О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№88
София, 28.02.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети февруари през двехиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 4154 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. К. С. и С. К. С. чрез пълномощника им адвокат С. Б. против решение № 2447 от 23.03.2016 г., постановено по гр.д. № 2233 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, II-Е състав, с което потвърдено решение от 1.10.2014 г. по гр.д. № 31895/2012 г. на Софийски районен съд, 37-ми състав за уважаване на предявения от Х. С. Т., Л. С. А., С. Г. Т. и К. Г. Ц. против Е. К. С. и С. К. С. установителен иск за собственост въз основа на възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ по отношение на поземлен имот с идентификатор 68134.1944.1989 /предходен № 1989, кв.3/ с площ 461 кв.м., находящ се в [населено място], район „В.“.
Х. С. Т., Л. С. А., С. Г. Т. и К. Г. Ц. са подали писмен отговор по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК чрез пълномощника си адвокат М. В., в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Спорът по делото касае собствеността на имот с идентификатор 68134.1944.1989, като ищците твърдят, че същият им е възстановен по реда на ЗСПЗЗ като наследници на Д. Г. Т., която го е придобила по силата на съдебна делба от 1961 г., а ответниците – че имотът им е възстановен по реда на ЗВСОНИ като наследници на П. Й., който го е закупил през 1937 г.
Въз основа на експертното заключение, което е възприето и при съпоставяне на описаните в документите за собственост граници на имотите на двамата наследодатели, първоинстанционният съд е приел, че процесният имот е попадал в границите на имота, придобит от наследодателката на ищците Д. Т., заснет по план от преди 1956 г. с пл. № 123, докато имота на наследодателя на ищците, който е съседен, е заснет с пл. № 124. Във въззивната жалба на ответниците са били наведени доводи за несъобразяване със заповедта за деактуване на имота на П. Й., в която същия е идентифициран със стари имоти 123 и 124; че ответниците попадат в кръга на лицата, които имат право да оспорват пред съд по реда на косвения съдебен контрол решението на ОСЗ, тъй като черпят права върху имота от преди колективизацията; че в решението по делба, постановено по гр.д. № 4335/1961 г. като съсед на делбения имот с обща площ от 2160 кв.м. е посочен наследодателя на ответниците, а не дере, представляващо естествена граница между дватата имота; че делбата от 1961 г. е извършена по време на коективизацията и не поражда целените с нея правни последици.
Софийски градски съд, разглеждайки доводите във въззивната жалба е приел за установено по отношение на спорния въпрос /в границите на имота на кой от двамата наследодатели е попадала спорната площ от 461 кв.м., заснета понастоящем с идентификатор 68134.1944.1989/, че от заключението и на двете СТЕ, изслушани пред първоинстанционния съд, се установява, че процесният имот № 1989 (сега с идентификатор по кадастралната карта 68134.1944.1989) с площ от 461 кв. м, е част от имот № 175 (стар), попада в част от бившия имот № 17 и съответно в част от бившия имот № 123 (по кадастралния план от преди 1956 г.) и не попада в имот № 124 (по кадастралния план от преди 1956 г.), собственост на наследодателя на ответниците. Изложил е съображения, че Заповед № РД-57-705 от 22.09.1997 г. на кмета на СО, респективно скиците към нея, на които въззивниците основават своите възражения, няма конститутивно действие, не поражда правно действие за трети лица и не подлежи на зачитане от тях, а има само вътрешно–служебно действие /признание от кмета, че общината, че държавата не е собственик на отписания от актовите книги имот/, още повече, че предмет на гореописаната заповед на кмета касае идеални, а не реални части от конкретен имот. Счетено е, че обстоятелството, че процесният имот не е бил част от имота на наследодателите на ответниците се установява и от кредитираното от съда заключение на вещото лице по изслушаната пред СРС повторната СТЕ, според което при делбата от 1961 г. първоначалният имот на Л. К. е разделен на три части, които са успоредни на дерето, с което граничи имотът, като според вещото лице имотът, поставен в дял на Д. Т. при делбата, граничи от изток както с дере, така и с имота на инж.Й., а вещото лице идентифицира имота на инж.Й. с имот № 124 по плана от преди 1956 г., а това налага и извода, че имотът, притежаван от наследодателката на ищците, който е попадал в имот № 123, не е част от имот № 124, който имот е притежаван от наследодателя на ответниците и който е граница на имота на Д. Т., поради което и доводът на въззивниците във въззивната жалба, че наличието на обща граница по съдебната спогодба от 1961 г. е доказателство, че процесният имот е част от имота на наследодателя им е неоснователен.
Въз основа на извода, че имотът, придобит от наследодателя на ответниците – инж. Й., не съвпада и засяга дори частично с имота, възстановен на ищците съгласно решението на ОСЗ-О. купел от 21.01.2009 г., в което решение е посочено в кои имоти попада възстановеният на ищците имот, включително и в процесния имот № 1989, който е идентифициран и от двете експертизи по делото като част от имот № 123 по плана от преди 1956 г., въззивният съд е изложил съображения, че напрактика ответниците не основават своите вещни права върху процесния имот на обстоятелството, че са придобили правото на собственост върху спорната недвижим вещ преди обобществяването на земеделската земя, поради което е е недопустимо в материалноправен смисъл да се изследва фактът дали наследодателят на ищците е бил титуляр на правото на собственост върху земеделската земя към момента на нейното масовизиране, тъй като ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, може да навежда възражения за материална незаконосъобразност на решението на ПК, респ. на ОСЗ, от което черпи права ищецът, но само във връзка със своите противопоставими права, възникнали в периода след обобществяването на имота и не може обаче да възразява, че лицето, на което е възстановена собствеността, респ. неговият наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС, или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията. Приел е за неоснователно възражението, че спорният имот не е идентичен с този, който е бил възстановен на ищците по ЗСПЗЗ.
Независимо от горния извод е обсъдено възражението, че извършената през 1961 г. делба по Протокол от 07.07.1961 г. по гр.д. № 4335 по описа на СНС не е породила правни последици и същото е прието за неоснователно, тъй като от Удостоверение от 06.07.1961 г., ТКЗС „Г. К.“-С. се установява, че мястото от 6.500 кв.м не влиза в блоковете на стопанството, но в него е посочено и че Д. Т. е член на ТКЗС, като в разписния лист към плана (лист 115 от делото, който според вещото лице по повторната експертиза е към плана от преди 1956 г.) е записано, че имот № 123 е на ТКЗС, а бивш негов собственик е Д. Г.К., като следва да се държи сметка, че Д. Т. е наследник на Е. (Л.) К. (според удостоверение за наследници от 14.02.1992 г.), поради което може да се приеме, че поради тази причина е записано името й като К., като първото й име и инициалът на второто й име Г. съвпадат. Отделно от това и в нотариален акт № 40 от 12.02.1971 г. (на л.117 от делото) за собственост на имот, придобит по регулация, е посочено, че по регулация се придава част от имот № 123, който е собственост на ТКЗС. След като съществуват посочените данни в разписния лист към плана от преди 1956 г., а и с оглед описанието в посочения нотариален акт, може да се приеме, че имот № 123 (или поне част от него) е бил собственост на Д. Т., а също така е бил включен в ТКЗС.
При тези изводи въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че процесният имот № 1989 е бил част от имота собственост на наследодателката на ищците, включен е в ТКЗС и съответно е възстановен на ищците по реда на ЗСПЗЗ, а също така, че имотът, притежаван от наследодателя на ответниците, не съвпада и засяга дори частично с процесния имот.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите формулират следните правни въпроси:
– имат ли право лица, но които правото на собственост е възстановено по ЗВСОНИ да искат материална проверка на решението на ПК, респ. ОСЗ, с което е възстановено правото на собственост на насрещната по спора страна;
– при направено оспорване на акта, с който се възстановява имота, чия е доказателствената тежест
Първият въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване по следните съображения: от една страна с оглед твърденията на страните спорът по делото е относно точното местоположение и граници на имотите на наследодателите на всяка от страните, а не относно спор за собственост върху един и същ имот от преди одържавяването, респ.кооперирането, а от друга страна – независимо от изложените мотиви, че ответниците не могат да оспорват материалната законосъобразност на решението на ОСЗ, въззивният съд е извършил косвен съдебен контрол на това решение с оглед релевантните за спора обстоятелства и наведените от ответниците оспорвания, като е изследвал местонахождението на имотите на двамата наследодатели с оглед представените писмени доказателства и ескпертни заключения и е формирал извод в имота на кой от наследодателите е попадала спорната площ, а също така е разгледал възраженията, че наследодателката на ищците Д. Т. не се легитимира като собственик въз основа на съдебната делба от 1961 г. и възражението, че имотът не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.
Вторият въпрос е обоснован с тезата на касаторите, че тежестта на доказване е на лицата, ползващи се от акта и в случая следва да се има предвид, че съгласно делбата от 1961 г. наследодателката на ищците е получила имот, за съсед на който е посочен наследодателя на ответниците, а не дере, което е трайна граница и не е променена и досега. Наведените твърдения следва да се квалифицират като довод за необоснованост на извода на съда, че дерето е било граница между имотите на двамата наследодатели. Тези доводи обаче могат да се разгледат при преценка правилността на въззивното решение с оглед касационните основания по чл.281, т.3 ГПК във фазата на постановяване на касационно решение, но са неотносими в производството по селекция на касационните жалби по чл.288 ГПК с оглед критериите по чл.280, ал.1 ГПК.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
С оглед изхода на настоящото производство касаторите следва да заплатят на ответниците по жалбата направените разноски в размер на 860.00 лв., представляващи заплатено възнаграждението на адвокат М. В..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2447 от 23.03.2016 г., постановено по гр.д. № 2233 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, II-Е състав.
ОСЪЖДА Е. К. С., ЕГН [ЕГН] и С. К. С., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес [населено място], [улица], вх.А, ет.2, ап.6 и съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат С. Б. да заплатят на Х. С. Т., ЕГН [ЕГН], Л. С. А., ЕГН [ЕГН], С. Г. Т., ЕГН [ЕГН], тримата с адрес [населено място], кв.Б., [улица] и К. Г. Ц., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] всички със съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.А, ет.3, офис 17 разноски за настоящото производство в размер на 860.00 /осемстотин и шестдесет/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: