О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 88
гр.София, 22.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
петнадесети януари две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 7795/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на К. С. С. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 12.08.2013 г. по гр.д.№ 13561/ 2012 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 16666/ 2010 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателката против [фирма] (в несъстоятелност) искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 0117/ 01.02.2010 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „специалист Т. и ЛС – водещ отдел” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 1 175,84 лв и 8 965,72 лв и по чл.224 ал.1 КТ за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер 2 572,15 лв. Искът, квалифициран по чл.177 ал.1 КТ, за заплащане на възнаграждение при ползване на платен годишен отпуск, е отхвърлен за разликата над 3 749,46 лв до пълния предявен размер от 8 803,90 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката поддържа, че съдът разрешил в противоречие с практиката на ВКС материалноправният въпрос съставлява ли виновно поведение на работника, препятстващо искането на обяснения от негова страна, неполучаването на писмо с такова писмено искане. Повдига също така процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да се мотивира защо не възприема доводите във въззивната жалба и за допустимостта решението му да бъде основано на заключение на експертиза, дадена въз основа на устни обяснения на длъжностно лице на една от страните по делото, без проверка на относимата към задачата документация. За да се отговори на тези въпроси, моли за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Ответната страна [фирма] (в несъстоятелност) оспорва жалбата и поддържа, че не са налице основанията за допускане на обжалването.
Съдът намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
За да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел (излагайки собствени мотиви и чрез препращане към мотивите на първата инстанция, съгласно чл.272 ГПК), че ищцата е заемала по трудово правоотношение длъжността „специалист Т. и ЛС – водещ отдел”, като за времето след 17.09.2009 г. до издаване на уволнителната заповед не се е явявала на работа. За времето до 12.12.2009 г. тя законосъобразно е упражнила правото си да ползва редовен платен годишен отпуск въз основа на едностранно волеизявление до работодателя, но след тази дата тя вече не е имала право на такъв и е трябвало да се яви на работа. Изложил е съображения, че доказателствената тежест за фактите, при които възниква право на ползване на платен годишен отпуск и неговият размер, е за ищцата, а тя не е ангажирала доказателства, че има повече от 46 дни отпуск. Работодателят е положил усилия да получи обясненията й за причините, поради които не се явява на работа, но такива обяснения не били дадени по вина на самата ищца, защото тя не е потърсила пощенската пратка, с която искането е изпратено до нея. Спазени са изискванията за налагане на наказанието в рамките на сроковете по чл.194 КТ и за мотивиране на уволнителната заповед съгласно изискванията на чл.195 КТ, поради което исковете за отмяна на уволнението, за възстановяване на заеманата преди него длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа, са отхвърлени. По останалите осъдителни претенции съдът посочил, че поради изчерпване на платения годишен отпуск, на който е имала право, ищцата не може да претендира обезщетение по чл.224 ал.1 КТ. За времето, за което законосъобразно е била в отпуск, работодателят й дължи обезщетение вместо трудово възнаграждение, но то не е в претендирания от ищцата размер, а е за 46 дни и възлиза на 3 749,46 лв.
При тези мотиви на въззивния съд поставеният от жалбоподателката материалноправен въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е посочил, че непотърсването от адресата на пощенската пратка, с която до него е изпратено искането на работодателя да даде обяснения за извършено дисциплинарно нарушение, съставлява виновно поведение на работника по смисъла на чл.193 ал.3 КТ. Този извод не е в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, постановена по реда на чл.291 от ГПК и обвързваща инстанцията по същество (виж решение № 257/ 22.05.2012 г. по гр.д.№ 985/ 2011 г., ВКС, ІV г.о.). Приложените към изложението на жалбоподателката по чл.284 ал.3 т.1 ГПК съдебни решения не съдържат друго разрешение на представения въпрос, така че не са налице основанията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Не са налице и основанията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 1/ 2009 г., основанията по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК са налице тогава, когато разглеждането на формулирания от касатора въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, за да се създаде съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони или за да бъде тя осъвременена. Тези предпоставки не са налице по повдигнатите от жалбоподателката процесуалноправни въпроси, защото законът съдържа отговор на тях и практиката по прилагането му е установена и не се нуждае от осъвременяване или промяна. Според нея въззивният съд е длъжен да мотивира решението си и може да стори това чрез препращане към мотивите на първата инстанция, когато се солидаризира с тях, като изложи и съображения по доводите във въззивната жалба. Съдът обсъжда експертното заключение с оглед на всички обстоятелства по делото като взема предвид и наличието или липсата на оспорване от страните, без да е длъжен да възприеме установеното от вещото лице. Съдът е длъжен да изложи изрични мотиви защо не кредитира заключението, ако не възприеме същото. Съдът може да възприеме заключение, което не е било оспорено от страните, без да е дължи изрични мотиви за това. Наличието на установена практиката по прилагането на закона касателно повдигнатите процесуалноправни въпроси изключва възможността те да бъдат окачествени като имащи значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, следователно по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 12.08.2013 г. по гр.д.№ 13561/ 2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: