О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 881
С. 17.12.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 2827 по описа за 2018г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от П. И. К. от [населено място], чрез процесуалният представител адвокат И. против въззивно решение № 375 от 19.03.2018г. по в.гр.д. № 3102 по описа за 2017г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3498 от 11.10.2017г. по гр.д. № 4511/2017г. на Пловдивски районен съд като е прието за установено по отношение на П. И. К., че в отношенията му с [фирма] дължи сумата от 8 800лв. по РКО от 6.09.2016г. и 3.07.2016г., ведно със законната лихва от 27.02.2017г., получена без основание, за която е издадена заповед за изпълнение № 1582 от 28.02.2017г.по ч.гр.д.№ 2690/2017г. на РС Пловдив и са присъдени дължимите разноски.
Към касационната жалба е приложено изложение, в което са поставени следните въпроси,на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК: Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция решаваща спора по същество, да определи предмета на делото въз основа на въведените в исковата молба обстоятелства и заявен петитум и да обезсили първоинстанционното решение, ако е разгледан непредявен иск, като върне делото за произнасяне по предявения? Позовава се на противоречие на въззивния акт с т.9 от ППВС № 1/1985г., ТР №1/2001г. на ОСГТК и ТР №1/2010г. на ОСГТК. Сходен с този е и следващия поставен въпрос, касаещ процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване и правните последици при фактическите състави на чл.55 ал.1 изр.1/при начална липса на основание/ и чл.55 ал.1 изр.3 ЗЗД /при отпаднало основание/, който се поставя отново във връзка със задължението на въззивният съд да определи конкретният състав на неоснователно обогатяване съобразно заявеното в исковата молба. Според касатора по въпроса е налице противоречие с Постановление № 1 от 28.05.1979г. на ППВС. Освен недопустим, касаторът счита постановения въззивен акт и за очевидно неправилен поради допуснати съществени процесуални нарушения при постановяването му и неговата явна необоснованост.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500лв., съобразно представен списък, чието реално осъществяване установява с представен договор за правна защита и съдействие от 26.06.2018г., в който сумата е посочена като заплатена в брой.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:
В. съд, във връзка с предявеният иск с правно основание чл.422 ГПК, съобразно изложените правополаждащи факти в заявлението по чл.417 ГПК и в подадената искова молба, е възприел изводите на първоинстанционния, че надлежната правна квалификация на предявения иск е по чл.55 ал.1 изр.1 ЗЗД. Ищецът е представил два броя разходни касови ордери /РКО/ от 3.07.2015г. за сумата от 1 500лв. и от 6.09.2016г. за сумата от 7 300лв., подписани за получател от ответника, в които като основание за изплащане на сумите е посочено:”вноска покупка М. L 200, PB 3563 PH” и ”окончателно плащане на М. L 200, PB 3563 PH”, като е твърдял, че е сключил с ответника договор за покупка-продажба на посочения автомобил, чието нотариално удостоверяване е следвало да се извърши до 16.09.2016г. Твърди, че ответникът виновно е отказал извършването на продажбата, за което представя изпратена и получена от ответника нотариална покана, в която е определена дата за извършването й пред нотариус на 16.01.2017г. и в която е посочено, че при неявяване на продавача, купувачът ще счита договорът за развален и ще иска връщане на продажната цена. Ответникът е оспорил сключването на договор, поемането на каквито и да е било задължения, както и истинността и верността на представените два броя разходни касови ордери и тяхното съществуване в оригинал. Като е обсъдил ангажираните по делото доказателства, включително и изготвената графологическа експертиза /допусната с оглед направеното оспорване на истинността на РКО/, съгласно която подписът под РКО от 6.09.2016г. за сумата от 7 300лв. е „положен от П. К.”, а за другия РКО „не може да се даде заключение дали подписът е изпълнен или не е изпълнен от П. К.”, въззивният съд е приел, че представените два броя разходни касови ордери, установяват сключване на договор и разместване на имуществени блага. Сключеният договор е нищожен поради неспазване на предвиденото изискване за форма по чл.144 от ЗДвП. Получаването на цената е установено и тъй като същата е получена при липса на валидно основание /договорът е нищожен, а ответникът не е възразил и не е установил да е налице друго основание за получаването й/, същата подлежи на връщане.
При така изложените мотиви, по поставените от касатора въпроси, касаещи определянето на надлежното правно основание по чл.55 ал.1- дали е изр.1/начална липса на основание/ или изр.3 ЗЗД /отпаднало основание/, с оглед твърдението за евентуална недопустимост на въззивният акт като постановен по непредявен иск, настоящият съдебен състав намира,че не следва да се допуска касационно обжалване, защото същите, независимо, че отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, по смисъла на т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, са разрешени от въззивния съд в съответствие с трайно установената съдебна практика, включително и с цитираната от касатора. Същата приема, че решението е недопустимо като постановено по непредявен иск, когато искът е квалифициран, а правният спор – решен по съображения от материално-правна норма, чийто предпоставки (източник, правопораждащи факти), не произтичат от твърденията в исковата молба, а обсъдените от съда юридически факти са несъвместими с предпоставките на онази норма, която съобразно твърденията в исковата молба е правен регулатор на спорното правоотношение. Само в този случай постановеното е в нарушение на диспозитивното начало, а всички други допуснати нарушения на дадената правна квалификация на иска се отразяват само върху правилността на решението. В случая решението не е недопустимо, защото е постановено съобразно дадената правна квалификация, която съответства на изложените в исковата молба и заявлението в заповедното производство, факти и обстоятелства. Това е така, защото изложените твърдения, които съдът е намерил и за установени, са че още при самото получаване на процесната престация не е било налице основание за преминаване на благата от имуществото на едното лице в имуществото на другото, т.е. налице е начална липса на основание. Пред настоящата инстанция касаторът твърди, че основанието е отпаднало, без в предходните инстанции да е установил такова въобще да е съществувало. В. съд е приел /като в настоящето производство изводите му не могат да бъдат подлагани на проверка за правилност/, че сключеният между страните договор като нищожен не е произвел правни последици, поради което не е налице съществуващо основание, обосноваващо размяна на престации. Изводът за коректно определяне на състава на неоснователно обогатяване, съобразно заявеното в исковата молба, изключва възможността постановеният въззивен акт да е недопустим.
Относно второто посочено от касатора специално основание за допустимост „очевидна неправилност”, следва да се посочи, че в представеното изложение липсват подробно изложени аргументи/освен общото посочване че при постановяването на въззивния акт са допуснати съществени процесуални нарушения и че е необоснован/, въз основа на които да се изведе извод за наличие на подобна хипотеза по чл.280 ал.2 ГПК, а и настоящият съдебен състав не счита, че такива явстват от гореописания въззивен акт.
С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски в размер на 500лв.
Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №375 от 19.03.2018г. по в.гр.д. № 3102/ 2017г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА П. И. К. ЕГН [ЕГН] от [населено място] [улица] да заплати на [фирма] ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя Р.,със седалище и адрес на управление:гр.Д.[жк]бл.21 вх.В ет.5 ап.15 сумата от 500лв. /петстотин лева/, направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :