О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 883
С., 07.12. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 982/2017год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Д. Т., подадена чрез адв. Г. М., срещу въззивно решение № 385 от 12.10.2016г. на Русенския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 651/2016г. С това решение е потвърдено решение № 766 от 06.06.2016 г. по гр.д. 3486/2012 г. на Русенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Е. Д. Т. срещу В. С. Н. и Т. Н. Н. иск за обявяване за окончателен на предварителен договор за продажба на недвижим имот от 01.08.2007г.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради противоречие с процесуалния закон и немотивираност. Искането е за отмяна на въззивното решението и уважаване на предявения иск.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като формулира следните въпроси: 1./ „Може ли при липса на собствени мотиви на въззивния съд решението му да е мотивирано и законосъобразно?“, 2./ „Допустимо ли e изцяло да се реши делото с мотиви, основани на гласни доказателства за опровергаване на предварителен договор за продажба, без да е налице основание по чл. 165, ал.2 ГПК – наличие на начало на писмено доказателство в процеса?, 3./ „Въззивният съд не е обсъдил евентуалното значение на сключените в писмен вид сделки при допускане и твърдените в мотивите на решението си за наличие на договор за заем?, 4./ „Как може да се уговори предварително начин на удовлетворяване на кредитора ако се приема, че договорът за заем се доказва от записа на заповед от 01.08.2007г., а съдът обсъжда по-рано сключен предварителен договор за продажба от 31.01.2007г.?“, 5. / „При този случай поради какви правни съображения вторият предварителен договор за продажба е недействителен?“, 6./ „Допуснато ли е нарушение от двете инстанции при наличие на молби за отлагане на съдебното заседание поради чл. 142, ал. 2 ГПК?“. Касаторът се позовава на решение № 484/11.06.2010г. по гр. д. № 375/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 1449/14.01.2009г. по гр. д. № 4699/2007г. на ВКС, IV г.о., решение № 61/12.02.2009г. по гр. д. № 685/2008г. на ВКС и решение № 540/30.06.1999г. по гр. д. № 253/1999г. на ВКС, II г.о., решение № 144/24.04.2009г. по гр. д. № 4728/2008г. на ВКС, II г.о., решение № 92/06.04.2012г. по гр. д. № 761/2011г. на ВКС, III г.о., решение № 873/18.11.2009г. по гр. д. № 4469/2008г. на ВКС, IV г.о., решение № 277/13.07.2009г. по гр. д. № 1107/2009г. на ВКС, II г.о., решение № 558/23.06.2003г. по гр. д. № 653/2002г. на ВКС, II г.о., решение № 1200/02.12.2008г. по гр. д. № 1520/2008г. на ВКС, II г.о. и ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГК на ВКС.
Ответниците В. С. Н. и Т. Н. Н. изразяват становище за липса на основание за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, както и за неоснователност на същата. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Е. Д. Т. е предявил срещу В. С. Н. и Т. Н. Н. иск по чл.19 ал.3 от ЗЗД за обявяване на сключения между тях предварителен договор за продажба на недвижим имот, собственост на ответниците – майка и дъщеря, за окончателен. Поддържал е, че продажната цена е платена на ответницата В. С. Н., която е участвала в лично качество и като представляваща дъщеря си, но в указания в договора краен срок и към настоящия момент собствеността не му е прехвърлена.
Ответницата В. С. Н. е релевирала възражение, че договорът е унищожаем като сключен поради измама, тъй като ищецът е създал и поддържал у нея убеждението, че го подписва единствено като обезпечение за връщане на предоставен от Т. заем, който тя от своя страна предоставила като заем на трето на процеса лице; че договорът е нищожен на основание чл.152 ЗЗД .
Ответницата Т. Н. Н. е релевирала възражения, че майка й е подписала предварителния договор от нейно име без знанието й съгласието й; че майка й е действала при скючване на договора от нейно име без представителна власт, използвайки пълномощно от 07.07.2005г., с което не й е предоставила права за продажба на процесния имот, което пълномощно е оттеглила на 16.08.2012г., както и, че не потвърждава действията й; че при условията на евентуалност предварителният договор е нищожен на основание чл.40 ЗЗД, тъй като представляващата я и ищецът са се споразумели в нейна вреда. Релевирала е и довод, че е изключителен собственик на имота от 04.08.2009г. / преди завеждане на иска/ , когато майка й й дарила своята идеална част. В подкрепа на този си довод е представила нотариален акт за дарение №115 том 7 рег.№1878 по нот.д.№98/2009г. на нотариус К. с №630 в регистъра на НК.
За да отхвърли предявеният иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД въззивният съд е приел, че по силата на сключения между страните договор от 01.08.2007г. ответниците В. С. Н. като собственик на ? ид.ч. и Т. Н. Н. като собственик на ? ид.ч, чрез пълномощника си В. Н., обещават да продадат на ищеца процесния апартамент, заедно с 0.773% от общите части на сградата, за сумата от 17 000 евро, която сума В. Н. получила с подписване на договора, като е уговорено прехвърлянето на собствеността да се извърши на 30.08.2007г. След анализ на събраните писмени и гласни доказателства, сред които влязлото в сила решение по гр.д.№ 4565/08 Р., по силата на което Д. К. е осъдена да заплати на първата ответница сумата от 12 600 евро, част от заем в размер на 30 000 евро, съдът счел за установено, че ответницата В. Н. е подписала процесния предварителен договор от 01.08.2007г. като обезпечение на изпълнението по заемно правоотношение, по силата на което същата е получила от ищеца сумата от 17 000 евро заем, който от своя страна предоставила като заем на Д. К.. Прието е, че в подкрепа на обстоятелството, че предварителният договор от 01.08.07г. е обезпечение на заем, бил издаденият на същата дата запис на заповед, с който В. Н. се задължила да плати на ищеца сумата от 17 000 евро – равна на продажната цена по предварителния договор. Изложеното се обосновавало и с обстоятелството, че между страните били сключвани два предварителни договора относно продажбата на същия недвижим имот, но с различна продажна цена, която се е формирала от дадената в заем сума и лихвата върху нея, като на Н. бил предложен и последващ предварителен договор със същото съдържание. Формиран е извод, че ако волята на страните е била действително да сключат предварителен договор за продажба на недвижим имот, то след сключване на предварителния договор от 31.01.2007 г., последващият от 01.08.07 г. и предложеният от 01.08.2008г. се явяват безпредметни, доколкото целта би се постигнала още с първия договор.
Въззивният съд заключил, че с подписване на предварителния договор от 01.08.2007г. страните са уговорили предварително начин за удовлетворяване на кредитора, различен от този предвиден в закона, поради което този предварителен договор е нищожен като сключен в нарушение на нормата на чл.152 ЗЗД. С оглед на изложеното е приел, че тъй като предварителният договор е недействителен, същият не може да породи целените с него правни последици, а именно да бъде обявен за окончателен, поради което предявеният иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД е неоснователен.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
С оглед на изложеното касаторът не обосновава наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставените въпроси не представляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, а са привързани към оплакванията за необоснованост и неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са свързани с допуснати процесуални нарушения при събиране на гласните доказателства за установяването на обстоятелства, за които същите са недопустими, и с липсата на мотивираност на съдебния акт. Тези оплаквания подлежат на преценка във фазата на разглеждане по същество на касационната жалба, а не във фазата по селекция.
Следва да се има предвид, че обуславящи изхода на спора са въпросите: 1/следва ли да се обяви за окончателен предварителен договор, който е сключен от продавач, който не е собственик на имота, предмет на договора, отпреди датата на предявяване на иска и към момента на произнасянето на съда, и от продавач, който е представляван при сключването му от лице без представителна власт? и 2/ Въззивният съд дължи ли произнасяне по своевременно релевирани с отговора на исковата молба и поддържани с отговора на въззивната жалба правоизключващи възражения? Такива въпроси обаче касаторът не е повдигнал с изложението си, а предвид диспозитивното начало съдът не може служебно да се произнесе по тях.
Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че когато се касае за прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот в хипотезата на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, съдът проверява дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, включително дали продавачът е собственик на имота, тъй като решението на съда поражда последиците на окончателен договор за прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот. Отчуждителят /продавач / трябва да е собственик на имота към момента на постановяване на съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Когато собствеността върху имота, предмет на предварителния договор за продажба на недвижим имот не принадлежи на отчуждителя /продавач/, а на друго лице, което е установило правото си на собственост върху имота, правата на последното следва да се зачетат. Същевременно съгласно задължителната за съдилищата съдебна практика, обективирана в ТР№ 5 от 12.12.2016г. по т.д.№5/14г. на ОСГТК на ВКС, за упълномощаване с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, необходимо и достатъчно е в пълномощното общо да е изразена неговата воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име. Не е необходимо в пълномощното да са посочени вид разпореждане, конкретни по вид сделки или действия на разпореждане, нито техни елементи – определено имущество, цена (стойност) и пр., нито лице, в полза на което да се извърши разпореждане. Обемът и ограниченията на учредената за пълномощника представителна власт за разпореждане изцяло се определят от изявената за това воля на упълномощителя в пълномощното.Само когато правна норма изрично установява определени изисквания относно необходимото съдържание на даден вид пълномощно, то следва да отговаря на тях. Договор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици. Същите настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. При липса на потвърждаване, на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници. Договор, при който представителят на едната страна се е споразумял с другата страна във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД, не поражда целените с него правни последици и е недействителен. На тази недействителност може да се позове само представляваният или неговите универсални правоприемници.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода на спора на ответниците в касационното производство следва да се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение, както следва: на В. С. Н. в размер на 800.00 лв. и на Т. Н. Н. в размер на 400 лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 385 от 12.10.2016г. на Русенския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 651/2016г.
ОСЪЖДА Е. Д. Т. да заплати на В. С. Н. сумата от 800.00 лв. и на Т. Н. Н. сумата от 400 лв. разноски пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: