4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 878
София 27.11.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 1143/2011 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище [населено място] срещу решение № 394 от 19.07.2011 г. по т.д.№ 558/2011 г. на Пловдивския апелативен съд, с което частично е отменено решение № 22 от 28.02.2011 г. гр.д.№ 5/2009 г. на Пазарджишкия окръжен съд, като вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от касатора срещу И. И. Б. от [населено място] иск за признаване за установено съществуването на вземане по запис на заповед от 20.05.2008 г., по която е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по гр.д.№ 18518/2008 г. на СРС, за разликата над сумата 103 716.88 лв. до пълния му предявен размер от 429 815.02 лв.
В касационната жалба са въведени твърдения, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, като се иска отмяната му и произнасяне по същество в обжалваната му част.
Ответната страна И. И. Б. в писмения си отговор възразява срещу допустимостта на касационното обжалване, като са наведени доводи и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора във връзка с поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т.2 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд приел, че между ищеца и настоящ касатор и [фирма] с едноличен собственик на капитала И. Б. – ответник по иска са установени търговски взаимоотношения по договор за доставка на печатни издания. На 20.05.2008 г. бил подписан двустранен протокол, имащ характер на установителен договор, в който страните по търговските продажби са направили разчет на взаимните си задължения. Към датата на подписването му същите възлизали в размер на 328 354.68 лв., от които сумата 54 311.87 лв. по фактура на ищеца от 16.05.2008 г. следва да бъде заплатена в срок до 26.05.2008 г., а остатъкът от задължението към продавача в размер на 274 042.81 лв., [фирма] се задължил да заплати в срок до 31.05.2008 г. Тълкувайки т.5 от споразумението, според която запис на заповед с дата на издаване 16.05.2007 г. за сумата 429 815.02 лв. е приподписана от г-н И. Б. на дата 20.05.2008 г., въззивният съд е приел, че с процесния запис на заповед, по който ответникът лично е задължен като издател, се обезпечава изпълнението на поетите с договора задължения. С оглед на това е направен извод, че посоченият договор обвързва И. Бавен и в качеството си на физическо лице, а не само като собственик на капитала на [фирма], като по този начин е възникнало договорно солидарно задължение на основание чл.121 ЗЗД, при което престациите се дължат от него лично и от представляваното дружество. Въз основа на заключението на ССЕ е прието за установено, че ответникът Б. от свое име е погасил част от паричните задължения на [фирма] по този договор до размер на сумата 224 437.80 лв., като непогасено по каузалното правоотношение задължение възлизало на 103 716.88 лв., до който размер приел предявеният иск по чл.422 ГПК за основателен.
В касационната жалба касаторът поддържа, че неправилно въззивният съд е обвързал записът на заповед с т.нар. споразумение, с което по същество е отречен самостоятелния характер на търговската ценна книга, като твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 173 от 21.01.2011 г. на ВКС по т.д.№ 901/2009 г., постановено по реда на чл.290 ГПК, както и с Решение № 125 от 25.07.2005 г. на ВКС по т.д.№ 528/2004 г., І т.о.; Решение № 652 от 07.10.2008 г. на ВКС по т.д.№ 285/2008 г., ІІ т.о. и Решение № 1414 от 29.10.2003 г. по т.д.№ 2264/2002 г., ІІ т.о.
В допълнително депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът уточнява, че поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по съображенията, изложени в касационната жалба, както и това по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса може ли да възникне солидарна отговорност за ответника по съществуващ договор и между трети лица, без да е налице изрично волеизявление за това, както и може ли да е налице договор за поемане на дълг или поръчителство, без да е налице писмен договор, като счита, че необходимостта от решение на ВКС по настоящия спор е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По тези критерии поставеният в касационната жалба и доуточнен от настоящата инстанция в съответствие с постановките в т. 1 на ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. въпрос на материалното право, по който въззивният съд се е произнесъл е този за връзката между издадения запис на заповед и каузалното правоотношение като причина за издаването му. Същият има обуславящо значение за изхода на спора и в този смисъл отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК.
По така формулирания въпрос обаче не са доказани допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за разрешаването му в противоречие с практиката, включително задължителната такава на ВКС. Точно обратното, последователно е поддържаното от Върховният касационен съд становище, че абстрактният характер на записа на заповед като едностранна правна сделка не следва да се абсолютизира. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд, при обсъждане отношенията между страните във връзка с издаване на записа на заповед и оспореното от ответника съществуване на вземането по него, изцяло се е съобразил с така установената съдебна практика, включително задължителната такава, обективирана и в цитираните от касатора решения на ВКС, според която абстрактният характер на записа на заповед като вид сделка, за която наличието на основание не е елемент от фактическия й състав и поради това не е условие за нейната действителност, не изключва поемането на паричното задължение да е с определена цел, произтичаща от други каузални правоотношения с издателя на същия. Именно поради това и последният разполага с правото да противопостави както абсолютните си възражения срещу ефекта, така и личните си, основани на каузални отношения с кредитора му, по арг. от чл. 465 ТЗ. Ето защо настоящият състав приема, че не са налице сочените от него основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 2 ГПК за достъп до касационно обжалване.
Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материалноправни въпроси са неотносими към конкретния правен спор, доколкото решаващите изводи на съда се основават на тълкуването на волята на страните, изразена в тристранно сключения договор. Касае се до дейност на съда, която се осъществява при спазване на критериите, определени в нормата на чл. 20 от ЗЗД, и при зачитане на принципа на договорната автономия и на обвързващата сила за страните на предоставените права и поетите задължения по сделката. Конкретният резултат от тълкувателната дейност на въззивния съд намира израз в решението по съществото на спора – отхвърлянето или уважаването на претенцията с оглед на доказването или недоказването на релевантните за спора факти и обстоятелства. Грешките на съда при формиране на вътрешното му убеждение, включително и при разкриване на действителната обща воля на страните, представляват основание за отмяна на въззивното решение, но като неправилно – в хипотезите по чл. 281, т. 3 от ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Пловдивския апелативен съд въззивно решение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 394 от 19.07.2011 г. по т.д.№ 558/2011 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: