4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 88
гр. София, 19.02.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 795 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 7989 от 27.11.2013г. по в.гр.д. № 9610/2012г. на Софийски градски съд, ГО, ІV – В въззивен състав, с което е потвърдено решение от 30.03.2012г. по гр.д. № 46736/2010г. на Софийски районен съд, І ГО, 34 състав. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено по предявения иск по чл.422 ГПК вр. чл.327 ТЗ, че [фирма], [населено място] дължи на [фирма], [населено място], сума в размер общо на 21 243,46 лева по фактура № [ЕГН] от 23.10.2009г., № [ЕГН] от 23.10.2009г., № [ЕГН] от 06.11.2009г., № [ЕГН] от 16.11.2009г., ведно със законната лихва върху главниците от 29.06.2010г. до изплащане на вземането, а на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сума в размер на 1235,87 лева за периода от 06.12.2009г. до 29.06.2010г., като искът е отхвърлен за разликата над 1235,87 лева до пълния предявен размер от 1485 лева и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.78, ал.1 ГПК сума в размер на 592,90 лева – разноски по делото.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Поддържа, че предявеното с иска спорно вземане произтича от четири договора за покупко-продажба на метали и въззивният съд е направил необоснован извод, че предаването на стоката от продавача на купувача по представените четири фактури е станало към датата на издаването им и задължението на продавача за доставка било безспорно доказано. Твърди, че по делото не са представени нито приемателно-предавателни протоколи, нито разписки, установяващи твърдяното изпълнение и ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване доставка на стоките. Поддържа, че въззивният съд необосновано е счел за неоснователно възражението на касатора – ответник по иска, че стоката, предмет на договорното правоотношение, не е получена от надлежно упълномощено лице, представител на дружеството, като представените фактури не са подписани от служители на ответното дружество. Твърди още, че по делото е представено споразумение, представляващо новационен договор, по силата на който, дори и да са съществували, са се погасили задълженията по процесните фактури. Дори и да се приеме, че представеното споразумение не представлява новация, е следвало да се приеме, че същото има характер на спогодба между страните.
В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради произнасяне на въззивния съд по материалноправния въпрос: „Дали подписаното между страните споразумение от 11.02.2010г., с което страните приемат начин на уреждане на облигационните им отношения във връзка със закупени метали през 2009г., може да бъде възприето като animus novandi, водещо до обективна новация и погасяване на съществуващото предходно задължение?” Поддържа, че този въпрос се решава противоречиво от съдилищата, като се позовава на решение № 130 от 24.03.2009г. по т.д. № 650/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 147 от 23.07.2012г. по гр.д. № 627/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.
Ответникът по касация [фирма], [населено място] не представя отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, с което по предявения иск по чл.422 ГПК вр. чл.327 ТЗ е признато за установено, че [фирма], [населено място] дължи на [фирма], [населено място], сума в размер общо на 21 243,46 лева по фактура № [ЕГН]/23.10.2009г., № [ЕГН]/23.10.2009г., № [ЕГН]/06.11.2009г., № [ЕГН]/16.11.2009г., ведно със законната лихва върху главниците от 29.06.2010г. до изплащане на вземането, а на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сума в размер на 1235,87 лева за периода от 06.12.2009г. до 29.06.2010г., като искът е отхвърлен за разликата над 1235,87 лева до пълния предявен размер от 1485 лева, е споделил мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях, като е изложил и мотиви по съдържащите се във въззивната жалба доводи. След като е изложил съображения за разпределението на доказателствената тежест между страните с оглед твърденията и възраженията им, въззивният съд е счел за неоснователно възражението на въззивника – ответник, че между страните не е бил сключван договор за продажба и не била доказана доставката на процесните стоки. Приел е, че в представените по делото данъчни фактури са обективирани всички съществени елементи, пораждащи правоотношение по договор за търговска продажба – страни, вид и количество на стоките, предмет на продажбата, както и цена за придобиване на правото на собственост върху тях. Приел е, че фактурите са двустранно подписани, като съдържат и изявление на страните, че стоките са получени от представител на ответното дружество на датата на издаване на всяка фактура. За да приеме за неоснователно направеното от ответника възражение по чл.301 ТЗ по отношение на три от фактурите, въззивният съд е обсъдил заключението на приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза, установяваща извършени по две от фактурите частични плащания, както и осчетоводяване на третата от ответника, включване в дневника му за покупки и ползване на данъчен кредит, и въз основа на изложеното е приел, че поради липсата на незабавно противопоставяне ответникът е бил обвързан от фактурите по силата на чл.301 ТЗ.
Въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на възраженията на ответника за погасяване на задълженията му по силата на новационно съглашение, като е приел, че представеното споразумение от 11.02.2011г. не обективира новация, защото не води до възникване на ново облигационно правоотношение между страните, което да се отличава от старото по някой от съществените си елементи. В тази връзка е изтъкнал, че страните по договора, предметът, основанието и размер на задълженията между тях са останали същите, като единствената промяна в правоотношението касае сроковете за плащане на цената на закупени от ответника през 2009г. метали, без от съдържанието на документа да може да се направи извод за наличие на воля между страните за подновяване на споразумението. Приел е, че споразумението представлява единствено признание на купувача за наличието на дълг в посочения размер и разсрочване на плащането му. Като допълнителен аргумент въззивният съд е посочил, че по делото не се установява наличието на връзка между споразумението и процесните четири фактури, тъй като в документа не се сочи от кои конкретни договори, сключени между страните през 2009г., произтичат признатите парични задължения.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният в изложението материалноправен въпрос – дали подписаното между страните споразумение от 11.02.2010г., с което страните приемат начин на уреждане на облигационните им отношения във връзка със закупени метали през 2009г., може да бъде възприето като animus novandi, водещо до обективна новация и погасяване на съществуващото предходно задължение, е свързан с преценка на характера на споразумението между страните от 11.02.2011г. и е относим при определяне на приложимата материалноправна норма спрямо твърдените правоотношения между страните. Този въпрос е релевантен с оглед мотивите на въззивния съд за неоснователност на направеното от касатора възражение, но по отношение на него не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
По приложението на разпоредбата на чл.107 ЗЗД е формирана задължителна съдебна практика – решение № 130 от 24.03.2009г. по т.д. № 650/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 138 от 22.08.2013г. по т.д. № 27/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 210 от 22.12.2014г. по т.д. № 4090/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК. Съгласно тази практика разсроченото задължение на длъжника по договора не може да бъде възприето като animus novandi, водещо до обективна новация и погасяване на съществуващото предходно задължение. Способите за преструктуриране на едно парично задължение, включително разсрочването му, изменението на сроковете за плащане, не са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл.107 ЗЗД, като новационното намерение трябва да бъде изрично и недвусмислено изразено, да се установява от договора, а не да се предполага или извежда по тълкувателен път. Прието е, че освен задължителните предпоставки за новиране /включващи съществуване на валидно възникнало задължение, което се погасява; валидно възникване на нов дълг на мястото на стария; разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете трябва да имат различен предмет; намерение за новиране; способност за новиране от страните/, новацията предполага още и нов елемент в състава на облигационното отношение. Разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някои от съществените му елементи, като при обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението – при нея длъжникът поема по споразумение с кредитора нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение. Поради това няма новация, ако страните в рамките на общия размер на стария дълг са изменили само размера на отделните вноски, изменили за размера на договорната лихва и сроковете за плащане, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена промяна нито в предмета, нито в основанието. Въззивният съд е разрешил релевантния материалноправен въпрос относно характера на подписаното между страните споразумение в съответствие с така формираната задължителна съдебна практика. Представеното с изложението към касационната жалба решение № 147 от 23.07.2012г. по гр.д. № 627/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. не може да се цени като доказателство за формирана противоречива съдебна практика по релевантния въпрос. Спорният въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване по това дело, е дали между страните е било постигнато споразумение за определяне на нов падеж на задължение, произтичащо от договор за заем /а не характера на това споразумение/, с оглед начина, по който страните са изразили волята си – подписан от длъжника писмен документ /декларация/ с нотариално заверен подпис, в който е посочен нов падеж, и приемане на документа от кредитора, който в исковата си молба се позовава на него. Този въпрос е бил разрешен с оглед конкретните факти по спора.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не е налице основание за допускане на касационен контрол. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски за касационното производство. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7989 от 27.11.2013г. по в.гр.д. № 9610/2012г. на Софийски градски съд, ГО, ІV – В въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: