ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 882
София, 30.11.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2798 по описа за 2016г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат К. М. лично и като процесуален представител на К. М., и двамата от [населено място], срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /П./ от 06.І.2016г. по в.гр.д. № 586/2015г.
Ответникът по касационната жалба [община] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Г. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок и от страни, имащи право и интерес от обжалването.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 06.І.2016г. П. по въззивна жалба на К. М. е потвърдил решението на Пловдивския окръжен съд от 21.VІІ.2014г. по гр.д. № 233/2013г. в частта, с която М. е осъден да заплати на О. Ст.З. 83018лв., представляващи обезщетение за ползването без правно основание през периода 04.ХІІ.2007г. – 14.ХІІ.2011г. недвижим имот с идентификатор 68850.503.494.1.24, представляващ клуб с площ 212.36 кв.м, находящ се на партерния етаж на жилищен блок на [улица], състоящ се от едно фоайе, един салон с подиум, една стая, една канцелария, санитарен възел с две тоалетни и две умивални помещения, ведно с 4.718% ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху общинско място – п-л ІІ-3100 кв.2 по плана на гр.Ст.З. С посоченото въззивно решение П. по въззивни жалби на К. и К. М. е потвърдил и допълнителното решение на първоинстанционния съд от 09.VІ.2015г., с което е оставено без уважение възражението на М. за нищожност на решението по гр.д. № 14/2011г. на СтОС като неясно и неразбираемо поради неиндивидуализиране на имота, предмет на спора по него.
Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е законосъобразно, поради което то следва да бъде потвърдено на основание чл.272 ГПК. По претенцията за присъждане на обезщетение съдът е взел предвид, че: с влязло в сила на 28.VІ.2011г. решение по гр.д. № 14/2011г. на СтОС ответниците М. са осъдени да предадат на О. Ст.З. собствения й недвижим имот с идентификатор 68850.503.494.1.24 – клуб с площ 212.36 кв.м на партерния етаж на жилищен блок на [улица] Ст.З., състоящ се от фоайе, един салон с подиум, една стая, една канцелария, санитарен възел с две тоалетни и две умивални помещения, с посочени граници, ведно с 4.718% ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху общинско място – п-л ІІ-3100 кв.2 по плана на Ст.З.; на 14.ХІІ.2011г. Общината е принудително въведена във владение на този имот; М. е признал в съдебно заседание, че е ползвал процесния имот през исковия период; установено е от заключение на СТЕ, че в А. относно процесния имот неправилно е отбелязан административния му адрес, тъй като е посочен квартал по отменения план на Ст.З.. При тези обстоятелства е направен извод, че е основателен предявеният иск по чл.59 ЗЗД до присъдения размер, установен със заключение на икономическа експертиза. Обедняването на ищеца се състои в невъзможността да събира граждански плодове от имота си – да получи наем за исковия период, а обогатяването на ответника се изразява в спестяване плащане на наем за неоснователно ползвания имот, собственост на ищеца, получен от него от несобственик /през 2000г. от Н. ч. „Р.”/. Относно възражението на ответниците за нищожност на решението по ревандикационния иск /тъй като то имало за предмет недвижим имот, който не е индивидуализиран и този порок не можел да бъде отстранен чрез тълкуване, допълване, поправка на очевидна фактическа грешка/ е прието, че то е неоснователно – имотът, предмет на решението, е индивидуализиран по надлежния ред по местоположение, площ, помещения, граници и идентификационен номер съобразно действащата КК на Ст.З., ответникът М. е признал изрично, че е ползвал имота по исковата молба по настоящото дело, промяната в идентификацията на имота с оглед промени в плана не променя извода относно принадлежността му в патримониума на ищцовата община; решението е постановено в надлежен състав, в рамките на компетентността му, волята на съда е изразена ясно и мотивирано. Взето е предвид от въззивния съд и че въззивните жалби са бланкетни.
Касационно обжалване на така постановеното решение не следва да бъде допускано.
По поставения от касатора М. /само който има правен интерес от касационната жалба срещу осъдителната част на въззивното решение/ въпрос „допустим ли е иск по чл.59 ЗЗД, ако ищецът има на разположение други искове за защита”, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие със сочената задължителна практика на ВКС, предмет на ППВС № 1/79г., с оглед приетата от него за установена по делото фактическа обстановка. Следва да се посочи, че съдът не е съобразявал възражението на ответника, във връзка с което е поставен този въпрос, както и останалите въпроси относно квалификацията на претенцията /”когато е неправилна квалификацията на спора, дадена от първоинстанционния съд, длъжен ли е въззивният съд да отмени решението и да реши спора по същество, а не да го връща за ново разглеждане”, „въззивният съд длъжен ли е да приеме определената от ищеца квалификация на иска, след като се явява „втора първа инстанция” и разглежда спора по същество”, и „когато с влязло в сила решение между страните е уважен ревандикационен иск срещу едната, в следващо производство за присъждане на обезщетение за лишаването на собственика от ползването на имота решаващият съд длъжен ли е да се съобрази и с фактите по първото дело, че ответната страна не е владяла имота на правно основание, годно да я направи собственик, но че е държала имота на друго основание, предпоставка за правната квалификация на облигационните искове, чрез които двете страни да уредят отношенията си”/, че „бил в имота на основание правоотношение със законно определения ползвател на държавен недвижим имот – читалище „Р.”. Оплаквания в тази насока М. не е релевирал в бланкетната си въззивна жалба, поради което и по силата на чл.269 ГПК въззивният съд, бивайки ограничен от посоченото в нея, не е бил длъжен да преценява и съобразява възражението.
По въпросите „длъжен ли е съдът да изследва с какво ответникът се е обогатил и с какво ищецът е обеднял и каква е връзката между тях – дали обогатяването е следствие на обедняването и обратно” и „длъжен ли е ищецът да докаже размера на обогатяването на ответника, с което той е обеднял”, не е налице произнасяне от въззивния съд в противоречие със сочената практика на ВКС – ППВС № 1/79г. и решение по т.д. № 1079/2009г. ІІ ТО. Съдът е посочил в мотивите на атакуваното решение в какво се изразяват установените неоснователно обогатяване на ответника и обедняването на ищеца и е приел за доказан от ищеца и размера на дължимото се обезщетение за неоснователното ползване от ответника на собствения на ищеца недвижим имот.
Не е относим към обусловило решаващ извод по спора произнасяне от въззивния съд и следващият поставен от касатора въпрос „когато имот, бивша държавна собственост и като такъв при спазване на процедурите за предоставяне ползването му на читалище по време на действието на КРБ от 1971г. и редакциите на ЗС по същото време е бил предоставен на читалище, което по Наредбата-закон за народните читалища /ДВ бр.142/1945г., отменен 1996г./ е представлявало юридическо лице, след приемането на новата КРБ от 13.VІІ.1991г. и съобразно с нея приетия ЗНЧ от 1996г., според чл.2 ал.2 от който читалищата са юридически лица с нестопанска цел, т.е. юридическото лице е продължило да съществува, за такъв недвижим имот приложими ли са разпоредбите на чл.56 ЗС и към настоящия момент”. По силата на чл.269 ГПК въззивният съд не е бил длъжен да се произнася по въпроса, тъй като не е бил сезиран с оплаквания в тази насока с бланкетната въззивна жалба на М..
Не отговаря на изискванията на чл.280 ал.1 ГПК и последният релевиран в изложението въпрос „нищожен ли е съдебен акт по спор за собственост на недвижим имот, представляващ обособена част от сграда, след като в този спор нито частта, нито сградата, нито ПИ са индивидуализирани по съответния недвусмислен начин така, че да бъдат отграничени от всички останали недвижими имоти”. Това е така с оглед извода на въззивния съд, че във влязлото в сила решение по ревандикационния иск, предмет на гр.д. № 14/2011г. на ОС Ст.З., имотът е индивидуализиран по надлежния ред по местоположение, площ, помещения, граници и идентификационен номер съобразно действащата КК на гр.Ст.З..
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 2977лв., представляващи заплатено от него адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция по договор за правна защита и съдействие от 03.V.2016г., в тежест на касаторите.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Апелативен съд П., ГО, първи състав, № 2 от 06.І.2016г. по гр.д № 586/2015г.
ОСЪЖДА К. Г. М. и К. С. М., и двамата от гр.Ст.З., да заплатят на О. Ст. З. общо 2977лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: