О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 880
гр. София, 08.12.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тридесети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1024/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. С. М. от [населено място] срещу въззивно решение № 2574 от 28.12.2015 г., постановено по гр. д. № 4134/2015 г. на Софийски апелативен съд, 4 състав. С посоченото решение е потвърдено решение от 30.07.2015 г. по гр. д. № 7336/2014 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е отхвърлен предявеният от М. С. М. против ЗД [фирма] пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата 120 000 лв. до претендираните 220 000 лв.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за уважаване на иска в пълен размер и за присъждане на разноски. Касаторката навежда оплаквания, че въззивният съд е занижил несправедливо полагащото й се обезщетение за неимуществени вреди и е определил неговия размер в нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД. Поддържа, че съдът не е анализирал всестранно събраните по делото доказателства, установяващи интензитета на претърпените неимуществени вреди, не е изследвал задълбочено всички правнорелевантни факти, които имат значение за принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, и не е взел предвид конкретните икономически условия в страната към момента на настъпване на вредите, които намират отражение в ежегодно нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касация ЗД [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 25.04.2016 г. Претендира юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в обжалваната пред него част, с която е отхвърлен предявеният от М. С. М. против ЗД [фирма] пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над присъдените от първата инстанция 120 000 лв. до претендираните с исковата молба 220 000 лв., Софийски апелативен съд е приел, че сумата 120 000 лв. представлява справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от ищцата М. М. вследствие внезапната смърт на баща й С. Т., причинена при пътно – транспортно произшествие на 25.12.2013 г. от водач на превозно средство със задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите в ответното застрахователно дружество.
При произнасяне по размера на дължимото обезщетение въззивният съд е взел предвид показанията на разпитаната в първоинстанционното производство свидетелка Богомила П. – майка на ищцата, която е изяснила действителните отношения между починалия и неговата дъщеря. Според свидетелката, макар да не са живели заедно, ищцата и нейният баща били много близки и имали силна емоционална връзка помежду си; бащата подкрепял финансово дъщеря си, за да може тя да се обучава във висше учебно заведение в Гърция; когато се прибрала за К. на 2013 г. в България и не намерила баща си по телефона, М. М. се притеснила силно, а след като узнала от полицейски служители, че на 23.12.2013 г. баща й е претърпял ПТП и на 25.12.2013 г. е починал в болница, припаднала от силния шок. Въззивният съд е счел, че показанията на свидетелката следва да бъдат преценявани с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК, и едновременно с това е отчел липсата на ангажирана по делото съдебнопсихологична експертиза, която да установи доколко психичното състояние на ищцата съответства на описаното от нейната майка. След съвкупна преценка на обстоятелствата, при които е настъпила смъртта на пострадалия, на установения внезапен и силен шок, понесен от ищцата вследствие смъртта на баща й, и на мъката, която тя е изпитала и продължава да изпитва по повод на неговата загуба, въззивният съд е направил извод, че присъденото от първата инстанция обезщетение от 120 000 лв. не е занижено и че посочената сума удовлетворява изискването на чл.52 ЗЗД за справедливост. В съобразителната част на решението съдът е посочил изрично, че при определяне на размера на обезщетението съобразява и обществено – икономическата обстановка в страната към края на 2013 г. Изложил е и съображения, че загубата на финансова подкрепа от бащата, върху която ищцата е акцентирала в исковата молба и във въззивната жалба, не може да се квалифицира като морална вреда, обуславяща присъждане на обезщетение в по-висок размер.
По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката се е позовала на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и е формулирала следните въпроси „от значение за правилното решаване на спора” : „1. Кои са критериите, от които съдът следва да се ръководи при определяне справедливия според нормата на чл.52 от ЗЗД размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди; 2. Какъв е справедливият размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди вследствие причинена смърт на член от семейството при предявен иск по чл.226 от КЗ (при съблюдаване на конкретните специфики на случая)”. Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд е постановил неправилно решение, в мотивите на което не е изследвал „всички признаци, визирани в ППВС № 4/1968 г., имащи отношение към определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди”, а се е задоволил да посочи само някои обстоятелства от значение за справедливия размер на обезщетението, които са „привидно обсъдени” и по този начин е допуснато отклонение от задължителната практика по чл.290 ГПК в решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, І т. о., и решение № 78/07.05.2013 г. по т. д. № 490/2012 г. на ВКС, ІІ т. о.; в противоречие с трайната и последователна практика на ВКС /решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ІІ т. о., решение № 78/07.05.2013 г. по т. д. № 490/2012 г. на ІІ т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ІІ т. о. и др./ въззивният съд не е съобразил лимитите на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението размер и така е постановил неправилно решение, тъй като съобразяването на лимитите би довело до определяне на справедливо обезщетение в размер на претендираното с исковата молба. В подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК са изложени аргументи, че „присъждането на справедливи и адекватни обезщетения на наследниците на лица, загинали при осъществяване на ПТП, без съмнение е въпрос, който е от съществено значение не само за разрешаване на конкретния случай, но и за развитието на цялото българско право, още за доверието в правосъдието и за авторитета на съдебната система”.
Според разясненията и указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въззивното решение се допуска до касационно обжалване, когато с него е разрешен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Посочването на значимия за делото правен въпрос и обосноваването на специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК допълнителни предпоставки е задължение на касатора. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, според които се селектират касационните жалби в производството по чл.288 ГПК, са различни от основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които са от значение за правилността на въззивното решение и се преценяват само ако решението се допусне до касационно обжалване в производството по чл.290 ГПК.
В изпълнение на задължението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката е представила изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, но поставените в изложението въпроси и допълнителните аргументи във връзка с тях са насочени към оспорване на правилността на въззивното решение, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
Първият въпрос – относно критериите, от които се ръководи съдът при определяне на справедливия по смисъла на чл.52 ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди, несъмнено е значим за конкретното дело, но така, както е зададен, не може да квалифицира като правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Критериите, които следва да се съблюдават от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, са изяснени с Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд. В т.11 на постановлението е указано, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, като в мотивите към съдебното решение трябва да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В съобразителната част на постановлението – т.ІІ, е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението; В случаите на смърт такива обстоятелства са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Задължителните указания в цитираното постановление са залегнали и в мотивите към формираната при действието на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД – напр. решение № 317/01.07.2011 г. по гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о., решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о. и др. В решенията е прието, че за да отговаря на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД, присъденото от съда обезщетение за неимуществени вреди следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след преценка на всички релевантни обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”, и в най-пълна степен да компенсира причинените неимуществени вреди. В задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК, част от която е цитирана в изложението, е възприето разрешението, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът трябва да отчита и икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Относно значението на лимитите на застрахователна отговорност следва да се има предвид и задължителната практика в решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о., според която лимитите не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, но следва да бъдат отчетени при формиране на размера на обезщетението за неимуществени вреди.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е взел предвид и е обсъдил онези обстоятелства от значение за размера на дължимото в конкретния случай обезщетение за неимуществени вреди, за които по делото са събрани доказателства и са приети за установени по несъмнен начин. В мотивите към решението съдът е посочил кои са тези обстоятелства и е формирал извод, че с оглед на тях изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД ще бъде удовлетворено с присъждане на обезщетение в размер на сумата 120 000 лв. Като факт от значение за размера на справедливото обезщетение е посочена и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на вредите. Върху размера на обезщетението е рефлектирала и преценката на съда за липса на ангажирани от ищцата /сега касатор/ доказателства във връзка с интензитета на претърпените неимуществени вреди и за неоснователност на претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие загубата на получаваната от починалия финансова подкрепа. Изводите на въззивния съд относно размера на дължимото обезщетение са формирани в съответствие с посочената задължителна практика на ВС и ВКС, което изключва възможността за допускане на въззивното решение до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросите дали при определяне на обезщетението е приложена правилно разпоредбата на чл.52 ЗЗД и дали мотивите към решението са структурирани съобразно разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, са от значение за правилността на решението и с оглед указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не могат да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не следва да се обсъжда, тъй като е аргументирано с неотносими към неговия фактически състав доводи, а и по въпроса за критериите при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт съществува задължителна съдебна практика, ненуждаеща се от промяна и осъвременяване.
Вторият въпрос – какъв е справедливият размер на обезщетението при съблюдаване на конкретните специфики на случая, не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Отговорът на въпроса предполага анализ на доказателствата и фактите по делото и разрешаване на спора по същество, каквато дейност касационната инстанция не извършва в стадия на производството по чл.288 ГПК. Евентуалното несъответствие на размера на присъденото обезщетение с всички факти, релевантни за постигане на заложения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, съставлява основание за неправилност на въззивното решение, но не и основание за допускане на решението до касационен контрол.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение по гр. д. № 4134/2015 г.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК и на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 2 647.50 лв., изчислено съобразно чл.9, ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията към 25.04.2016 г. /датата на подаване на отговора по чл.287 ГПК/.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2574 от 28.12.2015 г., постановено по гр. д. № 4134/2015 г. на Софийски апелативен съд, 4 състав.
ОСЪЖДА М. С. М. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплати на ЗД [фирма] сумата 2 647.50 лв. /две хиляди шестстотин четиридесет и седем лв. и петдесет ст./ – юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :