ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 882
София, 15. ноември 2018 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 3116 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 3251/23.05.2018 на Софийския градски съд по гр. д. № 14282/2017, с което е потвърдено решение № 204097/30.08.2017 на Софийския районен съд по гр. д. № 7212/2015, с което са отхвърлени предявените искове за заплащане на сумата в размер на 232.890 лв. (незаплатен остатък от нетния размер на договорен годишен целеви бонус за 2013 г.) по чл. 128, т. 2 КТ, вр. с чл. 13, ал. 1, т. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Недоволна от решението е касаторката Л. Д. Р., представлявана от адв. В. К. от ВАК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправните въпроси: освобождава ли се от отговорност спрямо служителите си българско дружество, когато волята на работодателя за определяне на допълнително възнаграждение е заместена от такава на друг външен орган, както и подлежи ли на съдебен контрол решението на работодателя за определяне на размера на допълнително възнаграждение по чл. 13, ал. 1, т. 1 от НАРЕДБА за структурата и организацията на работната заплата за постигнати резултати, когато може да се осъществи обективна съпоставка между: предварително съществуваща двустранна уговорка за определена горна и долна граница на дължимия размер при наличие на изпълнение и осъществено процентно изпълнение на обективно оценими договорени условия, които (въпроси) имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Счита, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване, тъй като е очевидно неправилно.
Ответникът по жалбата [фирма], С., представляван от адв. Т. Т. и адв. А. А., я оспорва като неоснователна и счита, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, тъй като не обуславят изхода на делото, а решението е правилно и не следва да се допуска до касационното обжалване. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищцата е работила при ответника по трудово правоотношение като „Директор на новините“ по силата на трудов договор от 04.05.2000 г., като с анекс от 01.07.2008 г. в страните са се споразумели (чл. 2), че се съгласяват и приемат Политиката на управление чрез целеполагане и годишна оценка на представянето, въведена от работодателя като справедлив механизъм за годишно преразглеждане на основното възнаграждение и бонусиране, като според годишното си представяне и резултатите на дружеството служителят може да получи годишен бонус, който се определя по приетата от работодателя схема за бонусиране в размер от 13 % до 45 % от основното му годишно възнаграждение според установеното в посочената Политика, а в ал. 3 е предвиден и дългосрочен бонус на всяка трета година. На 20.10.2010 г. страните са подписали нов анекс към трудовия договор, с който са договорили различен размер на трудовото възнаграждение и в чл. 2, ал. 1 са се съгласили и приели одобрената с резолюция на Надзорния съвет от 20.10.2010 г. Политика на СМЕ за възнаграждение на ръководните служители, а в чл. 2, ал. 2 от анекса страните са се уговорили, че в съответствие с цитираната Политика и според годишното си представяне служителят получава годишен бонус в размер до 50 % от основното годишно възнаграждение, определено за служители ниво 4 в политиката. Конкретният размер на годишния бонус се определя въз основа на: 1. Предвидените в годишния бюджет на дружеството работодател средства за бонусиране и заложените цели на дружеството работодател и 2. Индивидуалните цели на служителя, съгласувани с работодателя, като с този анекс страните са отменили уговорката за заплащане на дългосрочен бонус по чл. 2, ал. 3 от предишния анекс от 01.07.2008 г. по-горе. С анекс от 31.03.2011 г. ищцата се е съгласила с измененията в Политиката за възнаграждение на работодателя, като са предоговорили и размера на трудовото възнаграждение. Трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 326, ал. 1 КТ със заповед № 552/21.05.2014 г., като на 04.04.2014 г., като по банков път на ищцата е преведен бонус в размер на 77.630 лева (представляващ 25 % от годишното й възнаграждение в размер на 310.520 лв.). Ищцата твърди, че работодателят й е имал задължение да заплати й годишен целеви бонус за 2013 г. в нетен размер от 310.520 лв., т.е. 200 % от размера на целия целеви бонус, относим към количествените и към качествените цели поради тяхното преизпълнение или два пъти по 50 % от годишната заплата. Въззивният съд е приел, че договореният в чл. 2, ал. 1 от анекса към трудовия договор от 20.10.2010 г. годишен бонус представлява допълнително възнаграждение за постигнати резултати по смисъла на чл. 13, ал. 1, т. 1 НСОРЗ (в размер до 50 % от основното й годишно възнаграждение, като при определянето на размера на целевия бонус се вземат предвид количествени и качествени показатели – за 2013 г. на служителите не са били зададени качествени (лични) цели, а по изпълнението на зададените количествени цели не се спори). Съдът е приел, че конкретният размер на годишния целеви бонус се определя от Консултативния комитет, съгласно приетата Политика В този смисъл са показанията на разпитаните свидетели – че решението в какъв размер да бъдат изплатени годишните целеви бонуси се взема от орган, който е извън местното дружество (свидетелката Й. е заявила, че решението за разпределяне на бонусите за 2013 г. е взето от изпълнителните директори или по-конкретно от генералния директор на медията, вероятно със съгласието и одобрението на финансовия директор, като тяхното решение подлежи на одобрение на групово ниво и това е включено в политиката; след решението на „групово ниво“, което се свежда до знанието на генералния директор, последният разпорежда на свидетелката в качеството й директор „Човешки ресурси“ да начисли одобрените бонуси; свидетелят К. също е заявил, че въпреки че Съветът на директорите на ответното дружество през месец януари 2014 г. е взел решение за изплащане на бонусите в пълния предвиден размер, но бонусите не са били изплатени веднага след вземане на решението, тъй като то „се комуникира с хед-офиса на дружеството-майка“). С електронно съобщение от 24.09.2010 г. Политиката е изпратена до директорите „Човешки ресурси“ от директор „Корпоративна дейност“ на СМЕ, като от него е видно, че системата на бонусите е изградена върху резултатите от поставени количествени и качествени цели и че тя има „дискреционна основа“ (за 2010 г. по изключение изплащането на бонусите е извършено съобразно препоръките на местното ръководство, тъй като новата Политика е приета по-късно през годината и не са били зададени предварително цели). На 23.11.2012 г. до генералните и финансови директори на няколко телевизионни дружества са дадени указания относно бюджетираните премии за 2013 г. – за включване на 50 % от премиите в бюджета за 2013 г. (обратно на предходното указание за бюджетиране на 100 % от премиите), а видно от имейл кореспонденция на 26.03.2014 г. – 27.03.2014 г. е дадено одобрение за изплащане на 50 % от целевите премии за мениджърите, които имат право да получат премии за 2013 г.
Въззивният съд е приел, че предвидената възможност служителят да получи годишен целеви бонус в размер до 50 % от основното му годишно възнаграждение, е в зависимост от преценката на Консултативния комитет, който определя дали такъв бонус да бъде изплатен, както и конкретният размер. Прието е, че по делото липсват доказателства, страните са определили отнапред точен размер на годишния целеви бонус, който се дължи на служителя, нито че има пропорционална зависимост между неговия размер и изпълнението на поставените цели (в анекса от 20.10.2010 г. е посочена единствено горна граница на бонуса до 50 % от годишното възнаграждение и общи критерии, които се вземат предвид при определяне на конкретния му размер, като в описанието на бонусната програма към политиката също са посочени само общо формулирани количествени и качествени цели с долна и горна процентна граница на размера на бонуса с диапазон от 0 до 100 %, т.е. предвидена е и възможност въпреки изпълнението на поставените цели, служителят да не получи бонус). Като неоснователно е прието възражението във въззивната жалба, че са налице предпоставките за изплащане на годишен целеви бонус в размер на 200 % от целия максимално уговорен размер поради преизпълнение, поради липса на конкретно уговорен между страните размер на бонуса и предоставянето на Консултативния комитет на право на преценка дали и в какъв размер да бъде изплатен такъв. В анекса страните са се споразумяли за критериите за определянето му при горна граница от 50 % от годишното възнаграждение, като предвидените по-високи размери и възможност за получаване на 200 % от целия целеви бонус са предвидени в Политиката, но това не създава задължение за изплащане на бонус в такъв размер, тъй като приетата политика е едностранен акт на работодателя, подобен на вътрешните правила за работната заплата и препращането към нея предоставя на специално създадения Консултативен комитет правото да прецени дали и в какъв размер да бъде изплатен бонус на съответния служител, включително 0 %. В заключение въззивният съд е приел, че преценката за определяне на бонус в размер на 50 % от максимално възможния, т.е. 25 % от годишното възнаграждение на служителката не подлежи на съдебен контрол, тъй като годишният целеви бонус не е с постоянен характер и неговото изплащане не е безусловно, задължение на работодателя – такова допълнително възнаграждение следва на служителя след извършване на автономна преценка от независим орган – Консултативен комитет, още повече, че по делото не са събрани доказателства, че поставените цели са били изпълнени от ищцата.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигнатите въпроси да обуславят изхода на делото, те нямат претендираното значение. Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, че сумите за допълнително материално стимулиране не са постоянен елемент от трудовото възнаграждение и такива суми се дължат на работника само доколкото съответният ръководител ги е определил по размер и изявлението за определяне на размера е достигнало до работника, но сумите не са изплатени. След като работодателят може едностранно да реши предоставянето на съответния стимул, както и да определи неговия размер, страните по договора могат да се съгласят подобно решение да бъде взето или одобрено от трето лице. Такова съглашение е обвързващо, тъй като е в пределите на договорната свобода и не противоречи нито на закона, нито на добрите нрави. С него работникът не се поставя в по-тежко положение, тъй като при липса на съглашение всичко зависи от волята на работодателя. Съдът не може да контролира преценката на работодателя да включи, или не, и евентуално в какъв размер определен стимул, който не е постоянен елемент от трудовото възнаграждение. С такива правомощия съдът разполага, когато плащането е уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера зависи от количеството и качеството на вложения труд, но не от приемането и изпълнението на определени политики от работодателя.
Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При служебната проверка за произнасянето на въззивния съд по правни въпроси, обуславящи валидността на въззивното решение и на неговата допустимост в обжалвана част, такива не може да бъдат изведени служебно нито от изложението, нито от оплакванията в касационната жалба, нито от съдържанието на въззивното решение. Не може да бъдат изведени служебно и правни въпроси, които очевидно обуславят правилността на решението, доколкото касационният съд съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК е обвързан от посочените основания в касационната жалба, с изключение на служебното му задължение да определи вярната правна квалификация на предявения иск, в който случай следва да бъде формулиран служебно материалноправният въпрос по приложението на съответната императивна правна норма; както и когато съдът следи служебно за интереса на някоя от страните (напр. при поставяне или отмяна на запрещение) или за интереса на ненавършили пълнолетие деца (напр. при лишаване от родителски права, по брачни искове, искове за произход, разрешаване на разногласие между родители и др.), в които случаи също следва да бъде формулиран служебно материалноправният или процесуалноправният въпрос, които очевидно обуславят правилността на решението.
При този изход на делото, на ответника по касацията следва да бъдат присъдени направените за касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 3251/23.05.2018 на Софийския градски съд по гр. д. № 14282/2017.
ОСЪЖДА Л. Д. Р. от С. да заплати на [фирма], С. сумата в размер на 9.756 (девет хиляди седемстотин петдесет и шест) лева разноски по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.