О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 881
София, 13.11.2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.697 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №123/28.03.12г. по гр.д.№961/11г. на Плевенския окръжен съд е потвърдено решение №1015/21.06.11г. по гр.д.№7365/09г. на Плевенския районен съд, с което е било признато за установено по отношение на ответника [фирма] [населено място], че ищецът И. С. М., действащ като [фирма], е собственик на два поземлени имота, находящи се в землището на [населено място], [община]: ПИ №027015 с площ от 8,000дка, заедно с построения в него търговски обект – крайпътен комплекс, както и ПИ №027016 с площ от 5,163 дка.
Въззивният съд е приел, че ищецът е закупил през 1998г. от Т. В. В. нива с площ от 13,163 дка, от която впоследствие са образувани процесните два имота. През 1999г. той е застроил единия от имотите. По образувано срещу ищеца изпълнително дело целият имот е бил изнесен на публична продан и възложен на [фирма], но с решение на изпълнителния директор на АДВ от 16.10.2003г. постановлението за възлагане на имота е отменено и това решение е вписано на 28.10.2003г., като е проведен и обратен въвод на ищеца във владение на имота. С нотариален акт от 2004г. [фирма] е прехвърлило на основание чл.65, ал.2 ЗЗД на [фирма] процесния имот, а от своя страна през 2005г. [фирма] е продало имота на [фирма].
Междувременно, през 2003г., е заведено дело за делба на процесната земя между наследниците на В. В. М.. По това дело е било оспорено оставеното в полза на Т. В. В. саморъчно завещание и съдът е приел, че то не произвежда действие. Допусната е делба на имота, като с решението по чл.292 ГПК/отм./ в дял на Т. В. В. /праводател на ищеца по настоящото дело/ е възложен ПИ №027016 с площ от 5,163 дка, а в дял на И. В. Н. – ПИ №027015 с площ от 8,000дка.
При тези данни от правна страна съдът е приел следното:
Процесният имот с площ от 13,163 дка представлява наследство от В. В. М.. Само един от неговите наследници – Т. В. В. се е разпоредил в полза на ищеца И. С. М. с целия имот.
По отношение на част от имота – ПИ №027016 с площ от 5,163 дка, придобивното основание на ищеца И. С. М. е действително съгласно чл.76 ЗН, тъй като при делбата този имот е поставен в дял на неговия праводател Т. В. В..
По отношение на другата част от имота – ПИ №027015 с площ от 8,000дка., заедно с постройките, означени като „Крайпътен комплекс”, договорът за покупко-продажба между Т. В. и И. М. няма транслативен ефект, тъй като прехвърлителят не е бил собственик на целия наследствен имот и тази реална част не е била поставена в негов дял при делбата. Приобретателят обаче е добросъвестен владелец и е могъл да стане собственик с кратката 5 годишна давност. Той е получил фактическа власт върху имота със сключване на договора за продажба на 10.07.1998г. и е станал собственик по давност преди постановлението за възлагане от 08.10.2003г. на АДВ Р., което впоследствие е било и отменено. Ето защо ищецът е собственик на двете реални части от процесния имот. Ответникът няма противопоставими права, тъй като прехвърлителните сделки, с които се легитимира, са извършени след вписване на акта, с който е отменено възлагателното постановление, от което черпи права непрекият му праводател [фирма]. Това дружество не е могло да прехвърли право на собственост, което не е притежавало.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника [фирма].
Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл служебно извън пределите на наведените от жалбоподателя основания за неправилност на първоинстанционното решение.
Освен това решението е неправилно. Ищецът не е доказал, че праводателят на неговия праводател е бил собственик на спорния имот към момента на образуване на ТКЗС. Решенията по двете делбени дела били непротивопоставими на [фирма]. Не било установено и това, че единият от имотите е придобит от ищеца по давност. Началото на давностното владение не можело да се свърже с датата на продажбата на имота. Не били преценени правилно показанията на свидетелите във връзка с владението. Придобивната давност е прекъсната и със завеждането на установителния иск за собственост.
В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:
1. Недопустимо ли е решението на въззивния съд, ако той се е произнесъл служебно извън пределите на наведените от жалбоподателя основания и в нарушение на диспозитивното начало, потвърдено в чл.269, изр.2 ГПК. 2. В хипотезата на възстановен по реда на чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ имот, допустимо ли е правото на собственост на правоприемника и качеството му на такъв да се доказва със съдебно решение за допускане, съответно – за извършване на делбата, постановени в полза на съделителя-праводател? И в този смисъл доказателство ли е съдебно решение за допускане, съответно – за извършване на делба, за наличието на право на собственост на съделителя-наследник върху имота.
3. Констатациите на ОСЗ по извършената проверка и решението по административното производство доказателство ли са в иск за собственост и обвързани ли са третите лица от нея.
4. Въвеждат ли разпоредбите на чл.183 и сл.ЗЗД законова презумпция относно едновременността на прехвърлянето на собствеността и предаването на владението върху индивидуално определена вещ.
Ответникът в производството И. С. М., действащ като [фирма], не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице условията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Поставеният от жалбоподателя въпрос за допустимостта на въззивното решение не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като не стои по настоящото дело. Действително, съгласно чл.269 ГПК, когато се произнася по правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че той следва да ограничи своята проверка само до оплакванията на жалбоподателя, без обаче да е обвързан непременно да приеме или отрече неговите доводи и да не излиза извън тях. В настоящия случай районният съд е уважил иска за собственост, като е изложил съображения за изтекла в полза на ищеца придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС. Въззивната жалба на [фирма] съдържа оплаквания за неправилност на това решение по съображения, че не са налице и двете твърдени основания за собственост на ищеца – първично и производно. Въззивният съд се е произнесъл по тези оплаквания, като е приел, че за част от имота ищецът се легитимира като собственик на производно основание – договорът за покупко-продажба от 1998г., а за другата част на първично основание – придобивна давност. С тези свои разсъждения той не е излязъл от оплакванията във въззивната жалба и не е постановил недопустимо решение. По принцип необсъждането на всички доводи на жалбоподателя би могло да доведе до непълнота или дори до неправилност на постановеното решение, но не и до недопустимост. Затова поставеният в касационната жалба въпрос за недопустимостта на въззивното решение в случая не е определящ за изхода на делото и по него не може да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият и третият въпрос в изложението към касационната жалба са свързани с по-общия въпрос дали в спор по чл.124, ал.1 ГПК или чл.108 ЗС за собственост на имот, възстановен по реда на чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ, решението на ОСЗ / ПК, ОСЗГ/ е достатъчно да легитимира ползващото се лице като собственик на имота, или при оспорване то следва да доказва собствеността на своя праводател към момента на образуване на ТКЗС.
По този въпрос обжалваното въззивно решение не влиза в противоречие с посочените от касатора решения на ВКС – решение №997 от 01.02.10г. по гр.д.№1882/08г. на ІІІ ГО; решение №1036/03.12.08г. по гр.д.№3160/2007г. на ІV ГО; решение 1335/24.11.08г. по гр.д.№5570/07г. на ІV ГО; решение №945/17.08.10г. по гр.д.№2220/08г. на І ГО и решение №1004/12.01.10г. по гр.д.№2711/08г. на ІІІ ГО. Във всички тях е прието, че при спор за собственост съдът може да упражни косвен съдебен контрол върху решението по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, с което се легитимира една от страните по спора. В част от решенията е прието и това, че при съответно оспорване, реституираният собственик следва да установи и правото на собственост на своя праводател към момента на образуване на ТКЗС. Тази практика обаче е неотносима към спора по настоящото дело по две съображения. Първо – в настоящия случай с отговора на исковата молба ответникът [фирма] не е направил оспорване на материалната законосъобразност на решението по чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ, от което черпи права праводателят на ищеца, включително няма оспорване, че той не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС. Такова възражение е направено едва във въззивната жалба, но то вече е било преклудирано. И второ – в настоящия случай ответникът [фирма] няма правен интерес да повдига спор за материалната законосъобразност на решението по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, тъй като правата, които самият той противопоставя, са производни от това решение. Оспорвайки легитимацията на ищеца, той оспорва и собствената си легитимация, за което няма правен интерес. Това е разликата между спора по настоящото дело и споровете, разрешени в посочените дела. За противоречива практика по конкретен правен въпрос може да се говори само при решения по сходни дела. Когато такова сходство липсва, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Четвъртият въпрос е свързан с възникналия по настоящото дело спор от кой момент започва давностното владение на ищеца върху част от процесния имот. По този въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Това основание обаче не е налице, тъй като няма колебание в съдебната практика, че моментът на предаване на владението върху продадената вещ е фактически въпрос, който подлежи на доказване по общите правила на гражданския процес. Затова по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване. За пълнота на изложението може да се добави това, че в случая е без значение дали моментът на установяване на владението е 10.07.1998г. или началото на 1999г., когато в имота започва строителство от страна на ищеца. Това е така, тъй като от една страна не е налице основанието по чл.116, б.”в” ЗЗД за прекъсване на придобивната давност, доколкото проведената през 2003г. публична продан на имота е била отменена, а от друга страна, дори да е имало реално отнемане на владението на ищеца с възлагателното постановление от 08.10.2003г. на АДВ – РД Р., то с обратния въвод от 13.11.2003г. владението му е възстановено. Не е налице изгубване на владението за срок повече от 6м., което да е в състояние да прекъсне придобивната давност, съгласно чл.81 ЗС.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №123/28.03.12г. по гр.д.№961/11г. на Плевенския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: