О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 879
Гр. София, 18.12. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1665/2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ГЕО КАД АЛФА“ ЕООД, представлявано от управителя И. Т. Т., подадена чрез адвокат М. А., срещу въззивно решение № 44 от 04.01.2019 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 4-ти състав, постановено по в.гр.д. № 919/2018 г., с което е потвърдено решение № 6334 от 14.12.2017 г., постановено по гр.д. № 83/2017 г. на Окръжен съд – Благоевград. С първоинстанционното решение е отхвърлен като неоснователен предявеният от ищеца /настоящ касатор/ иск с правно основание чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ срещу Г. Н. Ц., действащ като частен съдебен изпълнител с peг. № 702 в КЧСИ, за заплащане на сумата от 100 000 лв., представляваща част от причинена имуществена вреда в общ размер от 1 197 662,60 лв., настъпила в резултат на неправомерно изпълнение на дейността на ответника като частен съдебен изпълнител, и за сумата от 4 676,00 лв., представляваща законна лихва върху сумата от 100 000 лв. за периода от 27.09.2016 г. до 13.03.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението. В тежест на ищеца са възложени сторените в производството разноски. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ответника – ЗАД „Б. В. И. Г.“ АД.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявения иск.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като общо основание за допускане на касационното обжалване, касаторът поставя въпросите: 1/ „Допустимо ли е съдебният изпълнител да зачене всеки способ за погасяване на дълга по изпълнителното дело, вкл. чрез материалноправно изявление за прихващане от длъжника, направено в хода на изпълнителното производство, и да прекрати изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК, без да е проведено производство по чл. 439, ал. 1 ГПК, или правомощията му са ограничени до способите за погасяване на задължението, посочени в чл. 433, ал. 1 ГПК?“; 2/ “Длъжен ли е съдът да се произнесе по възраженията и доводите на страните, вкл. и тези отнасящи се до преюдициални правоотношения, и обсъди събраните в тази връзка доказателства?“; 3/ „Допустимо ли е съдът да обсъжда факти и обстоятелства, които не са заявени от страните и чиито правни последици не са претендират и може ли да основе решението си на тях?“; 4/ „Длъжен ли е въззивният съд да изложи в постановеното решение ясни, точни и непротиворечиви изводи относно спорните между страните обстоятелства?“; 5/ „Длъжен ли е съдът, сезиран с иск по чл. 74 ЗЧСИ, да извърши собствена проверка на процесуалната законосъобразност на действията на съдебния изпълнител, в конкретния случай прекратяване на изпълнителното дело, или е обвързан от фактическите констатации и правните изводи на съдебния изпълнител?“; 6/ „Допустимо ли е съдебният изпълнител да зачита правните последици на материалноправното изявление за прихващане, ако активното вземане не е ликвидно?“ По първия формулиран въпрос се твърди наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на единна практика на ВКС, като касаторът сочи и прилага противоречива практика на окръжните съдилища, постановена по реда на чл. 435, ал. 1 ГПК. По въпроси 2-6 се твърди наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като към изложението се прилага практика на ВКС. Касаторът обосновава противоречие на въззивното решение по втория въпрос с Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и със следните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК: Решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г. на ВКС; Решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС; Решение № 98 от 12.07.2017 г. по гр.д. № 3871/2016 г. на ВКС; Решение № 72 от 25.06.2018 г. по гр.д. № 1934/2017 г./ ВКС. По третия въпрос приетото от въззивния съд противоречало на Решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 38/29.03.2011 г. по гр.д. № 1276/2009 г., на ВКС, IV г.о., Решение № 127/05.04.2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 527/15.03.2012 г. по гр.д. № 943/2010 г. на ВКС, IV г.о. По четвъртия въпрос касаторът счита, че е налице противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и със следните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК: Решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр.д. № 1332/2015 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, Решение № 173 от 15.07.2013 г. по гр.д. № 1131/2012 г. на ВКС. По петия въпрос се поддържа противоречие с Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, както и с Решение № 139 от 31.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1445/2009 г., IV г.о. и Решение № 184 от 21.09.2011 г. по гр.д. № 1124/2010 г. на ВКС. По последния въпрос също се поддържа противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 696 от 07.07.2004 г. на ВКС по гр.д. № 1911/2003 г., Решение № 834 от 29.11.1999 г. на ВКС по гр.д. № 201/1998 г., Решение № 960 от 04.12.2006 г. на ВКС по д. № 527/2006 г., ТК, Решение № 113 от 09.07.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1274/2013 г. и Решение № 225 от 28.05.2011 г. по т.д. № № 631/2009 г. на ВКС. Претендират се разноските, сторени пред трите съдебни инстанции.
Ответната страна ЧСИ Г. Н. Ц. в писмен отговор, подаден в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуалния представител адвокат Г. Б., изразява становище за недопустимост на касационното обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноските, сторени в касационната инстанция.
Третото лице – помагач на страната на ответника не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява процесуално допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът на ищцовото дружество е отхвърлен като неоснователен, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 45 ЗЗД вр. чл. 441 ГПК вр. чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, който има за предмет репариране на действителните вреди, настъпили вследствие неправомерните действия на ЧСИ, изразяващи се в процесуално незаконосъобразно изпълнение. За ангажиране деликтната отговорност на частния съдебен изпълнител, съдът е съобразил, че следва да се установи по безспорен начин наличието на твърдените неправомерни деяния на съдебния изпълнител, настъпила вреда в имуществената сфера на засегнатото от изпълнението лице и причинна връзка между тях. Легитимирани да предявят иска за заплащане на обезщетение са освен длъжникът, така и взискателят и други участници в изпълнителното производство, както и трети засегнати от изпълнението лица, които могат да претендират обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се както в претърпени загуби, така и в пропуснати ползи. В производството по разглежданите искове съдът преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, тъй като в тяхната процесуална незаконосъобразност се състои противоправността на деянието като елемент от фактическия състав на вземането за обезщетение, без съдът да е обвързан от съдебното решение, постановено по жалба срещу тези действия/бездействия.
С оглед обстоятелствата по делото, съдът е приел, че при направено изявление за прихващане в рамките на изпълнителния процес, съдебният изпълнител може само да констатира наличието на компенсационно изявление и ако счете, че то е породило погасителен ефект по отношение на притезанието, за чието принудително удовлетворяване е образувано делото, следва да прекрати същото. В тези случаи прекратяването може да се осъществи на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК по писмено искане на взискателя, а при липса на такова – удостовереното чрез надлежни доказателства прихващане следва да се приравни на основание по чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК, който извод съдът извежда от целите на изпълнителното производство, което не следва да служи за удовлетворяване на несъществуващи вземания. С тези мотиви съдът е счел за неоснователни възраженията на жалбоподателя, че единствено съдът, в рамките на производството по чл. 439 ГПК, е компетентен да извършва преценка за настъпване на материалноправния ефект от извършено изявление за прихващане.
Съобразявайки разясненията относно правната същност и действие на запорното съобщение, дадени с ТР № 3 от 10.07.2017 г. по тълк.дело № № 3/2015 г., ОСГТ, ВКС, съдът е приел за неоснователни и твърденията на жалбоподателя за незаконосъобразно процесуално поведение на съдебния изпълнител, изразяващо се в неправомерен отказ за предаване на поисканите изпълнителен лист и заповед за изпълнение. Съгласно постановките на цитирания тълкувателен акт запорът върху вземания на длъжника представлява разпореждане на съдебния изпълнител, с което определено вземане се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, без да е нужно към датата на връчване на запорното съобщение същото да е изискуемо, а дори е възможно то да е спорно. Налагането на запора и последващите изпълнителни действия по отношение на вземането се предприемат само въз основа твърденията на взискателя, че неговият длъжник има определено вземане към трето лице. Съществуването на това вземане не е елемент от фактическия състав по налагането на запора, а е от значение единствено за това, дали то ще може да доведе до предвидените в закона последици и да послужи за удовлетворяване на взискателя. Видно от доказателствата по делото към датата на изготвяне на запорното съобщение, съответно към датата на постъпването му по изпълнително дело № 202/2016 г., вече е издадено постановление за прекратяване на изпълнителното производство, което е лесно установимо и проверимо както към 30.05.3016 г., така и към 23.08.2016 г. Макар процесното прихващане да е извършено с неликвидно вземане, същото като сурогат на реалното изпълнение е противопоставимо на ищеца по аргумент за противното от чл. 452, ал. 1 ГПК, доколкото възлагането вместо плащане по реда на чл. 510 ГПК е станало след издаване на постановлението за прекратяване на изпълнението. Съдът е съобразил, че при липса на законова пречка в рамките на изпълнителното производство страните да уредят по доброволен път отношенията помежду си и да дерогират принудителното изпълнение, при неупражняване на правото на жалба срещу постановлението за прекратяване на изпълнението, като резултат се стига до компенсация по съгласие на страните по материалните правоотношения, по които са възникнали насрещните вземания. По изложените съображения, съдът е приел за недопустимо изследването в рамките на висящото производство на поставените от жалбоподателя възражения във връзка с действителността на договора за цесия и въпроса носител ли е длъжникът по изпълнителното дело на вземане, предмет на компенсационно изявление, като е отбелязал, че същите са извън предмета на делото.
Констатирайки липса на незаконосъобразно поведение от страна на частния съдебен изпълнител, съдът е достигнал до извод за липса и на твърдените вреди – невъзможност/препятстване за събиране на вземане в посочения от ищеца размер поради поведение на съдебния изпълнител, на каквато вземане ищецът не е доказал при условията на пълно доказване, че е титуляр, като допълнително съдът е отчел, че противно на доводите на жалбоподателя, видно от съдържанието на постановлението от 23.08.2016 г. на същия е възложено вместо плащане вземане в размер на 80 000 лв., а не в претендирания размер от 100 000 лв. като частична претенция от общо претърпени имуществени вреди в размер от 1 197 662,60 лв. Така мотивиран, въззивният съд е приел, че липсва основание за ангажиране на деликтната отговорност на ЧСИ, произтичаща от негово незаконосъобразно процесуално действие или бездействие при изпълнение на дейността му и е потвърдил изцяло първоинстанционното решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
По първия поставен въпрос, по който касаторът обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не се констатират основания за допускане на касационно обжалване. По така формулирания въпрос има непротиворечива съдебна практика по чл. 435 ГПК, съобразена от въззивния съд, според която съдебният изпълнител няма функцията да издаде акт с конститутивно действие, а може само да констатира наличието на компенсационни изявления. Ако счита, че е налице конекситет и пораждат погасителен ефект, в този случай би следвало да прекрати производството на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК. В този смисъл е и Определение № 606/20.07.2015 год. по т.д. № 1725/2014 г. на ВКС, I ТО, чиито изводи настоящият състав напълно споделя. Доколкото обжалваният акт не се отклонява от установената практика, а не се налага нейното изменение поради неправилността й, то не е налице и соченото основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос.
Поставените в т. 2, т. 3 и т. 4 от изложението процесуалноправни въпроси се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Тези процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, в т.ч. и с тази, посочена от касатора. Съгласно константната практика на ВКС съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В конкретния случай релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, а касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, когато бъде допуснато касационното обжалване, какъвто не е настоящият случай.
По петия формулиран въпрос също не се констатират предпоставки за касационно обжалване. Въпросът е разрешен в константната практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, сред които Решение № 238 от 30.01.2013 г. по гр. д. № 1668/2011 г. на Върховен касационен съд и Решение № 27 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 6024 / 2015 г. на Върховен касационен съд. Съгласно посочената практика съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, без да е обвързан с това дали същите са обжалвани и какво е решението на съда по жалбата срещу действията на частен съдебен изпълнител. С решението по жалба се формира сила на пресъдено нещо по отношение съществуването на потестативното право да се постанови отмяната на действията му, но не и по отношение процесуалната им законосъобразност, което е преюдициален въпрос за този процес. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд е съобразил това правно разрешение, като обстойно е изследвал извършените от съдебния изпълнител действия по изпълнението и е достигнал до извод за тяхната процесуална законосъобразност.
Последният поставен въпрос не обосновава общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Същият е правно разрешен от въззивния съд, но не е обуславил решаващите му изводи, доколкото преценката си за неоснователнст на предявения иск по чл. 74 ЗЧСИ съдът е мотивирал не с извършеното материалноправно изявление за прихващане, а с неупражненото право на жалба срещу издаденото постановление за прекратяване на изпълнението по изп. дело № 202/2019 г. по описа на ЧСИ Г. Ц. в законоустановения срок, което като резултат съдът е счел, че води до компенсация по съгласие на страните по материалните правоотношения, по които са възникнали насрещните вземания. Съобразно изложеното не се обосновава извод за наличие на обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, а при отсъствие на последната не се дължи произнасяне по поддържаните допълнителни предпоставки.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на постановеното от САС въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Съобразно изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на насрещната страна сторените и надлежно удостоверени такива в размер 6 720 лева за настоящата инстанция.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на III г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 44 от 04.01.2019 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 4-ти състав, постановено по в.гр.д. № 919/2018 г.
ОСЪЖДА „ГЕО КАД АЛФА“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] да заплати на ЧСИ Г. Н. Ц. направените разноски за настоящата инстанция в размер 6 720 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: