите констатации в акта за начет се смятат за истински до доказване на противното и затова оборването на тези фактически констатации може да стане от ответника само при условията на пълно доказване /решение № 163 от 18.06.2015 г. на ВКС, III г.о. по гр. д. № 6292/2014 г./. Когато актът за начет е редовен, за оборване на фактическите констатации по него могат да се използват всички допустими с оглед на съответните факти доказателства. Оборването на фактическите констатации следва да се извърши при условията на пълно доказване. Само разколебаване на тези фактически констатации не е достатъчно, за да се приеме, че презумпцията за тяхната истинност, е оборена, в какъвто смисъл е цитираното и приложено от касатора решение № 158 от 19.07.2011 г. на ВКС, III г. о. по гр.д. № 1146/2010 г. В случая като е съобразил, че при редовен акт за начет е допустимо оборване на фактическите констатации по него с всички доказателствени средства, въззивният съд е приложил точно закона. В останалата си част поставените правни въпроси са риторични и с теоретичен характер, поради което не съставляват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, съгласно даденото разрешение в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
В случая по поставените правни въпроси не е налице основанието за допускане на обжалваното решение до касационен контрол и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като за да е налице тази хипотеза, съобразно приетото разрешение в т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, следва с въззивното решение да е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото, като разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, какъвто не е настоящият случай, тъй като с обжалваното решение по поставените правни въпроси, обусловили изхода на делото, въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС, което изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Следователно, поради липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.
При този изход на делото, на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените за касационното производство разноски за юрисконсултско възнаграждение, в размер, определен съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 19 от 16.02.2017 г., постановено по в.гр.д. № 576/2016 г. по описа на Ловешкия окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 2233 от 24.03.2017 г. от Х. Н. Х. от [населено място].
ОСЪЖДА Х. Н. Х. от [населено място] да заплати на Министерството на отбраната на Република България, сумата в размер на 200/двеста/ лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: