ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 88
София, 24.01.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и петнадесети година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
гр.дело № 4628/2014 год.
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на две касационни жалби : едната е подадена от ищците по делото Д. К. И. и С. Т. Б. от [населено място], чрез процесуалния им представител адв.З. С. другата жалба е подадена от прокурор от А. ответник по делото срещу решение № 469 от 14.3.2014 г, постановено по гр.дело № 4124/2013 г на Апелативен съд София, ГО, 10 състав, с което е потвърдено решение от 26.8.2013 г по гр.дело № 16548/12 г на Софийски градски съд, Първо ГО като 1/П. на РБ е осъдена да заплати на Д. К. И. сумата 22 000 лв, а на С. Б. сумата 6 000 лв, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато и подържано обвинение на основание чл.2 ал.1, предл.1 от ЗОДОВ като исковете са отхвърлени като неоснователни за разликата над присъдените до пълните предявени размери съответно от 50 000 лв и от 17 000 лв ; 2/ П. на РБ е осъдена да заплати на Д. К. И. и С. Т. Б. на основание чл.2 ал.1 т.3, предл.1 от ЗОДОВ обезщетение за имуществени вреди в размер съответно на 19 084, 26 лв и 15 926, 23 лв, представляващи обезщетение за претърпени имуществени вреди /неполучено трудово възнаграждение в резултат от незаконното им отстраняване от работа/ като исковете са отхвърлени като неоснователни за разликата над присъдените до пълните предявени размери съответно от 34 000 лв и 31 000 лв. 3/ П. е осъдена да заплати на Д. К. И. обезщетение за имуществени вреди в размер на 10 200 лв, заплатени във воденото наказателно производство разноски, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Касаторите- ищци Д. К. И. и С. Т. Б. обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено това на СГС, като са отхвърлени предявените от тях искове да присъждане на обезщетение за имуществени вреди за неполучено трудово възнаграждение в резултат от незаконното им отстраняване от работа за разликата над сумите 19 084, 26 лв и 15 926, 23 лв до пълните предявени размери съответно от 34 000 лв и 31 000 лв. Като основание за допускане на касационно обжалване на решението в жалбата на касаторите-ищци се сочи основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК като се подържа, че въпросът „следва ли в размера на обезщетението за имуществени вреди да бъде включено единствено неполученото трудово възнаграждение или следва да бъдат включени и сумите за осигуровки, които е следвало да бъдат заплатени за сметка на работодателя” е разрешен от въззивния съд в противоречие с определение № 70/28.1.2009 г по гр.дело № 3706/2008 г на ВКС, Трето ГО.
Касаторът П. на РБ обжалва въззивното решение, в частта с която е потвърдено това на СГС, като ответникът е осъден да заплати на Д. К. И. сумата 22 000 лв, а на С. Б. сумата 6 000 лв, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато и подържано обвинение, сумите по 19 084, 26 лв и 15 926, 23 лв-представляващи обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неполучено трудово възнаграждение в периода на отстраняването им от работа, както и в частта, с която П. е осъдена да заплати на ищеца Д. К. И. обезщетение за имуществени вреди в размер на 10 200 лв, заплатени във воденото наказателно производство разноски, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Като основание за допускане на касационно обжалване на решението в жалбата на касаторът-ответник се сочат основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. 1/ Подържа се, че материалноправния въпрос, свързан с размера на обезщетението за неимуществени вреди е разрешаван противоречиво от съдилищата, 2/Подържа, че въпроса допустимо ли е в производството по предявен иск по ЗОДОВ като обезщетение за имуществени вреди да бъде присъден заплатения в наказателното производство адвокатски хонорар също се разрешава противоречива от съдилищата 3/ Подържа, че въззивното решение в частта, с която са уважени исковете за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от неполучено трудово възнаграждение е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика.
Касационните жалби са подадени в законоустановения срок от легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.
По касационната жалба на касаторите-ищци.
Посочено е касационното основание на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.Към изложението на основанията касаторите са приложили определение № 70 от 28.1.2009 г на ВКС по гр.дело № 3706/2008 на ГК, Трето ГО, определение № 273 от 24.3.2009 г на ВКС по гр.дело № 337/2009 г на ВКС, Четвърто ГО, определение № 300 от 11.3.2011 г по гр.дело № 1485/10 на ВКС, Трето ГО, постановени по реда на чл.288 от ГПК.
Съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/2009 г на ОСГТК на ВКС представените определения не попадат в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.Те не се ползват със сила на присъдено нещо и не обосновават противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика на ВКС : ППВС, Тълкувателно решение на ОСГК на ВС/ВКС, на Тълкувателно решение на ОСВКС-ТК, ТР на ОСГКВКС-ГК или решение по чл.290 от ГПК, постановено във връзка с уеднаквяване на съдебната практика.
Следователно не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване, а именно разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика материалноправен въпрос.
По касационната жалба на касатора-ответник.
1/По въпроса относно размера на обезщетението за неимуществени вреди е дадено разрешение с ППВС № 4/68 г и задължителната практика на ВКС по реда на чл.290 от ГПК /решение № 298 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1152/2010 г., IV г. о., ГК / където е прието, че същият е свързан с критерия за справедливост, определен в чл. 52 ЗЗД.Справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение.
Въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи обстоятелствата, обуславящи причинените вреди и е изложил конкретни мотиви как приетите от него обстоятелства са повлияли при определяне конкретния размера на дължимото обезщетение.Отчел е тежесттта на повдигнатите обвинения, продължителността на наказателното преследване срещу двамата ищци, личността им с оглед притежания от тях авторитет в обществото, отстраняването от работа и отражението, което това е дало върху честта и достойнството им и е дискредитирало необратимо тяхната професионална репутация, както и конкретните им психически преживявания.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Представените съдебни решения на ВКС и Великотърновски апелативен съд са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса.
По втория въпрос.
Същият е разрешен по задължителен начин с решение № 708 от 14.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1389/2009 г., IV г. о., ГК, с което е прието, че при незаконно повдигнато и поддържано обвинение П. носи имуществена отговорност за периода на отстраняването на държавния служител от работа, тъй като органът по назначаването не действа по своя преценка, а по силата на закона, следствие действията на органите на досъдебното производство. Нормата на чл. 100, ал. 4 ЗДСл по категоричен начин установява правото на обезщетение при незаконно отстраняване от работа в хипотезата на чл. 100, ал. 2 ЗДСл при условията и по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Съгласно нормата на чл. 100, ал. 2 ЗДСл във всички случаи, когато е образувано наказателно производство срещу държавен служител за престъпления, извършени от него в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, ал. 1, б. „а“ от Наказателния кодекс, органът по назначаването го отстранява временно от работа, съгласно ал. 3 на същия текст. Държавният служител не получава заплата за времето, през което е бил отстранен, а съгласно чл. 100, ал. 4 ЗДСл, когато държавният служител, който е бил незаконно отстранен от работа, има право на обезщетение при условията и по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Или при незаконно повдигнато и поддържано обвинение П. носи имуществена отговорност за периода на отстраняването на служителя от работа, тъй като органът по назначаването не действа по своя преценка, а по силата на закона, следствие действията на органите на досъдебното производство. Този извод освен от разпоредбата на чл. 100, ал. 2 ЗДСл, произтича и от разпоредбата на чл. 100, ал. 4 ЗДСл, във връзка с чл. 2 ЗОДОВ.
Мотивите на въззивното решение изцяло съответстват на така посочената задължителна съдебна практика.
По третия въпрос.
И този въпрос е разрешен по задължителен начин с решение № 843/2009 г по гр.дело № 5235/2008 г на ВКС, Четвърто ГО и решение № 126 от 10.5.2010 г на ВКС по гр.дело № 55/2009 г на Четвърто ГО на ВКС, с които е прието, че претенцията за разноски, изразяващи се в заплатен от подсъдимия адвокатски хонорар за осъществяване на защитата му в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда, представляват за него имуществена вреда по смисъла на чл.2 ал.1 т.1 и чл.4 от ЗОДОВ, вземането за обезщетение за които срещу държавата се присъжда в производството по предявен иск по реда на ЗОДОВ.
В същия смисъл са и мотивите на обжалваното въззивно решение.
Предвид изложените съображения същото не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.1 от ГПК ответникът дължи на всеки от ищците разноски в размер на по 620 лв, с оглед крайния изход на спора.
Воден от горното Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 469 от 14.3.2014 г постановено по гр.дело № 4124/13 г на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав.
ОСЪЖДА П. на РБ да заплати на Д. К. И. на основание чл.78 ал.1 от ГПК разноски в размер на 620 лв.
ОСЪЖДА П. на РБ да заплати на С. Т. Б. от [населено място] на основание чл.78 ал.1 от ГПК разноски в размер на 620 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.