ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 88
София 20.11.2008 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 593/ 2008 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “И” ООД – гр. В. срещу Решение № 138/14.VІІ.2008 г. по гр.д. № 204/ 2008 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е отменено Решение № 15/ 17.ІV.2008 г. по т.д. № 60/ 2007 г. на Търговишки окръжен съд по иска за признаване за установено, че “И” ООД не дължи на Т. А. А. сума над 5860.82 лв. до 10 230 лв. въз основа на Запис на заповед от 2.VІІ.2007 г. и за тази разлика искът е отхвърлен. Жалбоподателят сочи обжалваем интерес 3187.50 лв. – жалбата е срещу решението в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 2673.32 лв. (цената на вложен труд) до 5860.82 лв. и излага съображения в подкрепа на оплакването за неправилност и за необоснованост.
В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят сочи съществените материално – правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд: 1. за действителността на запис на заповед, издаден от чужденец, който не владее български език, и жалбоподателят счита, че има трайно установена съдебна практика да се разглежда възражението за недействителност на записа на заповед, както и че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и 2. за неправилното прилагане на съотношението между записа на заповед и каузалната сделка, чиито параметри съдът не е изложил, в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която отношенията следва да се разгледат и въз основа на каузалната сделка. Жалбоподателят сочи и разрешените от съда съществени процесуалноправни въпроси: 1. за доказателствената тежест на ищеца, че не дължи по каузалната сделка, тъй като е платил или не дължи на друго основание – което съдът е приел в противоречие с практиката на ВКС: Решение № 1436/ 23.VІІІ.1962 г. по гр.д. № 986/ 1962 г. и Решение № 1032/ 16.І.2007 г. по т.д. № 605/ 2006 г. и 2. въззивният съд е формирал убеждението си въз основа на гласни доказателства за установяване сключване и изпълнение на каузалната сделка, които са недопустими при договор на стойност 10 000 лв., в който смисъл е практиката на ВКС – Решение № 19/ 16.І.1979 г. по гр.д. № 2323/ 1978 г.
Ответникът по жалбата Т. А. А. – от гр. П. с Отговор от 17.ІХ.2008 г. оспорва като неоснователна касационната жалба по същество, като иска изложените съображения да се имат предвид в случай, че съдът допусне касационно обжалване. Не излага съображения налице ли са поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно, постановено по повод обжалване на първоинстанционно решение, с което е разгледан отрицателен установителен иск, както и че обжалваемият интерес на делото пред въззивната инстанция не е до 1000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
С оглед изложеното в жалбата следва да се приеме, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси: 1. по възражението на ответника за нищожност на записа на заповед, издаден от чужденец, който не владее български език и 2. по възражението на ответника за сключена каузална сделка – договор за изработка – и задължението на ищеца да финансира строителството, за което се е задължил със записа на заповед. Съдът е изложил, че издаденият запис на заповед отговоря на изискванията на чл. 535 ТЗ и не е възприел довода на ищеца, че тъй като е чужденец, и не знае български език, по аналогия следва да се приложат правилата на чл. 151, респ. чл. 475 ал. 2 ГПК (отм.) за издаване на частен документ от неграмотен. Съдът е посочил, че незнанието на езика, на който е написан записът на заповед, не е измежду основанията, които могат да доведат до нищожност, и че материалното право не съдържа разпоредба, която да предвижда по-особен ред за оформяне на документи от лица, невладеещи български език. Относно каузалните отношения на страните съдът е изложил, че е налице устен договор за изработка, по силата на който ответникът се е задължил да организира и изпълни СМР в имота на ищеца, във връзка със задължението на ищеца да финансира СМР, същият е издал записа на заповед и тъй като в тежест на ищеца е да докаже, че е платил или че не дължи на друго основание по каузалната сделка, съдът частично е уважил отрицателния установителен иск, като е приел, че ищецът не дължи на ответника сумата 5860.82 лв. – стойност на закупени от ищеца и вложени за ремонта материали.
Неоснователно жалбоподателят иска да се допусне касационно обжалване на решението, като поддържа, че първият изложен съществен материалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, е от значение за точното прилагане на закона и че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Няма спор, че по иска по чл. 254 ГПК (отм.) ответникът може да релевира възражение за нищожност на записа на заповед поради липса на изискуемите се от закона задължителни реквизити, в който смисъл е и представеното от жалбоподателя копие от Решение № 642/ 29.V.2002 г. по гр.д. № 1423/ 2001 г. на ВКС, като въззивният съд, при съобразяване с тази практика, е разгледал възражението на ответника. Основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК е налице, когато въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материално -правен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона, или е свързано с тълкуването му, което би довело до отстраняване неяснота или непълнота на правната норма, както и когато съдилищата изоставят едно тълкуване, за да възприемат друго. Настоящият случай не попада в изложените хипотези. Законосъобразно въззивният съд е приел, че само фактът, че записът на заповед е издаден от чужденец, който не знае български език, не е основание да се приеме, че е недействителен (нищожен), поради липса на задължителен реквизит – чл. 535 т. 7 ТЗ – подпис на издателя. Самият факт, че издателят на записа на заповед – чужденец – се подписва под документ, изготвен на български език, означава, че или знае съдържанието на документа, или е злоупотребено с доверието му, като е подведен да го подпише. Издателят на записа на заповед – чужденец, ако възрази, че е бил подведен от преводача при превода на документа или по друг начин е бил въведен в заблуждение да го подпише, без да съзнава, че се задължава, въпреки изписаната и с цифри сума 10 000 лв., следва да докаже тези си възражения по делото. Няма знак на равенство между чужденец, който не знае български език, и неграмотен, и не е достатъчно свидетелите да установят, че той “не знае български, знаеше само няколко думи”, за да се приеме за основателно възражението на издателя за нищожност на записа на заповед поради липса на подпис.
По втория съществен материалноправен въпрос за съотношението между записа на заповед и каузалната сделка, по който жалбоподателят поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС, въззивният съд не е разгледал. Няма спор, че е трайно установена практика на съдилищата при оспорване на задължението, поето със записа на заповед, да се разгледат и отношенията, възникнали между страните от каузалната сделка. При съблюдаване на тази практика въззивният съд е постановил решението си и частично е уважил иска, като е изхождал от каузалната сделка (дого – вор за изработка) и след обсъждане на доказателствата за изпълнението на задължението за финансиране на ремонта. Ако решението е необосновано или е постановено без съдът да обсъди всички доводи на страните и събраните доказателства, или без да изложи съображения за размера, за който уважава иска, в който смисъл са оплакванията на жалбоподателя, това са основания за касационно обжалване по чл. 281 т. 3 ГПК, а не основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 ГПК.
По разрешените от съда съществени процесуалноправни въпроси: 1. относно тежестта на ищеца да докаже изпълнение по каузалната сделка или че не дължи на друго основание. Неоснователно жалбоподателят поддържа, че така разрешеният от въззивния съд въпрос, е в противоречие с практиката на ВКС: Решение № 1436/ 23.VІІІ.1962 г. по гр.д. № 986/ 1962 г. и Решение № 1032/ 16.І.2007 г. по т.д. № 605/ 2006 г. Предявеният иск е с правно основание чл. 254 ГПК (отм.) и взискателят (ответникът) следва да докаже факта, от който произтича вземането му, за което ищецът се е задължил със записа на заповед (в случая ответникът е доказал каузалната сделка и задължението на ищеца да финансира ремонта), а ищецът (длъжникът) – да докаже възраженията си срещу вземането, поради което отрича съществуването на спорното право, защото не е налице задължение (вложил е свои средства за купуването на материали) и защото е издължил всичко. Ищецът носи доказателствената тежест за установяване на правопогасяващото си възражение за недължимост на материализираното в записа на заповед задължение на основание връзката му с каузалното правоотношение, което обезпечава, тежестта да докаже факта, от който извлича изгодни за себе си правни последици, които затова претендира като настъпили – чл. 127 ГПК (отм.). Правилно въззивният съд частично е уважил отрицателния установителен иск – признал е, че ищецът няма задължение към ответника по издадения запис на заповед за сумата, която сам ищецът е изразходвал за материали, и е отхвърлил отрицателния установителен иск за признаване за установено, че ищецът не дължи останалата сума, за която ищецът не е доказал изпълнение на задължението по каузалната сделка за финансиране на обекта. Приложените с касационната жалба Решение № 1032/ 16.І.2007 г. на ВКС и Решение № 1436/ 23.VІІІ.1962 г. на ВКС са в изложения смисъл, а разпоредбата на чл. 128 ГПК (отм.), на която се позовава жалбоподателят, няма отношение към изложения въпрос.
Неоснователно е поддържаното от жалбоподателя основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК заради разрешения от въззивния съд съществен процесуалноправен въпрос за допустимостта на гласни доказателства за установяване сключването и изпълнението на каузалната сделка, които са недопустими при договор за изработка на стойност 10 000 лв. – Решение № 19/ 16.І.1979 г. по гр.д. № 2323/ 1978 г. на ВКС. Гласните доказателства не са допуснати за установяване стойността на договора за изработка, а във връзка с каузалната сделка, въз основа на която ответникът се е задължил да извърши ремонта, а ищецът – да го финансира – и за доказване основателността на правоизключващото възражение на ищеца, че е изпълнил задължението за финансиране. Защото са допустими гласните доказателства за установяване на възражението на ищеца да докаже фактите, които погасяват вземането на ответника, за което ищецът се е задължил със записа на заповед, съдът след обсъждане на тези доказателства, е направил извода си доколко ответникът няма вземане към ищеца заради каузалните отношения на страните и с оглед на това е уважил отрицателния установителен иск, като е приел, че ищецът не дължи сумата 5860.82 лв. – стойност на закупени от ищеца и вложени за ремонта материали.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 138 от 14.VІІ.2008 г. по гр.д. № 204/ 2008 г. на Варненски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: