2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 880
гр. София, 19.07.2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юли през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 125 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Б. А. срещу решение № 446/14.11.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 571/2011 г. на Кюстендилския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 525/01.07.2011 г. по гр. дело № 577/2011 г. на Кюстендилския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу [община], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1, и чл. 220, ал. 1 от КТ – за признаване „уволнението” на жалбоподателката-ищца, извършено чрез отправяне на предизвестие № 53-00-115/15.11.2010 г., за незаконно и за неговата отмяна; за възстановяване на жалбоподателката на заеманата преди „уволнението” длъжност „директор” на Общинско предприятие (ОП) „Ученическо хранене”; за осъждане на ответната община да заплати на жалбоподателката следните суми: сумата 7 200 лв. – обезщетение за вреди от оставането на последната без работа поради незаконно „уволнение” за период от шест месеца след него, както и сумата 2 800 лв. – обезщетение за неспазен срок на предизвестието от два месеца и десет дни, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 28.02.2011 г. до окончателното им изплащане.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответната [община] не е подала отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (което е инкорпорирано в самата касационна жалба), като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извежда (доколкото може да се приеме, че е формулиран ясно и точно, но уточнен и конкретизиран от съда) материалноправния въпрос: дали договор за управление може да се сключи единствено за управлението на търговско дружество, но не и за управлението на общинско предприятие, респ. дали директорът на последното може да бъде назначен само по трудово правоотношение, но не и с него да възникне гражданско правоотношение по договор за управление. Жалбоподателката сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Разрешаването на изведения от жалбоподателката материалноправен въпрос е обусловящо правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е от значение за изхода на правния спор по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд (включително чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, съгласно чл. 272 от ГПК) е приел, че страните по делото са били обвързани с валидно сключен гражданскоправен договор за управление и прекратяването му не представлява прекратяване на трудово правоотношение, поради което редът за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344 от КТ е неприложим в случая. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че договорът за управление е самостоятелен договор, който е различен от трудовия – при трудовия договор предмет е предоставянето на работна сила, а предмет на договора за управление е управлението и представителството на общинското (в случая) предприятие; при договора за управление не са налице типичните при трудовия договор отношения между работник/служител и работодател, липсва характерната за трудовия договор цел – повтарящо се предоставяне на работна сила, няма определено място на изпълнение и установено работно време. Тълкувайки съдържанието на процесния договор, сключен между страните по делото, с който кметът на ответната община е възложил на жалбоподателката, в качеството й на директор, да управлява и представлява ОП „Ученическо хранене”, окръжният съд е приел, че той е договор за управление, за който се прилагат правилата на договора за поръчка (чл. 280 и сл. от ЗЗД), а не за трудов договор, респ. правоотношенията, които той е породил между страните, са облигационни, а не трудовоправни. Приел е и че процесният договор е сключен по реда на Наредбата за реда за създаването, дейността, преобразуването и закриването на общински предприятия, приета с решение № 74/27.03.2008 г. на Общинския съвет – Кюстендил, съгласно законовите делегации по чл. 51 и чл. 55 от ЗОС; както и че в тази наредба са регламентирани правомощията на директора на общинското предприятие, реда за сключването на договора за управление между него и кмета на общината, същественото съдържание на този договор, отговорността при неизпълнение, основанията и реда за прекратяване на договора, изискванията към директора, съобразно възложената му бизнес-задача и др.
С оглед горното следва да се приеме, че изведеният от жалбоподателката материалноправен въпрос поначало представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – и т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Не е налице обаче, наведеното от жалбоподателката допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на възивния съд. Съображенията за това са следните:
Съгласно константната практика на съдилищата, включително на ВКС, правоотношението, което се създава при възлагане на управлението, както на търговско дружество, така и на държавно или общинско предприятие (включително когато последното е такова по чл. 51-55 от ЗОС), не е трудово правоотношение, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското, респ. и на търговското право. Това правоотношение се урежда с договор за възлагане на управлението, който е мандатен договор – договор за поръчка и съществена негова характеристика е равнопоставеността на страните по него, поради което лицето, на което е възложено управлението на съответното дружество или предприятие, няма качеството на работник или служител по смисъла на КТ. Тъй като основните функции и правомощия по управлението и представителството на дружеството или предприятието произтичат от нормативен акт и от факта на назначаването или избирането на лицето, на което е възложено управлението, то в договора за възлагане на управлението неговите права само се конкретизират, като могат да се уговорят и размера на възнаграждението му и/или начина на формирането му, начина на плащането му, размера и начина на ползването на отпуски, различни обезщетения и пр., но без това да превръща създаденото мандатно правоотношение в трудово, дори договорът да е озаглавен „трудов договор”. Именно с оглед вида и характера на регламентираното с договора за възлагане на управлението мандатно правоотношение, същото може да бъде прекратено на основанията, установени в действащото обективно гражданско и/или търговско право, както и на основанията, уговорени в самия договор за възлагане на управлението – в рамките на свободата на договаряне. Регламентираните в КТ основания за възникването и прекратяването на трудовите правоотношения са неприложими спрямо него, неприложим е и редът за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344 от КТ.
Съгласно т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение на въззивния съд, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Установената съдебна практика, в която се възприема изложеното по-горе разрешение на изведения от жалбоподателката материалноправен въпрос, е еднозначна и е формирана при точно и стриктно приложение на закона, като тази практика не се нуждае от промяна, осъвременяване или обогатяване, поради което се споделя напълно и от настоящия състав на ВКС. Видно от мотивите към обжалваното въззивно решение, при разрешаването на поставения материалноправен въпрос, въззивният съд изцяло се е съобразил с тази константна съдебна практика и е приложил закона точно.
С оглед гореизложеното, – тъй като не е налице соченото от жалбоподателката, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на въззивния съд, касационното обжалване на същото не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 446/14.11.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 571/2011 г. на Кюстендилския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.