О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 883
София, 23.12.2016г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на шести декември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 3447 по описа за 2016г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от [община], представлявана от кмета Т., чрез процесуалните представители А. и Д. против въззивно решение № 454 от 31.03.2016г. по в.гр.д. № 459 по описа за 2016г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 159 от 19.01.2015г. по гр.д.№ 15744/2013г. на Районен съд Пловдив като е осъдена Общината да заплати на И. П. Т., на основание чл.59 ал.1 ЗЗД сумата от 10 000лв., представляваща частична претенция от общо вземане за обезщетение за неоснователно обогатяване за извършени строително-монтажни работи по изграждането на сграда с идентификатор 56784.511.1011.1 по КК и КР на [населено място] със застроена площ от 84кв.м., с адрес: [населено място] [улица] са присъдени разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При преценката за допустимостта на жалбата до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
Независимо, че касаторът сочи всички основания за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК, реално той желае да се допусне касационно обжалване на две от тях – по чл.280 ал.1 т.1 и по т.3 ГПК по въпроси, които могат да се групират в две групи: Първата е за задължителността на дадените от ВКС указания при отмяна на постановения въззивен акт и връщане на делото за ново разглеждане, по които счита, че въззивният акт противоречи на постановени по чл.290 ГПК решения № 195 от 4.07.2012г. по гр.д.№ 632/2011г. на І г.о., № 246 от 15.01.2014г. по гр.д.№ 3417/2013г. на ІІ г.о., № 80 от 8.05.2012г. по гр.д.№ 1315/2010г. на ІV г.о.о чл.290 ГПК.
Втората група въпроси, касаят съществото на спора и касаторът ги поставя на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК: Поражда ли права и задължения договор за наем на общинско имущество, сключен преди влизане на ЗОС, след изтичане на срока по §7 ал.1 ПЗР и поражда ли вземане на пренаемател на извършено в имота строителство /подобрения/, след изтичане на този срок на договорно основание?, От кой момент започва да тече давността за извършени в имот частна общинска собственост подобрения от бивш пренаемател при наличие на сключен договор? и От кой момент следва да се счита, че е настъпило обедняването на субект, имащ качеството на пренаемател, ако основният договор за наем – между наемател и наемодател е прекратен по силата на закона, а в договора за пренаемане е предвидено, че същият се сключва за срок в зависимост от срока на основния договор за наем?
Основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК не се обосновава от касатора, защото не сочи конкретни решения, установяващи противоречиво произнасяне от съдилищата.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил писмен отговор от противната страна, с който се оспорва допустимостта и основателността й. Счита, че по първата група въпроси – представените от касатора решения не обосновават основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Относно втората група въпроси счита, че не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, тъй като хипотезите, които те визират /на §7 ал.1 ПЗР и прекратен по силата на закона договор за наем/ са неприложими и не съответстват на конкретните факти по делото. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 900лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна помощ и защита.
Настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като за първата група въпроси не е налице посоченото специално основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а тези от втората – не отговарят на изискванията за общо основание, посочени в т.1 от ТР № 1 /19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
По първата група въпроси:
Принципна постановка, подробно развита в цитираните от касатора решения, че указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона за задължителни за съда, на който е върнато делото за ново разглеждане, е безспорна.
В случая – делото е за втори път пред касационната инстанция след като с решение № 43 от 18.02.2016г. по гр.д.№ 5112/2015г. на ІІІ г.о., ВКС е обезсилил постановения въззивен акт и е върнал делото с указания за разглеждане на спора по предявения иск за присъждане на обезщетение на договорно основание. Давайки указания по прилагането на закона, съдът е изходил от принципа на диспозитивно начало и свързаната с него необходимост да се даде защита на нарушеното материално право в рамките и по начина, поискани от ищеца. Задължителните му указания се свеждат до това – въззивният съд да тълкува „договорните клаузи, предвиждащи задълженията на наемодателя и на неговия пренаемател – ищец по делото, както и действителната обща воля на страните, обективирана в договора и неговата цел.”
При новото разглеждане на делото, въззивният съд е обсъдил наличните по делото два договора.
Първият е договор за наем, сключен на 20.01.1995г., между Дружеството на запасните офицери и сержанти /ДЗОС/ като наемател и [община], като наемодател – за неопределен срок, по силата на който наемодателят е предоставил под наем общинско имущество, представляващо „помещение с площ от 100кв.м., сграда [улица], която да се използва за клуб-кафе аперитив, на основание настанителна заповед от 3.10.1994г. Наемодателят се е задължил да предаде имота на наемателя в деня на подписване на договора. Наемателят се е задължил да „възстанови изгорялата сграда” „за сметка на дължимия наем”,който е в размер на 1 000лв. месечно.
Вторият наличен по делото договор е от 8.06.1995г. Касае се за граждански договор, сключен между СОСЗ /за който е представена служебна бележка, че е идентично с ДЗОС/, като възложител и И. П. Т., като изпълнител, по силата на който последният се е задължил да „извърши с наети от него работници, за своя сметка, пълно възстановяване на изгорялото помещение на [улица], продължен със сключено на 20.02.22005г. споразумение.
В изпълнение на дадените от касационната инстанция указания, след обсъждане на описаните договори, които не са сключени между настоящите страни по делото, съдът съобразявайки принципа на диспозитивно начало /заявеното от ищеца право/ е възприел определената в доклада по делото правна квалификация по чл.59 ЗЗД на предявилия иск държател за подобренията, направени в чужд имот. Постановил е акта си съобразно ангажираните доказателства – писмени /фактури / и гласни /свидетелски показания/, установяващи реално извършване от страна на ищеца на разходи за извършване на строителството. Приел е за неоснователно направеното възражение за давност, като е счел, че същата тече от датата на изземване на имота от ищеца /9.10.2012г./, тъй като тогава Общината е демонстрирала, че няма да изпълни задължението си поето със сключения договор за наем да предостави ползването на имота и по този начин е лишила ищеца от възможността да си възстанови направените разходи по строителството.
По втората група въпроси:
По съществото си те представляват възражения, които са направени за първи път пред касационната инстанция, след изтичане на законоустановените срокове и не могат да бъдат обсъждани. Въпросите – за изтичане на срока по §7 ал.1 ПЗР и за неговото значение за сключения между Общината и третото за делото лице ДЗОС, както и за прекратяването на този договор /дали е прекратен, с кое действие, от коя дата и дали това е станало по силата на закона/ и дали ищецът има качеството на пренаемател по сключения между горепосочените страни договор за наем от 20.01.1995г. – въобще не са били обсъждани от първоинстанционния и въззивния съд, съответно не са включени в решаващите мотиви на съда. Съгласно приетото в т.1 от ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Предпоставените във въпросите обстоятелства не са включени в предмета на спора и не са обусловили правната воля на съда, обективирана в решението му, поради което и по отношение на тях не е налице изискуемото се съгласно чл.280 ал.1 ГПК общо основание за допустимост.
С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално извършени разноски за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от гореизложеното, като счита, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 454 от 31.03.2016г. по в.гр.д. № 459 по описа за 2016г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА [община], представлявана от кмета Т., пл.”Ст.С.” № 1 да заплати на И. П. Т. от [населено място] [улица] ет.2 сумата от 900лв. /деветстотин лева/, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.