О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№88
София, 19.02.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3181 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 4521 от 10.07.2017 г. на А. И. К. чрез пълномощника му адвокат Е. П. против решение № 92 от 8.06.2017 г., постановено по гр.д. № 220 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Сливен, с което е потвърдено решение № 268 от 30.03.2017 г. по гр.д. № 5143/2015 г. на Районен съд-Сливен за отхвърляне на предявения от А. И. К. против Я. В. К. и И. И. К. установителен иск за собственост на долен етаж на масивна жилищна постройка, заедно с 2/3 ид.ч. от застроеното и незастроено дворно място, образуващо описан в нотариален акт № 57, том II, дело 701 от 1967 г. недвижим имот в парцел VI-143 в кв.4 по плана на [населено място], попадащи в нообразувания поземлен имот с идентификатор 81387.501.33 по кадастралната карта на [населено място], [улица], целия с площ 1402 кв.м., на 1/18 ид.ч. от втория жилищен етаж на същата сграда, на 1/18 ид.ч. от 435 кв.м., както и на 1/3 ид.ч. от останалото дворно място, обективирано в нотариален акт № 85, том I нотариално дело № 247/1965 г. и за отмяна на констативен нотариален акт за собственост № 187, том V, дело № 2823/1992 г.
Я. В. К. и И. И. К. са е подали чрез пълномощника си адвокат Л. А. писмен отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендира и възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
При постановяване на решението си въззивният съд е констатирал, че ищецът основава своята претенция на прехвърлителната сделка обективирана в нотариален акт № 57, том втори, нотариално дело № 701/1967 г. по силата на която неговата баба Д. И. К. му продала следния свои недвижим имот: целия долен избен етаж на масивна постройка в имота, находяща се в парцел 6-123 в квартал 4 по плана на [населено място], С. окръг, състоящ се от 453 кв.м., заедно с 2/3 ид.ч от застроено и незастроено дворно място. Позовал се е на тълкуването е материалния закон в Тълкувателно решение 3/2014 от 28 юни 2016 год. на ОСГК на ВКС, че ако към момента на сключване на сделката, реално определените части от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти), не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет. Формирал е извод, че избеното помещение не съставлява самостоятелен обект, а принадлежност към друг самостоятелен обект и не може да бъде предмет на прехвърлителна сделка, поради което в тази си част прехвърлителната сделка, обективирана в нотариален акт № 57 е недействителна поради невъзможен предмет по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, тъй като не е било възможно да се обособи като самостоятелен обект съобразно изискванията на действащия устройствен закон към момента на сключване на сделката-1967 г., поради което същата не е породила вещнотранслативния си ефект и избеното помещение е останала в патримониума на прехвърлителя Д. К., а след смъртта й е станало част от наследството й. Изложил е и съображения, че възможността част от една сграда или етаж от сграда да бъде обект на собственост се определя от действащите към момента на построяването й строителни правила и норми, които са императивни. В чл. 209 от Закона за благоустройството на населените места от 1941 г. (отм.) е посочено, че всяко жилище трябва да има най-малко: преддверие, стая, кухня, клозет, избено и таванско помещения. Според чл. 38 от Строителните правила и норми от 1959 г. /отм. 1977 г./ всяко жилище трябва да има най-малко стая за живеене, кухня или кухня-бокс, клозет, помещение за баня с тоалетна мивка и електрическа пералня, преддверие, дрешник, килер или шкаф, зимник или складово помещение. Ищецът не доказва, че претендираното от него избено помещение е отговаряло на тези императивни строителни изисквания към момента на извършването на прехвърлителната сделка, нито че е статута на избения етаж е бил променен в самостоятелен обект отговарящ на тези императивни строителни изисквания преди сключване на сделката. Свидетелските показания установяват, че към 1967 г. този избен етаж е бил недовършен и не е могъл да задоволява жилищни нужди, поради което родителите на ищеца са извършвали строителни работи за да го пригодят за живеене. Същите предприели действия по установяване на свое владение върху процесния имот заедно с постройките в него като това владение било явно и необезспокоявано по отношение на ищеца, който бил едва на 11 години към момента на прехвърлителната сделка.
През 1992 г. общият наследодател на страните И. И. К. се снабдил с констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот придобит по давност и наследство № 187, том пети, нотариално дело № 2824/1992 г. съгласно който бил признат за собственик на поземлен имот идентичен с процесния имот с идентификатор № 81387.501.33 ведно с построените в него сгради, които продължил да владее до смъртта си на 13.05.2000 г. заедно със съпругата си Я. К., която продължава да владее имота и към настоящия момент.
По отношение на искането за отмяна на този констативен нотариален акт Окръжен съд-Сливен е изложил съображения, че отмяната на констативния нотариален акт на основание чл.537, ал.2 ГПК винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото лице, а и с оглед Тълкувателно решение № 11 от 2013 г. по т.д. № 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС за отпадане на легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титуляра не е бил или е престанал да бъде собственик и то с пълно обратно доказване на този отрицателен факт. В процесния случай доказателствената тежест относно установяването на отрицателния факт, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик на процесния имот е на ищеца, който не е успял да проведе пълно обратно доказване на този факт. Не е доказал свои права противопоставими на тези на титуляра на акта, не е опровергал фактите, обуславящи посоченото в акта оригинерно придобивно основание, нито е доказал, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаването на акта. От свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели безспорно се установява, че родителите на ищеца са владяли процесния имот постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно в периода от 1967 г. до 2000 г., до смъртта на бащата на ищеца, като майка му Я. К. продължава да владее имота, като са упражнявали фактическата си власт върху имота с намерението да го своят, което е било манифестирано по начин позволяващ да се възприеме от въззивника, който също е живял в имота. Не са представени по делото доказателства от страна на ищеца, с които да бъде оборена презумпцията предвидена в чл. 69 ЗС относно субективния елемент на владението, а именно намерението да упражнява фактическата власт за себе си. Той е изгубил правото си на собственост към момента, в който в полза на родителите му е изтекла десетгодишна придобивна давност по отношение на процесния имот и последните са се позовали на този придобивен способ.
По повод искането на ищеца за възстановяване на запазената му част от наследството на баща му И. И. К., накърнена със завещание от 17.05.1989 г. въззивният съд е приел, че свидетелските показания установяват, че ищецът е узнал за завещанието от майка си Я. К. през 2000 г. и към момента на предявяване на иска правото му на възстановяване на запазена част е погасено по давност
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя въпросите:
1) с каква сила се полза нотариален акт за покупко-продажба, каква е неговата устойчивост и може ли да бъде противопоставен на един констативен нотариален акт, извършен след 25 години
2) може ли само промяната на регулационен план и кадастрален такъв да бъде основание за обявяването на нищожността на нотариален акт за покупко-продажба
3) приложима ли е давността в полза на общия наследодател, при положение, че касатора явно и непрекъснато е владял имота и е полагал грижи за него, докато другата страна не е манифестирал явно, че владее имота за себе си и с намерение за своето и то да е достигнало до касатора или трети лица
Първият и вторият въпрос освен, че са неясни с оглед фактите по делото и доводите на страните, не могат да бъдат отнесени и към мотивите на въззивния съд, поради което не обуславят допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос следва да бъде уточнен с оглед правомощията на касационния съдебен състав /т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС/ до въпроса: при какви условия може да се приеме, че тече давност противопоставена от един съсобственик на друг, когато съсобствениците са придобили правата си чрез правни сделки от един и същ праводател и към момента на придобиването лицето, позовало се на давност е било законен представител на лицето, на което противопоставя давността, като и двамата съсобственици са упражнявали фактическа власт върху имота. Въпросът касае тълкуването по приложението на презумпцията на чл.69 ЗС, дадено в ТР № 1/6.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС. Доколкото съдът не е изложил съображения дали основанието, на което всеки от съсобствениците е установил фактическата си власт води до опровергаване на презумпцията по чл.69 ЗС и съответно необходимо ли е било демонстриране на завладяването спрямо лицето, на което се противопоставя давността, то въззивното решение противоречи на практиката на ВКС и е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 92 от 8.06.2017 г., постановено по гр.д. № 220 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Сливен.
В едноседмичен срок от съобщението А. И. К. да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25.00 лв.
При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва за насрочване при изпълнение на указанията или на настоящия състав при изтичане на срока
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: