– 4 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 881
гр. София 22.08.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 07.06.2017 (седми юни две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 795 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 162 670/15.12.2016 година, подадена от ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място], срещу решение № 7714/24.10.2016 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Г въззивен състав, постановено по в. гр. д. № 2756/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 7155/06.09.2015 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 38-ми състав, постановено по гр. д. № 24 005/2014 година, с което е ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място] на основание чл.59 ЗЗД е осъдена да заплати на С. Х. Д. сумата от 25 000.00 лева., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на собствения й имот: 1/4 идеална част от апартамент № 12, находящ се в [населено място]., [улица], с лице към югоизток, със застроена площ 175.40 м2 , състоящ се от пет стаи, вестибюл, кухня, баня, клозет, два килера, два коридора, слугинска стая и два балкона за периода от 04.07.2006 година до 04.07.2011 година, заедно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба 04.07.20111 година до окончателното й изплащане. В касационната си жалба ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място] излага твърдения, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, като иска отмяна на същото и постановяване на ново, с което предявеният срещу нея от С. Х. Д. иск за заплащане на обезщетение да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК
Ответницата по касационната жалба С. Х. Д. е подала отговор на същата с вх. № 8920/24.01.2017 година, с който е изразила становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решение № 7714/24.10.2016 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Г въззивен състав, постановено по в. гр. д. № 2756/2016 година, поради което такова не трябва да се допуска, а ако се допусне касационната жалба се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение като атакуваното с нея решение бъде потвърдено.
ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място] е била уведомена за обжалваното решение на 14.11.2016 година, а касационната й жалба е с вх. № 162 670/15.12.2016 година, като е по пощата та 14.12.2016 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяването на решението си съставът на Софийски градски съд е приел за доказано, че С. Х. Д. е собственик на 1/4 идеална част от описания по-горе апартамент, а Държавата е собственик на 2/4 идеални части от същия. Останалата 1/4 идеална от апартамента е собственост на трето неучастващо в сегашното производство физическо лице. С решение № 161/30.01.1997 година на М. с. Д. е предоставила безвъзмездно за стопанисване и ползване на трето за съсобствеността лице, а именно ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място], притежаваните от нея 2/4 идеални част апартамента, като агенцията фактически ползвала целия. С оглед на това съставът на Софийски градски съд е приел., че правилно първоинстанционният съд е квалифицирал и разгледал претенцията по чл. 59 ЗЗД. В конкретния случай С. Х. Д. нямала друг иск срещу третото лице- ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място], тъй като сделката по предоставяне на безвъзмездното стопанисване и управление на апартамента от съсобственик, който не притежава повече от половината дялове от съсобствеността, й е непротивопоставима и тя не я приема.
По отношение на Д. ползването на апартамента от ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място] се явявало без основание, за което агенцията дължала обезщетение по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, доколкото обогатяването е реализирано чрез спестяване на имуществени разходи, които е следвало да бъдат направени, но не са. Ползването на апартамента, без правно основание, водело от една страна до обогатяване на ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място], съизмерващо се със спестените разходи, които е следвало да заплати на Д. като наем, а наред с това и с обедняване на последната, която е пропуснала да реализира ползи от имота, например, чрез отдаването му под наем на трети лица. В този случай обедняването на С. Х. Д. било съответстващо по размер с обогатяването на ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място], като се изразявало в средния пазарен наем, който Д. е могла да получи, съответно със спестената от агенцията пазарна наемна цена, която тя би следвало да плаща за ползването на имота, но си я е спестила. Обезщетението се е дължало за периода на неоснователното ползване, както правилно бил приел и първоинстанционния съд. Прието е, че обезщетението следва да се изчислява на база на дължимия наем за апартамента, в състоянието, в което е било през исковия период от 04.07.2006 година до 04.07.2011 година, както било изчислено и в приетото и неоспорено от страните заключение на вещото лице, като за пълнота следвало да се отбележи, че ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място] не е упражнила правото си по чл. 200, ал. 3 от ГПК да оспори заключението, респективно по чл. 201 от ГПК да поиска повторно заключение. За определяне на обезщетението по чл. 59 от ЗЗД ирелевантно било състоянието на имота към 1997 година., както и разходите, които ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място] евентуално е извършила във връзка извършени строително монтажни работи, доколкото претенцията за подобрения в чужд имот не били предмет на настоящото дело, а и не било установено агенцията да е извършила такива подобрения. Поради тази причина въззивната жалба се явявала неоснователна, а поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, обжалваното решение на последния било правилно и следвало да бъде потвърдено
Във връзка с тези мотиви на състава на Софийски градски съд в изложението си по чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място] е поставила правния въпрос приложението на разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от ЗЗД и в тази връзка за възможността да бъде предявен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, в случаите когато лицето разполага с друг иск за защита на правата си. Твърди се, че по пози въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с указанията, дадени с ППВС № 1/28.05.1979 година на ППВС, тъй като С. Х. Д. разполагала с възможността да предяви иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС. Така поставения въпрос е съществен, но не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационен контрол. В хода на производството не е било спорно, че процесният апартамент е бил съсобствен между Д., С. Х. Д. и трето неучастващо в производството лице, като при части 2/4 идеални части за Д. и по 1/4 идеална част за всеки един от другите двама. ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място] няма качеството на съсобственик, а с решение № 161/30.01.1997 година на М. с. й е било предоставено ползването само на притежаваните от Д. 2/4 идеални части от апартамента. Въпреки това агенцията ползва целия апартамент. В този случай ползването от агенцията на притежаваната от С. Х. Д. 1/4 идеална част от апартамента не се основава на решение № 161/30.01.1997 година на М. с.. Поради това С. Х. Д. не би могла да претендира обезщетение за това ползване от Д. на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС, предвид посоченото в ТР № 7/02.11.2012 година, постановено по тълк. д. № 7/2012 година на ОСГК на ВКС, тъй като Д. не е предоставяла на ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място] ползването на притежаваната от Д. идеална част и не осъществява ползване на същата чрез агенцията. В този случай С. Х. Д. не разполага с друг иск по отношение на ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място] освен този по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, като се има предвид, че агенцията е самостоятелен правен субект, който е различен от Д. Освен това въпросът за това дали предявеният от С. Х. Д. срещу ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място] иск следва да се квалифицира като такъв по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД или като такъв по чл. 31, ал. 2 от ЗС не е въпрос за допустимостта, а за правилността на обжалваното решение. Видно от него съставът на Софийски градски съд е разгледал иска въз основа на предявените от страните факти и е отчел направените от тях възражения. Между страните не се спори, че С. Х. Д. е отправяла до ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място] покани за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС още преди предявяване на исковата молба, въз основа на която е образувано сегашното производство 04.07.2011 година. Затова евентуалното удължение на ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място] по чл. 31, ал. 2 от ЗС би било вече възникнало, като изрично е посочено в ТР № 7/02.11.2012 година, постановено по тълк. д. № 7/2012 година на ОСГК на ВКС и не е било необходимо отправянето на нова покана. Освен това в случая размера на дължимото се обезщетение е определен по начина, по който това ще бъде направено и ако искът беше квалифициран като такъв по чл. 31, ал. 2 от ЗС. От това следва, че независимо от това дали искът ще бъзе квалифициран като такъв по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД или като такъв по чл. 31, ал. 2 от ЗЗД то не би се стигнало до различен правен резултат, поради което и поставения в изложението на ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не обуславя допускането на касационен контрол на обжалваното решение на Софийски градски съд.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 7714/24.10.2016 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Г въззивен състав, постановено по в. гр. д. № 2756/2016 година по подадената срещу него от ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място] касационна жалба с вх. № 162 670/15.12.2016 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото ДА „Д. р. и в. з.“ [населено място] ще трябва да заплати на С. Х. Д. сумата от 500.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7714/24.10.2016 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Г въззивен състав, постановено по в. гр. д. № 2756/2016 година.
ОСЪЖДА ДА „Д. Р. И В. З.“ [населено място], [улица] да заплати на С. Х. Д. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] сумата от 500.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.