4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 88
София, 01,02,2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на шестнадесети януари през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря …………….………………………..……. и с участието на прокурора ……………………….……………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 903 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 5862 от 3.Х.2011 г. на едноличния търговец С. Й. С., ЕГН [ЕГН], от [населено място], област П., действащ с фирмата „С. С.`75, която е била подадена чрез процесуалния му представител по пълномощие от САК против въззивното определение № 944 на Пернишкия ОС от 8.ІХ.2011 г., постановено по ч. гр. дело № 774/2011 г., с което е била оставена без уважение негова частна жалба срещу първоинстанционното определение на РС-Радомир, ГК, 5-и с-в, от 12.V.2011 по ч. гр. дело № 295/2011 г.: за обезсилване – по реда на чл. 415, ал. 2 ГПК – на издадената му по това дело заповед за изпълнение № 218 от 18.ІІІ.2011 г. срещу посочения в нея като длъжник [фирма] за сума в размер на 6 228.81 лв., ведно със законната лихва върху нея до окончателното й изплащане, както и 625 лв. разноски, направени от ЕТ в заповедното пр-во, както и за прекратяването на последното.
Единственото оплакване на ЕТ частен касатор е за незаконосъобразност на атакуваното въззивно определение, поради което той претендира касирането му /като неправилно/, ведно с присъждането на всички разноски, „направени във връзка с настоящето пр-во по обжалване”.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК едноличният търговец С. Й.. С. обосновава приложно поле на частното касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваното въззивно определение Пернишкият ОС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, изразена в опр. № 483/5.Х.2009 г. на състав от І-во т.о. по ч. т. д. № 444/09 г., по процесуалноправния въпрос за възможността в частното въззивно пр-во по частна жалба срещу първоинстанционното прекратително определение по чл. 415, ал. 2 ГПК за първи път да бъде представена като доказателство искова молба за предявен надлежно положителен установителен иск за съществуване на вземането, което е било предмет на обезсилената от първостепенния съд заповед за изпълнение. Наред с това същият правен въпрос бил от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото.
Ответното по частната касационна жалба [фирма] – [населено място] не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на частното касационно обжалване, нито по основателността на изложеното в нея оплакване за неправилност на атакуваното въззивно определение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред Пернишкия ОС, настоящата частна касационна жалба на [фирма] от [населено място], област П. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните.
За да остави без уважение частната жалба на ЕТ С. Й.. С. срещу първоинстанционното прекратително определение по чл. 415, ал. 2 ГПК, въззивната инстанция се е позовала на две определения №№ 123 и 133, съответно от датите 27 и 29 януари 2010 г. на състави от І-во т.о. на ВКС, постановени по ч.т.д. № 736/2009 г. и по ч.т.д. № 41/2010 г., приемайки, че представянето за първи път пред въззивния съд на препис от заведена искова молба по чл. 415 ГПК не е доказателство, което да е от естество да промени ключовата констатация на първостепенния съд, че специалният положителен установителен иск в случая не е бил предявен своевременно: в пределите на едномесечния срок от съобщението до ЕТ заявител по чл. 415, ал. 1 ГПК. Тези две определения на състави от ТК на ВКС, така както и това, посочено и представено сега от частния касатор към изложението по жалбата му, еднопосочно разрешават релевирания от него процесуалноправен въпрос в смисъл, че както езиковото, така и логическото и систематично тълкуване на разпоредбата на чл. 415, ал. 2 ГПК водят до извод, че – на първо място, доказателства за предявяване на иска заявителят трябва да представи на съда, който е издал заповедта за изпълнение и, на второ място, този съд не е задължен служебно да установява дали искът относно вземането е бил въобще предявен и респ. станало ли е това в едномесечния срок, считано от връчване на съобщението по чл. 45, ал. 1 ГПК до заявителя.
Не е налице предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславяща приложимост на касационния контрол в конкретния случай, при положение, че с Опр. № 123/2.І.2010 г. на І-во т.о. на ВКС по ч. т.д. № 736/2009 г. е било допуснато касационно обжалване именно в хипотезата на релевантен за точното прилагане на закона и за развитието на правото въпрос: „следва ли съдът, издал заповедта за изпълнение, служебно да събира доказателства за предявяване на иска по чл. 415, ал. 1 ГПК”, а и съставът на ВКС е приел изрично в мотивите на това свое определение, че „представянето” на посочените доказателства по смисъла на чл. 415, ал. 2 ГПК предпоставя „не само изпращане и постъпване в регистратурата на съответния съд на искова молба от заявителя, но и уведомяване на първия съд – по делото, образувано по заявлението за издаване на заповед за изпълнение, че искът е бил съдебно предявен”.
В заключение, констатира се наличие на превалираща практика на състави от ТК на ВКС по правния въпрос, че непредставянето в пределите на преклузивния едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 ГПК пред компетентния по заповедното пр-во съд на писмени доказателства от съответната друга съдебна /или дори на прокуратура/ регистратура, а също и на пощенски клон, досежно завеждането на положителния установителен иск за съществуване на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, води до обезсилването й, а последващо „представяне” на същите едва в производство пред въззивния съд по атакуване на това неблагоприятно за заявителя разпореждане, съставлява процесуално действие на последния, към което е приложима единствено последицата по чл. 64, ал. 1 ГПК. Ето защо следва да се счита изоставена практиката, обективирана в по-старото, представено от частния касатор с изложението към жалбата му, определение № 483 от 5.Х.2009 г. на І-во т.о. на ВКС, което е било постановено по ч. т. дело № 444/09 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 944 на Пернишкия окръжен съд от 8.ІХ.2011 г., постановено по гр. дело № 774/2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение па ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по ч. т. дело № 903 по описа за 2011 г.