– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 877
гр. София, 08 юли 2015 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 10.06.2015 (десети юни две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3009 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от Г. М. Д., в качеството й на [фирма] [населено място] срещу решение № 25/23.01.2015 година на Окръжен съд Хасково, постановено по гр. д. № 898/2014 година, касационна жалба с вх. № 1252/05.02.2015 година.
Касационната жалба е подадена срещу частта от решението на Окръжен съд Хасково, с която е потвърдено решение № 178/10.10.2014 година на Районен съд Харманли, постановено по гр. д. № 190/2014 година в частта му, с която Г. М. Д., в качеството й на [фирма] [населено място] на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, е осъдена да заплати на В. Г. П. и Г. В. Н. сумите от по 30 000.00 лева на всеки един от двамата, представляваща обезщетение за претърпени от тях, вследствие на смъртта на В. Н. П.-съпруг на първата и баща на втория, настъпила при пътнотранспортно произшествие, реализирано на 03.01.2014 година, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 03.01.2014 година до окончателното заплащане. В жалбата са изложени твърдения за неправилност на атакуваното решение, поради нарушение на материалния закон, а също така се твърди, че същото е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поискано е решението да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявените срещу касатора искове с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ да бъдат отхвърлени. В случай, че това не бъде възприето е направено евентуално искане за намаляване на присъдените обезщетения. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. М. Д., в качеството й на [фирма] [населено място] твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба В. Г. П. и Г. В. Н. са подали отговор на същата с вх. № 1925/24.02.2015 година, с който са изразили становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Хасково, а ако такова бъде допуснато твърдят, че жалбата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а решението потвърдено в атакуваната с нея част.
Г. М. Д., в качеството й на [фирма] [населено място] е била уведомена за обжалваното решение на 02.02.2015 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 1252/05.02.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от Г. М. Д., в качеството й на [фирма] [населено място], в подаденото от нея изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение съставът на Окръжен съд Хасково е приел, че В. Н. П. е работил по трудов договор при Г. М. Д., в качеството й на [фирма] [населено място], като е заемал длъжността „шофьор на товарен автомобил над 12 тона”. На 03.01.2014 година В. Н. П. е управлявал товарен автомобил с рег. [рег.номер на МПС] и прикаченото към него полуремарке с рег. [рег.номер на МПС] по път Е-80 в Р.Т. в посока от Х. към [населено място]. На 010 км+300 метра от пътя В. Н. П. е загубил управлението на автомобила и е причинил пътнотранспортно произшествие, при което е настъпила смъртта му. С разпореждане № 4/06.02.2014 година на НОИ-ТП Хасково злополуката е призната за трудова по смисъла на чл. 200, ал. 1 от КТ. Въз основна на това В. Г. П. и Г. В. Н. са предявили срещу Г. М. Д., в качеството й на [фирма] [населено място] частични искове за претърпените от тях неимуществени вреди в размер на по 50 000.00 лева за всеки един от двамата, като са твърдели, че пълния размер на вземането им е по 100 000.00 лева за всеки един от тях. Съставът на Окръжен съд Хасково е приел, че пълния размер на вземането на всеки един от двамата ищци за обезщетение за претърпените от тях вреди е по 100 000.00 лева. Едновременно с това е приел, че В. Н. П. е допринесъл за увреждането, като е допуснал груба небрежност, тъй като е управлявал автомобила със скорост от 90.00 км/ч при разрешена такава от 80.00 км/ч, несъобразявайки се с товара и техническите характеристики на превозното средство, видимостта, пътната обстановка и движението. Освен това е управлявал автомобила под влияние на алкохол, нордиазепам и оксазепам. Размерът на допринасянето е определен в размер на 70 % от цялото, с оглед на което исковете срещу Г. М. Д., в качеството й на [фирма] [населено място] са уважени до размер от по 30 000.00 лева за всеки един от двамата ищци. При това съставът на Окръжен съд Хасково не е приел да основателно твърдението на касатора, че допуснатите от В. Н. П. нарушения на правилата за движение са основание за освобождаването му от отговорност по реда на чл. 201, ал. 1 от КТ.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос дали управлението на МПС от работник под въздействието на наркотици изключва отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 от КТ, с оглед на приложението на чл. 201, ал. 1 от КТ. Този въпрос е фактически, но е относим към общия въпрос за това дали умишленото нарушение на установените за извършване на трудовата дейност правила е основание за освобождаване на работодателя от отговорност за настъпилата трудова злополука по реда на чл. 201, ал. 1 от КТ или такова освобождаване настъпва само при умишлено предизвикване на самото увреждане. Според касатора този въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 348/11.10.2011 година, постановено по гр. д. № 387/2010 година на ІV г. о. на ВКС. С посоченото решение е даден отговор на въпроса за съотношението на грубата небрежност по смисъла на КТ и формите на вината по наказателното право, както и с нарушенията на трудовата дисциплина и субективното отношение на пострадалия. В него е посочено, че при трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Неспазването на правилата за безопасност е нарушение на трудовата дисциплина, като в зависимост от вида на нарушените правила нарушението може да бъде толкова тежко, че да обоснове дисциплинарно уволнение, но груба небрежност е налице и когато неспазването на правилата за безопасност не е най-тежкото нарушение на трудовата дисциплина, тъй като и съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени. При това е посочено, че формите на вината по наказателното право са без значение за без значение за определяне на наличието на съпричиняване. С оглед на това този отговор следва, че нарушаването на установените за извършване на трудовата дейност правила, дори и да е умишлено, може да доведе до приложение на правилото на чл. 201, ал. 2 от КТ, но не и до изключване на отговорността на работодателя по чл. 201, ал. 1 от КТ. По своето естество умишленото нарушаване на установените за извършване на трудовата дейност правила може да е в причинна връзка с настъпилото увреждане, поради което в такъв случай е налице груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ. В този смисъл са решение № 202/12.12.2014 година, постановено по гр. д. № 1298/2014 година и решение № 18/08.02.2012 година, постановено по гр. д. № 434/2011 година, двете на ІІІ г. о. на ВКС, а също така и решения № 79/27.02.2012 година, постановено по гр. д. № 673/2011 година, № 60/05.03.2014 година, постановено по гр. д. № 5074/2013 година и № 218/13.06.2014 година, постановено по гр. д. № 845/2014 година, всичките на ІV г. о. на ВКС. Освобождаването на работодателя от отговорност за трудова злополука по чл. 201, ал. 1 от КТ обаче настъпва при едно допълнително условие, а именно пострадалият да е причинил умишлено увреждането. Налице е разлика в субективното отношение на работника при двете хипотези. При грубата небрежност липсва умисъл за увреждане. При нея работникът може да нарушава умишлено установените за извършване на трудовата дейност правила, но да не желае или да не се съгласява с настъпването на увреждането на здравето. В случаите по чл. 201, ал. 1 от КТ умисълът е насочен не към нарушението на установените за извършване на трудовата дейност правила, а към самото увреждане. При това съгласно решения № 542/07.02.2012 година, постановено по гр. д. № 1083/2010 година и № 348/11.10.2011 година, постановено по гр. д. № 387/2010 година и двете на ІV г. о. на ВКС умисълът по наказателното право и гражданското такова не се различават, като гражданското не прави разлика между пряк и евентуален умисъл. Затова, за да е осъществена хипотезата на чл. 201, ал. 1 от КТ към умисъла за нарушаване на установените за извършване на трудовата дейност правила, трябва да се прибави и умисъла за реализиране на самото увреждане. В случая обстоятелства за умисъл за причиняване на самото увреждане не са посочени от страна на касатора, а предвид на изложеното само установените за извършване на трудовата дейност правила, без такъв умисъл не може да изключи отговорността на Г. М. Д., в качеството й на [фирма] [населено място] по чл. 200, ал. 1 от КТ. Поради това като е разгледал възражението на касатора по чл. 201, ал. 1 от КТ и го е приел за неоснователно, квалифицирайки действията на В. Н. П. като груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ съставът на Окръжен съд Хасково се е съобразил със задължителната практика и решението му не е постановено в нарушение на същата.
Касаторът твърди, че с обжалваното решение се дава отговор и на процесуалноправния въпрос за това дали обстоятелството, че работодателят е узнал за факта, че В. Н. П. е управлявал МПС под въздействието на наркотици едва в хода на исковото производство по чл. 200, ал. 1 от КТ, т. е. след като е влязло в сила разпореждането за признаване на злополуката за трудова, преклудира правото му по чл. 55, ал. 3 от КСО и възможността му да иска освобождаването си от отговорност по чл. 201, ал. 1 от КТ в това производство. Този въпрос не е може са обуслови допускане до касационно обжалване, тъй като съставът на Окръжен съд Хасково е приел, че този довод касаторът е могъл да реализира по пътя на обжалване на разпореждането, с което злополуката е призната за трудова, но освен това е посочил, че според него не съществува пречка това възражение да бъде направено едва в съдебното производство. Предвид на това въззивният съд е изложил доводи във връзка с това възражение и го е приел за недоказано, а не за преклудирано. Поради това поставеният от касатора въпрос не е обусловил изводите на въззивния съд по съществото на спора. Освен това разрешението на този въпрос, дадено с обжалваното решение, не се различава от това дадено с решение № 180/29.10.2012 година, постановено по гр. д. № 174/2012 година по описа на Апелативен съд Варна, поради което не е налице и второто твърдяно от касатора основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос, а именно това по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Г. М. Д., в качеството й на [фирма] [населено място] поставя и трети материалноправен въпрос, а именно нарушаването от работника на четири разпоредби от правилата за движение по пътищата, обосновава ли по чл. 52 от ЗЗД във връзка с чл. 201, ал. 2 от КТ определянето на размера на неимуществените вреди по 100 000.00 лева за всеки ищец и съпричиняването на 99.00 % от вредите, които са му причинени. Така поставения въпрос е свързан с оспорването от страна на касатора на приетия от състава на Окръжен съд Хасково размер на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на В. Н. П.. Според касатора този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 11 от ППВС №4 от 23.12.1968 година, решение №348/11.10.2011 година, постановено по гр. д. № 387/2010 година на ІV г. о. на ВКС, решение № 1249/04.10.2012 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 768/2012 година и решение № 1164/26.06.2013 година на Окръжен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 1655/2013 година. Цитираната от Г. М. Д., в качеството й на [фирма] [населено място] задължителна съдебна практика, а именно т. 11 от ППВС №4 от 23.12.1968 година е неотносима към поставения въпрос, доколкото се отнася до задължението на съда при определяне на размера на имуществените вреди да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Това задължение на съда е относимо към определяне на размера на обезщетението, но не и към размера на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Посоченото решение на ВКС е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, но съставлява задължителна съдебна практика само по отношение на разрешения с него въпрос, по който е допуснато касационно обжалване. Същото не съставлява такава практика в частта му, с която е разрешен конкретния правен спор между страните в производството. Поради това трябва да се приеме, че касаторът иска допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Хасково по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Във всяко едно от трите съдебни решения е прието, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия, като същото е определено в размер на 50 % от вредоносния резултат. В първото решение съпричиняването е прието за това, че пострадалият е извършвал проверка на ходовата част на автомобила, без да спре работата на двигателя, при което дрехата, му се е заплела във въртящия се карданен вал. Второто решение се отнася до съпричиняване поради това, че пострадалият при управлението на автомобила не е спазил нормативно определените задължителни почивки и това е станало основна причина за преумората му, а оттам и за настъпване на пътнотранспортното произшествие. В третото решение съпричиняването е прието за това, че пострадалият е управлявал автомобила с несъобразена скорост и това е била основната причина за настъпване на пътнотранспортното произшествие. Касаторът твърди, че след като с посочените решения за едно нарушение на пострадалия е определено съпричиняване в размер на 50 %, то тъй като В. Н. П. е допуснал четири такива размерът на съпричиняването трябва да бъде значително по-голям от определения от въззивния съд. Този въпрос обаче не е правен, а фактически. Съгласно т. 7 от ППВС 17/18.11.1963 година обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Посочено е, че в случая е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина. Това са критериите за определяне на съпричиняването по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Същите критерий са относими и към допринасянето по чл. 201, ал. 2 от КТ, но при него освен тях се изисква допринасянето да е в резултат на допусната от работника груба небрежност. Определянето на размера на съпричиняването е оставено на преценката на съда и е в зависимост от конкретната фактическа обстановка, която е различна при всеки един от случаите. При определянето на размера на съпричиняването трябва да се извършва преценка на обстоятелствата, при които настъпва увреждането, на извършените от пострадалия действия или допуснатите от него бездействия, на съществуването на причинна връзка между тях и увреждането, доколко и в каква степен действията или бездействията са допринесли за настъпването на вредите. Предвид на това не може да се твърди наличие на противоречиво разрешаван от съдилищата въпрос за приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ като се изхожда само от броя на допуснатите от пострадалия нарушения на установените за извършване на трудовата дейност правила, без да се преценяват останалите факти и обстоятелства имащи отношение към допринасянето на увреждането. Извършването на последната преценка обаче би означавала произнасяне по правилното приложение на материалния закон, което е проверка на обжалваното решение по чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК, което е недопустимо във фазата на допускане на касационното обжалване. Затова определянето на различен размер на съпричиняването за всеки конкретен случай не е основание да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Окръжен съд Хасково по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 25/23.01.2015 година на Окръжен съд Хасково, постановено по гр. д. № 898/2014 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.