О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 879
София, 05.08.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти август през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1813 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Апелативна прокуратура гр. С., против въззивното решение № 1* от 19 юни 2009 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на апелативния с. в гр. С. за 2008 г., с което е отменено решение № 431 от 19 юни 2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на Софийския окръжния с. за 2007 г. в отхвърлителната му част и вместо него касаторът, МВР и районния с. в гр. Б. са осъдени при условията на солидарност да заплатят на К. Д. Н. сумата от 2500 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат от незаконно обвинение в извършване на престъпление и в резултат на задържането му под стража като мярка за неотклонение, а в останалата част за осъждане на същите институции да заплатят на Н. обезщетение от 2500 лева като неимуществени вреди и 350 лева имуществени вреди и за отхвърляне на претенциите над посочените суми, първоинстанционното решение е оставено в сила.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, защото определеният размер на неимуществените вреди не е съобразен с принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД – размерът от 5000 лева е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди; справедливостта не е абстрактно понятие и съдът не е обсъдил относимите обстоятелства в пълна степен и обстойно – престъплението не е тежко, приключило е в разумни срокове, мярката за неотклонение е продължила за кратък период, неправилно са ценени показания на лице, което е заинтересовано от изхода на спора; неправилно са присъдени имуществени вреди за адвокатско възнаграждение, които могат да се претендират в друго производство; неправилно е присъдена като пропусната полза лихвата, която би се получила при влагането на паричната гаранция в банка. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК към касационната жалба, се сочи, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос за определяне размера на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно наказателно производство при спазване на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, който е решаван противоречиво от съдилищата. Сочат се две решения на ВКС, едно на апелативен с. и едно на окръжен съд.
В същите части въззивното решение е обжалвано и от районния с. в гр. Б..
В жалбата на районния с. в гр. Б. се сочи, че решението е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и е необосновано, защото определената мярка за неотклонение е взета не от този касатор, а от Софийския окръжен съд; ищецът е обжалвал взетата мярка с определение на касатора, поради което е допринесъл за съпричиняване на вредоносния резултат; касаторът не е взел спрямо ищеца мярка за неотклонение “задържане под стража”, поради което не е налице причинно-следствена връзка между действията на касатора и претърпените вреди, както и такива вреди, свързани с незаконното му обвинение, както и такива вреди, свързани с обжалване на определение по чл. 237 ал. 4 НПК (отм.), защото обжалването е сторено от друго лице; претърпените неимуществени вреди не са установени; обезщетението е завишено по размер. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК към касационната жалба, се сочи, че въззивният с. се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, която е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по който няма съдебна практика по въпроса кой правораздавателен орган – районният или окръжният с. следва да носи отговорност по чл. 2 ал. 1 т. 2 ЗОВОД; може ли районен с. да бъде осъден да обезщети вреди на лице, на което е постановил първоначална мярка “парична гаранция”; при липса на причинна връзка между неимуществените вреди, претърпени от ищеца и действия, извършени от органи на касатора по определение по чл. 237 ал. 4 НПК (отм.) при образуване на производството по жалба от друго лице, следва ли да се ангажира отговорността на касатора.
В същите части на въззивното решение е постъпила и касационна жалба от МВР. В жалбата се сочи, че решението е неправилно – постановено е при нарушаване на материалния закон и е необосновано, защото съдът неправилно е приел, че е налице основание за ангажиране на отговорността на касатора, защото не е налице отмяна на незаконно “задържане под стража”, а наказателното производство е прекратено; свидетелските показания не са преценени правилно и няма достатъчно доказателства за настъпили неимуществени вреди; неоснователно е присъдена лихва върху паричната гаранция. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК към касационната жалба, се сочи, че въззивният с. се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос по прилагане на чл. 2 ал. 1 т. 2 ЗОДОВ, който е от значение за приложението на закона, както и за развитието на правото; по съществения материалноправен въпрос, който е от значение за прилагането на закона, както и за развитието на правото по приложението на чл. 51 ЗЗД; по съществения материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по прилагането на чл. 86 ЗЗД; по съществения материалноправен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съобразно принципа за справедливост. Представят се две решения на ВКС и едно на апелативен съд.
Ответникът К. Д. Н. от гр. Б., чрез процесуалния си представител адв. В, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК сочи доводи за недопустимостта и неоснователността на трите касационни жалби.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен с. , подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими.
С решението си въззивният с. приел, че са налице предпоставките по чл. 2 ал. 1 т. 2 пр. второ ЗОДОВ спрямо всички касатори при условията на солидарност – дознателите са органи на полицейското производство, извършените процесуални действия по разследване са били под ръководството на прокуратурата, а районният с. се е произнесъл по частно наказателно дело и е постановил мярка за неотклонение по отношение на ищеца; образуваното наказателно производство и извършените следствени действия в продължение на осем месеца са довели до неприятни изживявания у ищеца, а и е бил с мярка за неотклонение “задържане под стража” за осем дена, като сумата от 5000 лева обезщетява справедливо понесените от него страдания; платеното възнаграждение за адвокатски услуги е имуществена вреда; лихвата върху сумата за парична гаранция също е имуществена вреда – пропусната полза.
Касационният с. намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол по трите жалби се търси по второто и третото основание на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, разрешаването на който е сторено противоречиво от съдилищата и разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По касационната жалба на прокуратурата и по последния въпрос в касационната жалба на МВР:
Поставеният материалноправен въпрос е по съдържанието на понятието “справедливост” при приложението на чл. 52 ЗЗД. По този въпрос не може да се приеме, че е налице противоречивото му разрешаване от съдилищата.
Справедливостта, макар да е морално-етична категория, за нуждите на съдопроизводството следва да бъде основана на и съобразена с конкретни, имащи значение за отделния случай, обстоятелства. Справедливостта налага претърпелият вредата да бъде възмезден за нея, като на обезщетяване подлежат не само физически изстрадани болки, но и такива, които се търпят в духовната и интелектуална сфера на индивида. Болките, страданията, ограниченията и неудобствата за различните индивиди при различни обстоятелства, са различни. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Както приема задължителната за съдилищата съдебна практика – ППВС № 4/68 г., т. ІІ, обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният с. е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка.
Посочените от прокуратурата и от МВР решения на съдилищата – решение № 2* по гр.д. № 2* за 2004 г. на ІV ГО, решение № 7 по гр.д. № 947 за 2003 г. на ІV ГО, решение № 423 по в.гр.д. № 408 за 2005 г. на апелативния с. в гр. В. и решение по гр.д. № 446 за 2005 г. на окръжния с. в гр. Ш., не обосновават и наличието на основанието по чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК за допускане на решението до касационен контрол. В представените решения са разгледани искове за обезщетения по реда на ЗОДВПГ (сега ЗОДОВ) при различни фактически обстоятелства и различни доказателства за търпените от ищците неимуществени вреди. Затова не може да се приеме, че определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди е противоречиво разрешавано от съдилищата, след като за всеки отделен случай съдът е следвало да съобрази различни обстоятелства, при различни твърдения и доказателства.
По касационната жалба на районния с. в гр. Б.
Поставеният правен въпрос за пасивната легитимация на касатора по спора не налага разглеждането на делото по реда на чл. 290 ГПК, тъй като тълкуването на правната норма не създава затруднения – чл. 2 ал. 1 ЗОДОВ сочи, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда при незаконно обвинение в извършване на престъпление и наличие на предпоставките на т. 2 от посочения текст. Съобразно чл. 7 ЗОДОВ, исковете за обезщетение се предявяват срещу органите по чл. 2 ЗОДОВ, от чиито незаконни актове, действия или бездействия, са причинени вредите. След като касаторът е постановил съдебен акт в рамките на наказателно производство, то той може да отговаря по претенцията на ищеца. Такъв извод се налага и по втория правен въпрос, поставен от касатора – след като касаторът е постановил съдебен акт в рамките на наказателно производство, което е прекратено поради това, че деянието не е извършено от ищеца, то е налице основание за ангажиране на отговорността му. Последният поставен въпрос – при липса на причинна връзка между неимуществените вреди, претърпени от ищеца и действия, извършени от органи на касатора по определение по чл. 237 ал. 4 НПК (отм.) при образуване на производството по жалба от друго лице, следва ли да се ангажира отговорността на касатора, не е обусловил изхода на спора, тъй като съдът не е вземал предвид посочените от касатора действия при определяне на съответната причинна връзка. По тези съображения следва да се приеме, че тази касационна жалба не трябва да се допуска до касационен контрол.
По касационната жалба на МВР:
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. Както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен с. не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284 ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС така също не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният с. , но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
В жалбата си касаторът е поставил само един конкретен въпрос – във връзка със съдържанието на понятието “справедливост” при приложението на чл. 52 ЗЗД, като на този въпрос вече беше даден отговор. Искането на касатора при условията на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК ВКС да се произнесе по приложението на чл. 2 ал. 1 т. 2 ЗОДОВ, чл. 51 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, не е съпроводено с ясно и конкретно формулиран въпрос, на който да може да се даде отговор в производството по чл. 290 ГПК. Липсата на поставен въпрос не дава възможност на съда да извърши конкретизация, ако такава е необходима, а какво вече беше отбелязано, съдът не може да се произнася по правни въпроси, които са обусловили изхода на спора, но касаторът не ги сочи. Изложените от касатора съображения представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 т. 3 ГПК, а не основания за допускане на решението до същинско касационно разглеждане. Ето защо касационният контрол не следва да се допуска и по тази касационна жалба.
Ответникът не претендира заплащане на разноски, а и доказателства за сторени такива пред касационния с. липсват, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен с. , състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1* от 19 юни 2009 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на апелативния с. в гр. С. за 2008 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: