О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 881
гр. София, 24.08.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юни две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Снежанка Николова
Велислав Павков
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 453 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 26.11.2009 год. по гр. д. № 415/2009 год. В. апелативен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 4.08.2009 год. по гр. д. № 726/2008 год. на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен предявения от Община В., представлявана от кмета К. Й., срещу Р. Х. М., М. М. М., Х. М. М., Д. Д. Т., К. П. Т. и М. Д. Т. иск за предаване от последните на владението на недвижим имот в гр. В., представляващ УПИ І-7,8,9 с площ 1030 кв. м. при описаните в решението граници, ведно с изградената в него сграда, състояща се от сутерен-три стаи, две антрета, тоалет и килер, със застроена площ 111 кв. м., етаж – две антрета, четири стаи, тоалет, баня, изолационно антре, както и лятна кухня със санитарен възел в двора и склад с тоалет със застроена площ 180.53 кв. м.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от Община В., чрез процесуалния представител гл. юрисконсулт М. Й., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът иска неговата отмяна и вместо това предявеният иск бъде уважен, с присъждане на направените съдебни разноски.
В съдържащото се в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Касаторът счита, че произнасянето на въззивния съд по релевантните за спора материалноправни въпроси: за наличието на предпоставките за придобиване на имот от държавата, във връзка с осъществено отчуждаване, преминаване на собствеността в полза на общините по силата на закона, принадлежността на правото на собственост върху имота, основано на приращение, статута на незаконните сгради при отчуждаване на терена, върху който са изградени, възникването и изгубването на правото на собственост и конкуренцията на правата на физически лица, на държавата и общините върху недвижимите имоти, е в противоречие на съдебната практика, приложена към жалбата и същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа и, че в противоречие на практиката на ВКС въззивният съд не е обсъдил всички релевантни по делото факти и доказателства, в подкрепа на който довод е представено решение № 1323 по гр. д. № 612/99 год.
Ответниците, в писмен отговор от пълномощника им адв. Я. Я., оспорват касационната жалба, като поддържат и становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният от Община В. ревандикационен иск против ответниците е отхвърлен, въззивният съд приел, че не е установено наличието на валидно приключила процедура по реда на ЗПИНМ /отм./ по отношение на дворното място и процесната сграда, поради което и държавата не е станала собственик на претендираните да са били отчуждени имоти. С оглед липсата на доказателства за извършено обезщетяване на собствениците, в полза на държавата не е настъпил вещно-прехвърлителния ефект на улично-регулационния план, с който е извършено отчуждаването за кооперативно и жилищно строителство по чл. 39, ал. 1, във вр. с чл. 17, чл. 35 и чл. 42, т. 3 ЗПИНМ /отм./ и параграф 81 ППЗПИНМ /отм./. Липсват и данни спорната жилищна сграда да е била предмет на отчуждаването. Тъй като държавата не е станала собственик на спорния имот, то и общината не се легитимира като такъв, като в допълнение съдът е изложил и съображения за липсата на предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОбС /ред. ДВ бр. 44/96 год./ към датата на съставяне на акта за общинска собственост. Имотът не е незастроен, поради което е неприложима и разпоредбата на параграф 7, т. 3 ПЗР на ЗМСМА /ред. ДВ бр. 77/91 год./. Съдът се е позовал и на параграфи 289 и 290 ППЗПИНМ /отм./ по отношение спорната сграда, строена преди 14.11.58 год., с оглед на които същата не е подлежала на премахване, дори и да е построена без строителни книжа, като ирелевантно обстоятелство за правото на собственост.
Следователно, въпросът за отчуждаването на имота по ЗПИНМ /отм./ е обусловил решаващия извод на въззивния съд за липса на легитимация на държавата, респ. общината да е придобила правото на собственост върху него, приемайки, че отчуждителният ефект на улично-регулационния план за отреждането на имота за кооперативно и жилищно строителство не е настъпил, с оглед липсата на данни за осъществено обезщетяване, както и за отчуждаване на намиращата се в имота спорна жилищна сграда /строена в периода 1930-32 год./. По този въпрос не се констатира наличие на противоречиво произнасяне с представеното от касатора решение № 1068 по гр. д. № 851/71 год. на ІІІ г. о. на ВС, тъй като същото касае хипотеза на отчуждаване на имот за жилищно строителство по чл. 55а и сл. ЗПИНМ /отм./, при отчуждаването по който ред собствеността преминава от момента на постановяване на отчуждителния акт – решението на ИК на ГНС. В този случай разпоредбата на чл. 39, ал. 2 ЗПИНМ /отм./ е неприложима, като представеното решение съдържа съображения за приложението на тази разпоредба само относно недвижими имоти, отредени за мероприятия по улично-регулационния план. Такъв именно извод е направил и въззивният съд в обжалваното решение, като правилността му не може да се обсъжда в настоящето производство, в какъвто смисъл се навеждат доводи в касационната жалба. Настоящето производство по чл. 288 ГПК има за предмет произнасянето по основанията за допускане на касационното обжалване, като от наличието на такива е обусловено и разглеждането на касационните основания за неправилност на решението. В случая, касаторът е посочил като материалноправен въпрос, по който счита, че е налице противоречива съдебна практика, този за наличие на отчуждаване на имота, вследствие на което държавата е придобила правото на собственост върху него, впоследствие и общината, но не и въпросът за основанието, на което е станало отчуждаването, за да се позовава на цитираното по-горе решение. Касационната инстанция, за да се произнесе по допускане на касационното обжалване, следва да изхожда от формулирания от касатора въпрос от значение за изхода на делото, като не е длъжна и не може да извежда същия от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата /ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Затова и като се сочи за материалноправен въпрос този за отчуждаването на имота, по който въззивният съд се е произнесъл, приемайки наличие на отчуждаване по силата на улично-регулационния план за кооперативно и жилищно строителство, при което няма данни да е изплатено обезщетение и съответно сградата да е била предмет на същото, всъщност не се констатира противоречиво произнасяне с представеното съдебно решение, в което е направено разграничението между отчуждаването в хипотезата на чл. 39 и тази по чл. 55а ЗПИНМ /отм./, т. е. въпрос, който не е поставен в изложението като обуславящ извода на въззивния съд. Неотносимо към посочения от касатора въпрос е и позоваването на ППВС № 5/63 год., а представеното решение на В. не следва да се обсъжда освен по горните съображения и поради това, че не представлява съдебна практика, относима към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Останалите формулирани от касатора материалноправни въпроси не са обосновали решаващия извод на въззивния съд в обжалваното решение, поради което и при липса на конкретно изложени основания за всеки от тях и противоречиви доводи в самата жалба /напр. за „застроено в повече от разрешеното право на строеж”, обосновавайки от касатора тезата за действието на приращението/, настоящата инстанция не може да изложи съответните съображения, при направеното общо позоваване в самата жалба на наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Както е разяснено в мотивите на т. 1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос за преценката на доказателствата не представлява въпрос, който да е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, тъй като представлява по същността си касационно основание за неправилност на въззивното решение, по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не може да бъде обсъждано в настоящето производство. Поради това и останалата представена съдебна практика /решение № 1323 по гр. д. 612/99 год. на ВКС/, като неотносима, не следва да бъде обсъждана.
Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по първия материалноправен въпрос, поради следното: по релевантния за изхода на спора въпрос за това, дали са настъпили правните последици на отчуждаването на имота, на основание ЗПИНМ /отм./, е налице съдебна практика, изменението на която поради неточно тълкуване на закона или необходимост от осъвременяването й не е обосновано от касатора, нито се сочат непълни, неясни или противоречиви разпоредби, подлежащи на тълкуване, с оглед задължителните разяснения в т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Съображения за наличието на това основание за допускане на касационното обжалване не са изложени.
Поради изложените съображения следва извод, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, водим от което настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 157 от 26.11.2009 год. по гр. д. № 415/2009 год. по описа на Варненския апелативен съд по подадената от Община В., чрез гл. юрисконсулт М. Й., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: