О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 884
С., 17.12. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2878/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение № 125 от 15.01.2018г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 4207/2017г. е отменено решение № 138/27.06.2017г., постановено по гр.д.№ 597/2016г. по описа на Кюстендилски окръжен съд, в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена на осн. чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ да заплати на В. Д. Ш. сумата за разликата от 13 000лв. до 20 000лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконните действия на Прокуратурата на РБ, изразяващи се в неоснователно повдигане на обвинение против него в извършване на престъпление от общ характер по чл.116, ал.1, т.7 и т.9 вр. чл.115 вр. чл.20 ал.1 и ал.4, за което е било образувано н.о.х.д. № 270/2012г. по описа на ОС – Кюстендил, по което е оправдан с влязла в сила в сила присъда №3/18.02.2015г. на САС, потвърдена с решение от 28.12.2015г. на ІІ с-в на ВКС по н.д. № 901/2015г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.12.2015г. до окончателното й изплащане, и в частта, с която е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати по сметка на ОС-Кюстендил разноски за вещо лице за разликата от 52 лв. до 200 лв., вместо което е отхвърлен предявеният от В. Д. Ш. срещу Прокуратурата на Република България за сумата за разликата от 13 000лв. до 20 000 лв., като е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлена исковата претенция за разликата от 20 000 лв. до претендирания размер от 50 000 лв. С това решение са отменени първоинстанционното решение и постановеното определение от 17.07.2017г. в частта им, с която е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на адв. Ал.Т. сумата за разликата от 920лв. до 1330 лв. за разноски за адвокатско възнаграждение на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв., вр. с чл.7, ал.2, т.4 и ал.8 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно уважената част на исковата претенция за пред първата инстанция.
Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. Д. Ш. сумата от 13 000 лв. неимуществени вреди е подадена касационна жалба с вх. № 1380/25.06.2018 г. от Прокуратурата на Република България чрез прокурор Т. Поповска от Апелативна прокуратура – [населено място].
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснато съществено процесуално нарушение, нарушение на материалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и постановяване на друго, с което размерът на присъденото възнаграждение да бъде намален, съобразно доказаните от ищеца вреди и правилата на чл. 52 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извежда правния въпрос относно „определяне размера на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 от ЗЗД“. Като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Противоречие на въззивното решение със съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 236/19.10.2016г. по гр. д. № 1543/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 202/20.06.2016г. по гр. д. № 403/2016 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 476/27.01.2016г. по гр. д. № 3281/2015 г. на ВКС, IV г.о., се поддържа по въпроса: как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ при определянето на размера на обезщетението на неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице.
Ответната страна В. Д. Ш., чрез адв. А. Т., изразява становище за неоснователност на касационната жалба.
Срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат е отхвърлен предявеният иск В. Д. Ш. срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на разликата над уважения размер от
13 000лв. до пълния претендиран размер от 50 000 лв., ведно с обезщетение за забава от 28.12.2015г. до окончателното му изплащане, е подадена касационна жалба с вх. № 3431/23.02.2018г. от В. Д. Ш., чрез адв. Т..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на въззивното решение, в обжалваната му част, и уважаване на иска изцяло.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните правни въпроса: 1) „По какъв начин се определя понятието справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОВОД и кои правнорелевантни факти следва да бъдат обсъдени и анализирани от съда при определяне размера на обезщетението?”; 2) „Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?”; 3) „Представляват ли грешки при формиране вътрешното убеждение на въззивния съд нарушаването на логическите, опитните или научни правила и тези грешки представляват ли нарушение на съдопроизводствените процесуални правила?“. По отношение на въпроса за обезщетението за неимуществени вреди, определяно с оглед принципа за справедливост като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие ППВС № 4/68 г., с Решение № 145 от 06.07.2017г. по гр.д.№ 4132 /2016г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 8/ 20.02.2013г. по гр.д.№ 470/2012г. на ІI ГО на ВКС, Решение № 189 от 2005г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 221 от 2002г. на I ГО на ВКС, Решение № 335/12.10.2015г. по гр.д.№ 2549/2015г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 35 от 2000г. на II ГО на ВКС и Решение № 78 от 1986г. на II ГО на ВКС. Поддържа се, че въззивният съд в противоречие със задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС не е обсъдил всички правнорелевантни факти по делото, имащи значение за определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и по този начин е нарушил на само указанията, дадени с ППВС № 4/68г., но и с други съдебни решения на ВС и ВКС, даващи задължителни указания на съдилищата относно това кои факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени при определяне обезщетението по чл. 52 ЗЗД . По третия въпрос се сочи противоречие с т. 12 от ТР № 1/17.07.2001г. на ВКС. Поддържат се по въпросите и основанията по чл. 280, ал. 1, т.2 ГПК, без посочване на конкретни актове на Конституционния съд на Република България и на Съда на Европейския съюз, както и по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Касаторът счита въззивното решение за очевидно неправилно.
Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба.
Касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след като е приел за безспорно установени по делото всички елементи на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, при определяне размера на процесното обезщетение, след обсъждане на доказателствата е отчел следните правнорелевантни за това факти: тежестта на престъплението, за което на ищеца е било повдигнато обвинение като извършител, а впоследствие като помагач – за тежко престъпление, наказуемо с лишаване от свобода от 15 до 20 години, доживотен затвор или такъв без право на замяна; продължителността на наказателното производство – в срок от 5 г., като същото е било с много подсъдими и процесуални действия; обстоятелството, че се касае за обвинение в помагачество, а не за извършване за убийство, каквото е било за кратък период само първоначалното; че само на първа инстанция ищецът е бил осъден, като на въззивна е бил оправдан, което решение било потвърдено от ВКС; че само 2 седмици в началото на наказателното производство ищецът е бил с наложена мярка „задържане под стража”, а през останалата част е бил с мярка „подписка” и „забрана за напускане на страната”. Съобразил е свидетелските показания и изготвеното след преглед на лицето заключение по СМЕ, според които психологическото състояние на ищеца е било нарушено, същият е изживял стрес от повдигнатото му обвинение, унижение, притеснение, страх от осъждане, неудобство от близките и в семейството и познати, социална изолация, развитие на психогенна депресия. С оглед тези обстоятелства, апелативният съд е приел, че съобразно действителния обем на търпените от ищеца неимуществени вреди, справедливият размер на обезщетението възлиза на 13 000 лв., поради което искът за разлика над този размер е неоснователен.
При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:
По касационната жалба на Прокуратурата на Република България и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правнорелевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1964 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и в практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, приложена от касатора. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. – наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените от касатора правни въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
По касационната жалба на В. Д. Ш. и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, в контекста на оценката на конкретните претърпени неимуществени вреди, който въпрос се поставя от касатора, посредством формулирането на първия въпрос от изложението, касационният съд многократно е имал случай да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки.
Следва да се има предвид, че относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, е налице задължителна съдебна практика /ПП № 4-1968-ВС РБ/, последователно съблюдавана от съдилищата в страната. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр..
Касаторът не обосновава приложното поле на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК по поставените въпроси, като не сочи конкретни актове, на които въззивното решение счита, че противоречи. Основанието по чл. 280, ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил такива съображения, поради което и не може да се обоснове извод, че поддържаното основание е налице.
Вторият поставен въпрос не е обуславящ, тъй като въззивният съд е обсъдил релевантните за определяне на обезщетението факти и обстоятелства, като не е приел за недостоверни представени доказателства, за да се налага да обосновава преценката си.
Третият поставен въпрос: представляват ли грешки при формиране вътрешното убеждение на въззивния съд нарушаването на логическите, опитните или научни правила и тези грешки представляват ли нарушение на съдопроизводствените процесуални правила, не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Чрез поставянето му касаторът обосновава доводите си за необоснованост на решението. По същество това са оплаквания, относими към касационните основания по чл.280, ал.3, т.1 ГПК и подлежат на преценка след допускане на касационната жалба за разглеждане по същество, а не във фазата по нейната селекция.
Не се установява и наличието на очевидна неправилност на въззивното решение. При служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по касационната жалба на В. Д. Ш. .
Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 125 от 15.01.2018г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 4207/2017г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: