О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 883
гр. София, 24.08.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети юни две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Снежанка Николова
Велислав Павков
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 429 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 14.12.2009 год. по гр. д. № 547/2009 год. Хасковският окръжен съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение от 20.02.2009 год. по гр. д. № 1373/2004 год. на Хасковския районен съд в частта, в която е постановено изплащане на сумата за уравнение на дяловете в шестмесечен срок от влизане в сила на решението, ведно със законната лихва върху тази сума до окончателното изплащане, както и в частта, в която Е. М. е осъдена да заплати на Т. Г. сумата 2 403.85 лв., представляваща направените разноски по одобряване на инвестиционния проект за разделяне на допуснатия до делба имот – магазин, съобразно дела й в съсобствеността, а в останалата му част е оставил в сила първоинстанционното решение. Въззивният съд оставил в сила и допълнителното решение на Хасковския районен съд от 6.07.2009 год. по гр. д. № 1373/2004 год., с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение от 20.02.2009 год., в диспозитива на което да се чете сумата в размер на 101 575 лв.
С определение от 11.01.2010 год. въззивният съд е осъдил Т. Г. да заплати на Е. М. сумата 2 100.79 лв., представляваща направени разноски във въззивното производство.
Въззивното решение в потвърдителната му част и в отменителната относно разноските е обжалвано с касационна жалба в срок от Т. Д. Г., чрез пълномощника й адв. В. Д., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон, с молба за отмяната му и вместо това се постанови друго, с което делбеният магазин се разпредели на два дяла, по един за двете съделителки или делото се върне за ново разглеждане на въззивния съд. Претендира и направените по делото разноски.
С частна жалба в срок съделителката Т. Д. Г., чрез пълномощника й адв. В. Д., обжалва и определението от 11.01.2010 год. за присъждане на разноски с искане за отмяната му.
Съделителката Е. Й. М., чрез пълномощника й адв. М. Р., оспорва жалбите. Поддържа и становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката се позовава на тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Формулираните материалноправни и процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие както на задължителна съдебна практика, така и на такава по конкретни спорове по представените от касаторката решения, се свеждат до оценката на делбените имоти при разпределение на дяловете, оценката на дворно място при наличие на сгради, собственост на единия съделител и въздействието на това обстоятелство при формирането й, при разпределение на дяловете следва ли да се има предвид различието в тяхната цена, и има ли значение това обстоятелство при равни части на съделителите в съсобствеността, и въпросът за неподеляемост на един имот при необходимост от СМР за разделянето му на стойност под 5% от стойността му. Поддържа се и съображение, че въпросът, свързан с разпределението на двата делбени имота между двете съделителки, при значителната разлика в тяхната стойност и при положение, че дяловете им са равни, има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е свързан с тълкуване на закона, което ще доведе до отстраняване на неясноти и ще създаде практика по спорове, по които същата е недостатъчна.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на поддържаните основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да извърши делбата чрез разпределение на делбените имоти между съделителите, по реда на чл. 292 ГПК /отм./, въззивният съд е приел, че са налице два имота, допуснати до делба при равни квоти на двете съделителки, като няма пречки същите да бъдат разпределени между тях, спазвайки основния принцип при делбата всеки съделител да получи при възможност дела си в натура. За да постави в дял на касаторката дворното място, съдът е съобразил обстоятелството, че в него съществуват постройки, които са нейна собственост. Вторият имот – магазин с дворно място, поставил в дял на другата съделителка, която осъдил да заплати парично уравнение за разликата в стойността на двата имота, която е по-висока за втория делбен имот.
Въззивният съд е съобразил, че тегленето на жребие в случая е неуместно с оглед обстоятелството, че в единия от делбените имоти е налице застрояване, като сградите са собственост на съделителката Т. Г., в чийто дял е и поставен.
Начинът за ликвидиране на съсобствеността чрез разпределение на имотите не се оспорва от касаторката.
По въпроса за оценката на делбените имоти, въззивния съд е кредитирал събраните в хода на първоинстанционното производство няколко заключения на оценителни експертизи, като възприел дадената оценка на единия имот в размер на 80 850 лв., съобразявайки действителното съществуващо в него застрояване.
Произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение по този въпрос не е в противоречие с ППВС № 4/64 год., т. 9, решение № 155 по гр. д. № 493/2003 год. на І г. о. и решение № 100 от 1997 год. на І г. о. на ВКС, тъй като, както е посочено и в тях, стойността на имота при разпределението в дял е определена въз основа на пазарната цена на имота съобразно действителното му положение към момента на извършване на делбата, установена с помощта на приетите експертизи. Видно от данните по делото е, че самата касаторка е оспорвала първоначално дадената от единичната техническа експертиза пазарна оценка на този имот в размер на 57 750 лв., като прекалено ниска /с. з. на 14.05.2007 год./, след което са изслушани няколко заключения на тройна техническа експертиза, възприети от съда. В правомощието на съда е да прецени и кредитира приетите заключения на експертите, както и да счете, че с оглед приетата на 12.01.2009 год. експертиза не се налага събиране на нова такава към момента на решаване на делото във въззивното производство. Определянето на оценката на дадения в дял на касторката имот въз основа на установената от техническа експертиза цена не е в противоречие с представената съдебна практика, в която е посочено, че имотът се оценява по действителната му пазарна цена към момента на делбата. Оплакването против кредитираната от съда цена представлява по същността си касационно основание за обжалване на решението, като неправилно поради необоснованост на този извод за размера на цената на имота, който довод не може да бъде обсъждан в настоящето производство.
Въззивният съд е разпределил двата делбени имоти в реален дял на всяка една от съделителките, с парично уравнение на равните им дялове в съсобствеността. Обстоятелството, че вторият имот е значително по-скъп, е довело до осъждане на съделителя, в чийто дял е поставен, да уравни другия дял, което касаторката счита, че е в противоречие на представените съдебни решения № 807 по гр. д. № 545/2004 год. на І г. о. на ВКС, № 1243 по гр. д. № 3945/2007 год. на ІІІ г. о. на ВКС, № 285 по гр. д. № 760/2000 год. на І г. о. на ВКС, № 212 по гр. д. № 55/96 год. на І г. о. на ВС, както и ППВС № 7/73 год. т.5б, защото не е съобразил комплексно всички факти и обстоятелства, в частност поделяемостта на по-скъпият имот на два реални дяла, а е дал предимство на единия съделител, на когото му е разпределен. Избраният от съда способ за ликвидиране на съсобствеността не е в противоречие на цитираните мотиви на ППВС № 7/73 год., тъй като както е посочено там, тегленето на жребие е невъзможно, когато до делба са допуснати имоти, съществено различаващи се един от друг, по стойност, както е в настоящия случай. Без значение са равните права на двете съделителки, тъй като е установено, че в единия от делбените имоти едната е изключителен собственик на построените в него сгради. Както е посочено в цитираното постановление, когато за всеки съделител има имот, разпределението им се извършва от съда, без да се тегли жребие. В този смисъл е и останалата представена от касаторката съдебна практика по конкретните спорове, като произнасянето на въззивния съд и по този въпрос не е в противоречие с нея. Нещо повече, самата касаторка поддържа избрания от съда способ за ликвидиране на съсобствеността, но счита, че с него е следвало да се избегне паричното уравнение, като вторият имот се обособи на два реалин дяла, които да се разпределят между двете съделителка. По този въпрос – за поделяемостта на втория делбен имот /с което всъщност се обособяват три имота при двама съделители/, въззивният съд е приел, че при наличието на два делбени имота разпределението им между двете съделителки е най-справедливо и законосъобразно, защото всяка от тях ще получи реален дял от съсобствеността. Т. е. разделянето на втория имот не се налага при настоящата делба, а и е установено, че разделянето на магазина на два обекта е свързано със значителни преустройства и на значителна стойност, което го прави неоправдано. По въпроса за цената на преустройството при разделянето касаторката се позавава на съдебна практика, според която преустройството е значително и създава неудобства, по-големи от обикновените, когато стойността му надвишава 10 % от стойността на делбения имот, което в случая не е налице – определението с № 232 от 23.03.2009 год. по гр. д. № 257/2009 год. на І г. о. на ВКС и решение № 599 по гр. д. № 1097/2008 год. на І г. о. на ВКС. Поставеният въпрос за стойността на преустройството за разделяне на магазина обаче не е обусловил извода на съда за разпределянето му в дял на една от съделителката, тъй като съдът е приел, че в конкретния случай е допусната делба на два отделни имота и при наличието на двама съделители, разпределението може да се извърши по реда на чл. 292 ГПК /отм./, т. е. извършването на делбата не обосновава необходимост от разделянето на единия имот на два дяла, за да се осъществи извършването на делбата. Освен това цитираната практика е неотносима към настоящия спор, тъй като хипотезата в представеното определение на ВКС е друга – допуснат до делба един имот при няколко съделители, при което положение способът за разпределение в дял е изисквал произнасяне по поделяемостта на делбения имот и в тази връзка обсъждане на въпроса за цената на преустройството за разделянето му.
Тъй като в настоящия случай този въпрос не е обусловил извода на въззивния съд при разпредянето на двата делбени имота между съделителките, при което всяка от тях е получила реален дял, то и поддържаното основание за допускане на касационното обжалване не е налице.
По поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, настоящата инстанция намира следното:
Поставеният от касаторката въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение съобразно утвърдената съдебна практика по приложението на избрания способ за ликвидиране на съсобствеността, като е разпределил двата имота между двете съделителки и присъдил парично уравнение за разликата между получения имот и дела на всеки от съделителите, не обуславя поддържаното от касаторката значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото в смисъла, вложен в изложените съображения. Становището за постигане на минимално парично уравнение не следва да се абсолютизира за сметка на целта на ликвидирането на съсобствеността, включваща в настоящия случай два отделни имота. А уравнението в дяловете на съделителите се постига с плащането на разликата в пари, с което се постига целта на делбата. Извън това, за да се обоснове наличието на това основание за допускане на касационното обжалване, следва да се изложат конкретни съображения за необходимостта от тълкуване на коя разпоредба на закона с цел отстраняване на неясноти или непълноти в кой закон, което в случая не е направено. Посочва се бланкетно необходимост от тълкуване на закона, с цел решаването на конкретния казус, което не обосновава наличието на това основание за допускане на касацията, при положение, че по приложението на чл. 292 ГПК /отм./ е налице утвърдена съдебна практика.
В заключение, поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК не са налице и не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение в частта му, с която е оставено в сила първоинстанционното решение от 20.02.2009 год. на Хасковския районен съд.
Не е допустимо касационното обжалване на въззивното решение и в частта му, с която е оставено в сила допълнителното решение от 6.07.2009 год. на районния съд, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното му решение относно сумата за уравнение, която да се чете 101 575 лв. Въпросът, по който се е произнесъл въззивният съд, а именно, че е налице очевидна фактическа грешка в изразяване на сумата от пресмятане на уравнението на дяловете, не е в противоречие на практиката, представена от касаторката. И в нея, както и в обжалваното решение, е прието, че е налице неправилно изразяване в решението на сумата за уравнение съгласно изразената от съда воля за това, поради грешка в пресмятането, т. е. налице е несъответствие между формираната вола на съда и нейното външно изразяване.
Не са налице поддържаните от касаторката основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение относно разноските, направени за инвестиционния проект за одобряване на разделяне на един от делбените имоти. Въззивният съд е приел, че тези разноски, направени от касаторката във фазата по извършване на делбата следва да се понесат само от нея, тъй като са по нейно искане и не са от категорията на разноските, посочени в чл. 293а ГПК /отм./. Следователно релевантният за извода на съда за неприложимост на разпоредбата за разпределение отговорността за разноските съобразно квотите на страните в съсобствеността въпрос е този за характера на направените разноски за изготвяне и одобряване на проект по искане на един от съделителите при избрания способ за извършване на делбата. По този въпрос съображения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не са изложени, а формулираните в изложението въпроси и представената съдебна практика са неотносими към решаващия извод на съда за понасянето на тези разноски от страната, която ги е направила.
По съдържащата се в настоящето производство частна касационна жалба на Т. Д. Г., чрез адв. В. Д., против определението от 11.01.2010 год. по гр. д. № 547/2009 год. на Хасковския окръжен съд, настоящият състав намира следното:
С това определение въззивният съд по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК /посочен е чл. 192, ал. 4 от отм. ГПК/ по искане на Е. М., чрез адв. М. Р., е присъдил направените от нея във въззивното производство разноски, по искането за които е пропуснал да се произнесе в решението си. Приел е от приложения по делото договор за правна защита и съдействие установен размер на заплатеното адвокатско възнаграждение, което намерил за прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото, поради което и го намалил до размер 2 052.69 лв. съобразно с установените в Наредба № 1/2004 год. размери и частичната основателност на подадената от нея жалба, като присъдил направените разноски в размер на 2 100.79 лв., включващи и платена държавна такса.
С оглед разпоредбата на чл. 248, ал. 3 ГПК за обжалването на това определение по реда, по който подлежи на обжалване решението, то извода за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение обуславя и същия изход за касационното обжалване и на това определение. Това е така, тъй като с новия ГПК отпадна възможността за отделно обжалване на решението в частта за разноските, но тъй като произнасянето на въззивния съд по този въпрос в случая е в производството по чл. 248, ал. 1 ГПК, настоящата инстанция следва да се произнесе по реда, предвиден в чл. 274, ал. 2 ГПК по същество на частната жалба.
Същата е неоснователна, а обжалваното определение е законосъобразно.
Правилен е доводът на касаторката, че съгласно чл. 293а ГПК /отм./ страните заплащат разноските съобразно стойността на дяловете им, а по присъединените искове в делбеното производство разноските се определят по чл. 64 ГПК /отм./. Разпоредбата обаче е относима само в първоинстанционното производство по допускане и извършване на делбата, а при обжалване пред въззивната, респ. касационната инстанция следва да се приложат общите правила за присъждане на направените от страните разноски съобразно изхода от обжалването. Така е процедирал и въззивният съд, който съобразно изхода на спора пред него е присъдил и направените в това производство разноски, установени с приложения на л. 28 договор за правна защита и съдействие.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 375 от 14.12.2009 год. по гр. д. № 547/2009 год. по описа на Хасковския окръжен съд, по подадената от Т. Д. Г., чрез адвокат В. Д., касационна жалба против него.
ПОТВЪРЖДАВА определението от 11.01.2010 год. по същото дело, с което Т. Д. Г. е осъдена да заплати разноските за въззивното производство, направени от Е. Й. М..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: