4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 880
София, 27.11.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети октомври две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 883/2011 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „П., р. и о.” ЕАД със седалище [населено място] срещу решение № 185 от 11.04.2011 г. по т.д.№ 166/2011 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 5 от 11.12.2010 г. по т.д.№ 293/2010 г. на Старозагорския окръжен съд. С последното първоинстанционният съд отхвърлил предявения от касатора срещу [фирма], [населено място] баня иск по чл.233 ЗЗД за предаване държането на помещения, предмет на договор за наем от 01.05.2009 г.
В касационната жалба се излагат доводи за постановяване на решението в нарушение на материалния и процесуалния закон, а допускането на касационно обжалване е обосновано с наличието на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 по въпроса за задължението на съда да мотивира точно и ясно съдебния си акт, разрешен в противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № №1/85 г. по въпроса за задължението на съда да направи пълна преценка на доказателствата, събрани по делото, цитират се пасажи от постановени по реда на отменения ГПК решения на ВКС, на които според касатора въззивното решение противоречи по въпросите за предпоставките за разваляне на договорите – чл.87 ЗЗД и за прекратяване на наемните договори, според които плащането на сумата, определена с прекратения наемен договор не означавало, че договорът е действащ – арг. от чл.236, ал.2 ЗЗД. Твърди се, че в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, постановена по новия процесуален ред, въззивният съд е приел за нуждаещи се от доказване обстоятелства, които подлежат на вписване в търговския регистър. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по въпроса за приложимостта на разпоредбите, регламентиращи „Производство по търговски спорове” и „Бързо производство” и допустимостта на последното при спорове между търговци.
Ответникът по касация [фирма] в депозирания по чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор изразява становище за недопустимост на касационното обжалване и моли за присъждане на разноски съобразно представения списък по чл.80 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения от касатора иск по чл.233 ГПК, въззивният съд, независимо от извършеното съобразно разпоредбата на чл.272 ГПК препращане към мотивите му, е обсъдил всички наведени с въззивната му жалба оплаквания. Въз основа на подробен анализ на събраните по делото доказателства е приета за неоснователна тезата на ищеца за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с отказа му да проведе процедура по оспорване истинността на документи, като решаващият състав се аргументирал с факта, че оспорването се отнася до издадени от него ПКО, имащи характера на частни свидетелстващи документи и на недопустимостта да се опровергава съдържанието им чрез поисканите гласни доказателства за установяване на датата на съставянето им. За неоснователно е счетено и възражението за нищожност на подписания от директора на клона му в П. баня споразумение, по силата на което наемателят следва да погаси задълженията си в уговорения срок и при съответните вноски, като са развити съображения, че сключването на договор за наем е действие на обикновено управление, към което са приравнени и действията, осъществени във връзка със следенето на спазването на клаузите му, вкл. заплащането на наемната цена, от което е направен извод, че както договорът за наем за процесния недвижим имот, така и споразумението, с което е уговорен срок за погасяване на неиздължените от ответника наемни вноски са породили правни последици за ищеца, като същевременно е изтъкнато, че дори и последното да е подписано от лице без представителна власт, по аргумент от чл.301 ТЗ, то е потвърдено от търговеца-принципал, тъй като не се е противопоставил веднага след узнаването за това действие.
Настоящият състав намира, че не са налице основанията на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В изложението на основанията за достъп на въззивното решение до касационен контрол касаторът не е формулирал материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Освен това основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на което се позовава касатора, предполага доводи за това, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен правен въпрос, какъвто в случая не е поставен, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно на ВС или неговото разрешение е в противоречие с възприетото по конкретно посочени от касатора съдебни актове на ВКС, респ. ВС и излагане на доводи свързани с наличие на такова противоречие. В тази връзка касаторът се позовава на противоречието на решението с ППВС № 1/53 г., ППВС № №1/85 г. Това противоречие обаче е обосновано не с противоречивото разрешаване на конкретен правен въпрос, а с оплаквания за незаконосъобразност на изводите на съда, изведени от неправилно възприета, според страната, фактическа обстановка с оглед доводите за необсъждане на определени твърдяни факти и доказателства. Изразеното несъгласие с установената по спора фактическа обстановка по същността си съставлява оплакване за неправилност на съдебния акт, свързано е с поддържаното от страната становище по спора, а не с правните изводи на въззивния съд и е относимо към чл. 281 ГПК, но не обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не е доказано и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, аргументирано с необходимостта от произнасяне по въпроса за приложимостта на разпоредбите, регламентиращи особени правила за разглеждане на определени видове дела и в частност „Производство по търговски спорове” и „Бързо производство”. Споровете, по отношение на които те се прилагат, както и тяхната подсъдност са изчерпателно изброени, което изключва необходимостта от тълкуването на посочените разпоредби, от които впрочем съдилищата не са се отклонили при разглеждане на конкретния правен спор.
В заключение, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 4 000 лв., договорено и заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 05.07.2011 г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 185 от 11.04.2011 г. по т.д.№ 166/2011 г. на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА „П., р. и о.” ЕАД да заплати на [фирма] разноски по делото в размер на 4 000 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: