– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 877
гр. София 14.08.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 19.04.2017 (деветнадесети април две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 5310 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 26 429/12.09.2016 година, подадена от С. Л. Ф.-В., срещу решение № 1148/12.08.2016 година на Окръжен съд Пловдив, въззивно гражданско отделение, седми граждански състав, постановено по гр. д. № 1669/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Пловдив потвърдил първоинстанционното решение № 1764/27.05.2016 година на Районен съд Пловдив, VІІІ-ми граждански състав, постановено по гр. д. № 1794/2014 година, с което са отхвърлени предявените от С. Л. Ф.-В. срещу [фирма] [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, за признаване за незаконно и за отмяната като такова на уволнението й от длъжността „инкасатор плащания” извършено със заповед № 72/15.12.2015 година и заповед № 104/15.12.2015 година, двете на Управителя на дружеството, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за осъждане на дружеството да и заплати сумата от 4696.26 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа, вследствие на незаконното уволнение, за периода от 16.12.2015 година до 16.06.2016 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 16.12.2015 година до окончателното заплащане.
В подадената от С. Л. Ф.-В. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от С. Л. Ф.-В. срещу [фирма] [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. Л. Ф.-В. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 34 267/21.10.2016 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 1148/12.08.2016 година на Окръжен съд Пловдив, въззивно гражданско отделение, седми граждански състав, постановено по гр. д. № 1669/2016 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
С. Л. Ф.-В. е била уведомена за обжалваното решение на 17.08.2016 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 26 429/17.09.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от касаторката в подаденото от нея изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Пловдив е приел за неоснователни наведените от С. Л. Ф.-В. доводи за незаконност на уволнението й от длъжността „инкасатор плащания” извършено със заповед № 72/15.12.2015 година и заповед № 104/15.12.2015 година, двете на Управителя на [фирма] [населено място]. Прието, е че уволнението е извършено със заповед № 104/15.12.2015 година, с която на касаторката е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” за нарушения по чл. 187, т. 3 и т. 10 от КТ, както и по чл. 190, ал. 1, т. 7 от КТ и която отговаряла на установените в чл. 195 от КТ изисквания. Тази заповед е била връчена на С. Л. Ф.-В. на 16.12.2015 година при условията на отказ. На същата дата, пак при условията на отказ, е била връчена и втората заповед № 72/15.12.2015 година Управителя на [фирма] [населено място], за прекратяване на трудовото правоотношение на С. Л. Ф.-В. на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. Прието е, че втората заповед има само констативен характер и няма значение дали е връчена преди заповед № 104/15.12.2015 година на Управителя на [фирма] [населено място]. Дисциплинарното наказание се считало наложено, респективно трудовото правоотношение на С. Л. Ф.-В. било прекратено от момента на връчването на заповед № 104/15.12.2015 година, поради което със заповед № 72/15.12.2015 година само се констатирало вече настъпилото прекратяване. Едновременното съществуване на двете заповеди обаче не правело уволнението на С. Л. Ф.-В. незаконно.
Освен това съставът на Окръжен съд Пловдив е приел за установено, че работодателят е изпълнил задължението си по чл. 193, ал. 1 от КТ, като е поискал от С. Л. Ф.-В. писмени обяснения за извършените дисциплинарни нарушения и тя е предоставила такива с вх. № 1108/04.11.2015 година. От съдържанието на тези обяснения било видно, че те се отнасят именно до нарушенията, за които е било наложено дисциплинарното наказание, а не до други такива.
Съставът на Окръжен съд Пловдив е приел, че заповедта за налагане на дисциплинарното наказание отговаря на изискванията по чл. 195, ал. 1 от КТ, а след като е преценил събраните по делото доказателства е достигнал до извода, че С. Л. Ф.-В. е извършила описаните в същата заповед дисциплинарни нарушения. Прието е за установено, че преди налагането на дисциплинарното наказание „уволнение” на С. Л. Ф.-В. са били налагани дисциплинарни наказания „забележка” и „предупреждение за уволнение”. Преценявайки наличието на тези наказания, в съвкупност с извършените от С. Л. Ф.-В. и описани в заповед № 104/15.12.2015 година дисциплинарни нарушения съставът на Окръжен съд Пловдив е приел, че при налагането на дисциплинарното наказание „уволнение”, извършено със заповед № 104/15.12.2015 година на Управителя на [фирма] [населено място], работодателят не е нарушил разпоредбата на чл. 189 от КТ.
С оглед на всичко това въззивният съд е приел, че предявеният от С. Л. Ф.-В. срещу [фирма] [населено място] иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е неоснователен и трябва да бъде отхвърлен, а като зависещи от него трябва да бъдат отхвърлени и предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ.
Във връзка с горното в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката С. Л. Ф.-В. е поставила въпросите спазени ли са разпоредбите на чл. 193, ал. 1 от КТ, длъжен ли е работодателят писмено да поиска обяснения от служител по открита процедура по налагане на дисциплинарно наказание и допустимо ли е прекратяване на трудовия договор при нарушение на чл. 193, ал. 1 от КТ; спазена ли е разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от КТ по отношение на заповед № 72/15.12.2015 година на Управителя на [фирма] [населено място]; спазени ли са разпоредбите на чл. 145, ал. 3, изр. 2, пр. 2 и пр. 3 във връзка с чл. 146, ал. 1 от ГПК от Районен съд Пловдив при постановяване на решение № 1764/27.05.2016 година по гр. д. № 1794/2014 година. Освен това се сочи, че не били обсъдени правилно и задълбочено представените писмени доказателства, нямало представено удостоверение за актуално състояние на [фирма] [населено място], съдът не следвало да кредитира представения по делото констативен протокол № 642/19.10.2015 година и констативен протокол№ 646/22.10.2015 година, тъй като липсвали много елементи и реквизити при съставянето им, а липсвала и заповед на работодателя за назначаване на специална комисия за извършване на проверка. По своето естество последните твърдения представляват оплаквания за неправилност на постановеното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Затова те не могат да обосноват допускането на решението до касационно обжалване. Въззивните решения се допускат до касационно обжалване, когато в тях съдът се е произнесъл по материално правен или процесуално правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело и е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Както е посочено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС такъв въпрос е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Същият трябва да е от значение за изхода на спора по конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от съда или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При преценката дали са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали посочения от касатора правен въпрос или въпроси са включени в предмета на делото като заедно с това са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на съда, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Последната проверка се извършва едва след допускането на касационното обжалване на решението при разглеждането на делото в откритото съдебно заседание по чл. 290 от ГПК и при постановяване на касационното решение по чл. 293 от ГПК. Затова случаите, когато обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост представляват основания за касационно обжалване на същото по чл. 281, т. 3 от ГПК. Тези основания, както и другите основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл. 281 от ГПК са различни от основанията за допускане на касационно обжалване и затова не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 от ГПК. Поради това искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не може да се обосновава с твърдения за неправилност на същото по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Въпросите свързани с основанията за касационно обжалване по чл. 281 от ГПК не са такива по чл. 280, ал. 1 от ГПК и не покриват изискванията за общо основание за допускане на касационното обжалване по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Развитите в изложението на С. Л. Ф.-В. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК доводи за неправилна преценка и необсъждане на доказателства са свързани изцяло с извършената от въззивния съд преценка на твърденията на страните и събраните по делото доказателства, както и с направените въз основа на тях изводи на въззивния съд за фактическата обстановка, за възникналите въз основа на нея между страните правоотношения и последиците от същите като се сочи защо според касатора те са неправилни и какво е правилното според него разрешение на спора. Поради това те не покриват изискването за общо основание за допускането на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същите са изяснени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС и касационно обжалване въз основа на тях не може да бъде допуснато. Това се отнася и до въпросите спазени ли са разпоредбите на чл. 193, ал. 1 от КТ, длъжен ли е работодателят писмено да поиска обяснения от служител по открита процедура по налагане на дисциплинарно наказание и допустимо ли е прекратяване на трудовия договор при нарушение на чл. 193, ал. 1 от КТ; спазена ли е разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от КТ по отношение на заповед № 72/15.12.2015 година на Управителя на [фирма] [населено място]. Същите не са общи такива, а са свързани с правилността на изводите на състава на Окръжен съд Пловдив и поради това представляват твърдения за съществуването на основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Същото е положението и с въпроса спазени ли са разпоредбите на чл. 145, ал. 3, изр. 2, пр. 2 и пр. 3 във връзка с чл. 146, ал. 1 от ГПК от Районен съд Пловдив при постановяване на решение № 1764/27.05.2016 година по гр. д. № 1794/2014 година. Дори и да бъде прието, че същият е правен такъв то въз основа на него не може да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пловдив. Във въззивната жалба на С. Л. Ф.-В. срещу първоинстанционното решение не е имало оплаквания в тази насока и затова въззивният съд не е бил длъжен да се произнася допуснато ли е нарушение или не в какъвто смисъл са т. 1 и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС. Поради това въззивният съд не се е произнасял по този въпрос и той не е обусловил решението му.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1148/12.08.2016 година на Окръжен съд Пловдив, въззивно гражданско отделение, седми граждански състав, постановено по гр. д. № 1669/2016 година по подадената срещу него от С. Л. Ф.-В. касационна жалба с вх. № 26 429/17.09.2016 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1148/12.08.2016 година на Окръжен съд Пловдив, въззивно гражданско отделение, седми граждански състав, постановено по гр. д. № 1669/2016 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.