Гр. д. № 60237/2016 г. на ВКС, І г. о.
2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 88
гр. София, 21.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на седми февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 60237/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез адв. Х. Д., против решение № 802/20.04.2016 г. по т. д. № 2185/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 105/22.01.2015 г. по т. д. № 4700/11 г. по описа на Софийски градски съд, VI-11 с-в, с което е отхвърлен предявения от [фирма] срещу [фирма] установителен иск за признаване на дължимостта на сумата от 36 300 лв., представляваща неустойка на основание чл. 6.3. от договор за наем от 22.11.2010 г., сключен между страните, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 2556/2011 г. по описа на РС – Благоевград.
В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В нея е инкорпорирано и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, формулирани са въпроси, във връзка с които се твърди наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 , т. 2 и т. 3 ГПК.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация – [фирма], чрез адв. Й. С.. Поддържа се становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна, претендират се разноски.
Върховният касационен съд за да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, взе предвид следното:
С обжалваното решение Софийски апелативен съд е приел, че искът за признаване на съществуването на претендираното вземане е неоснователен. Установил е, че на 22.11.2010 г. между страните е сключен договор за наем, по силата на който [фирма], в качеството му на наемодател, е предоставил на [фирма], в качеството на наемател, за временно и възмездно ползване в срок и при договорени условия, свой собствен недвижим имот, представляващ „малък семеен хотел“, находящ се в [населено място]. В чл. 6.3. от сключения договор било уговорено, че за изправната страна възниква правото незабавно да получи от изправната страна неустойка за причинените вреди и пропуснати ползи в резултат на непредвидено и предсрочно прекратяване на договора, когато същото е предизвикано от виновно и недобросъвестно насрещно поведение. При преценка на събраните доказателства – писмени /предписание от 07.02.2011 г. на РЗИ Б., протокол за контрол на микроклимат от „Лъв 97”/, заключение по приетата комплексна СТЕ, както и обезпечените доказателства по реда на чл. 207 ГПК, съдът е достигнал до извода, че наемодателят не е изпълнил законоустановеното в чл. 230, ал. 1 ЗЗД и предвидено в договора свое задължение да предаде вещта в състояние, което отговаря по предназначение на ползването, а именно – хотел. Съдът е приел за доказано, че мощностите на електрическата инсталация на недвижимия имот, отдаден под наем, не са достатъчни, за да поемат едновременното функциониране на всички електроуреди, следователно хотелът не може да изпълнява функциите и предназначението си. Посочено е, че независимо дали имотът е въведен в експлоатация, дали е издадено разрешение за ползване, както и дали е регистриран по силата на Закона за туризма, хотелът не може да работи в пълен капацитет, поради установените дефекти на електрическата инсталация. Следователно е налице законовото основание за разваляне на договора, предвидено в чл. 230, ал. 2, пр. 3 ЗЗД, което е настъпило с отправеното предизвестие от наемателя – ответник до наемодателя – ищец още на 06.01.2011 г., а последващото изявление от страна на наемодателя е ирелевантно. След като наемателят се е възползвал от правното да развали сключения договор, то той не дължи на наемодателя наемна цена и други плащания, уговорени в него. Съдът е заключил, че прекратяването на договора е законосъобразно и наемателят не дължи неустойка, тъй като поведението му е правомерно и не представлява неоснователно прекратяване на договора.
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулираните материално-правни въпроси не отговарят на законоустановените изисквания за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не визират конкретни правни изводи, обусловили решаващата воля на въззивния съд и не са били разрешавани от него. Формулираните въпроси относно възможността за разваляне на договор за наем в хипотезата на чл. 230, ал. 2 ЗЗД при приложението на чл. 87 ЗЗД не са били разрешавани в обжалваното решение. Съдът е приел, че правните последици на сключения договор за наем са нетърпими поради невъзможността отдаденият хотел да се ползва по предназначение поради неработеща електроинсталация. Не са изследвани обстоятелства относно необходимостта да бъде даден срок за изпълнение на задълженията на наемодателя, тъй като е установено от събраните доказателства, че наетата вещ е негодна. Изводът за законосъобразното прекратяване на договора е съобразен с установените обстоятелства по делото относно невъзможността на наетия хотел да се ползва по предназначение, което не е обусловено от липсата на издадени разрешения и документи от контролни органи, а от характеристиките и качествата на вещта и попада в хипотезата на основанието по чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Въззивният съд е достигнал до крайното си разрешение преценявайки фактическата невъзможност да се ползва вещта, установена от събраните доказателства, а не е изследвал обстоятелства относно правна невъзможност, обусловена от липсата на издадени документи. Ето защо и въпросите, акцентриращи върху твърдяното неизпълнение на задължения за снабдяване с документи от страна наемателя, не са били предмет на обсъждане. Дали наемателят има право да не изпълнява договорените си задължения в хипотезата на разпоредбата на чл. 90 ЗЗД, въпрос поставен от касатора, предполага наличието на валидно и действащо облигационно отношение. В настоящия случай, съдът приема, че действието на договора между страните е прекратено с отправянето на едностранно изявление от страна на наемателя на 06.01.2011 г. Следователно след тази дата за него не съществува изискуемо задължение да заплаща наемна цена и не може да бъде ангажирана отговорността за неизпълнение на договорни задължение чрез заплащане на неустойката, предвидена в договора. Липсата на поставени конкретни въпроси, обусловили решаващата воля на въззивния съд, обективирана в обжалваното решение, е достатъчно основание за недопускане на касационна проверка, без да бъдат разглеждани сочените допълнителни основания за това – изчерпателно изброени хипотези.
Формулираният процесуално-правен въпрос относно задължението на съда да обсъди всички относими доказателства и доводи на страните отговаря на изискванията за общо основание, но не се реализира претендираната специална предпоставка в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно трайната практика на ВКС, обективирана включително и в посочените от касатора решения, въззивният съд е постановил решението си въз основа на доказаните правнорелевантни факти при преценка на доводите и възраженията на страните с оглед тяхната относимост. Както беше посочено по-горе, липсата на издадени експлоатационни документи не е обусловила правните изводи на въззивния съд с оглед преценката, че невъзможността хотелът да бъде ползван по предназначение поради неизправна електрическа инсталация. Липсата на издадени документи е счетена за ирелевантно обстоятелство предвид фактическата невъзможност да се ползва хотела, а съдът дължи произнасяне само по отношение на доводите, които счита за правнозначими.
Ето защо не са налице основания за допускането на обжалваното решение до касационна проверка.
С оглед изхода на настоящото производство на ответната страна по касация се дължат сторените разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. По делото е приложен договор за правна помощ, в който е уговорен хонорар за адвокатска защита в размер на 700 лв. и е отразено, че същият е изплатен на довереника от доверителя в брой. По делото е постъпила молба от касатора [фирма], с която се прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Настоящият състав намира, че искането с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Цената на предявения иск е 36 300 лв., съгласно чл. 9, ал. 3 във вр. чл. 7, ал. 1, т. 4 НМРАВ минималният размер на адвокатското възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба е в размер на 2397, 75 лв., следователно претендираният адвокатски хонорар е дори под минимума и не следва да бъдат обсъждани доводи относно фактическата и правна сложност на делото.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 802/20.04.2016 г. по т.д. № 2185/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Р.“ О. с ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма] сумата от 700 /седемстотин/ лева, представляваща сторените в настоящото производство разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: