О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 884
София, 08.12.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№ 648/2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Н. Н. К. срещу решение №204 от 8.12.2015г., постановено по в.гр.д. №560/2015г. по описа на Варненски апелативен съд, ГО, ІІ с-в, с което е потвърдено решение №1482/27.07.2015г. по гр.д. № 2114/2012г. по описа на Окръжен съд – Варна, ГО, VІ с-в.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че решението е постановено при непълнота на доказателствата в резултат на допуснати процесуални нарушения по събирането им като се акцентира върху отказа на съда да приеме като доказателство ревизионен акт №031300701, да допусне съдебно-счетоводна експертиза със задачи, относими за оспорването на твърдението на ответното дружество за връщане на процесната сума от 100 000 евро, да приеме като доказателства разменената кореспонденция между страните от месец декември 2010г. и да допусне свидетелски показания относно обстоятелствата, при които е сключен договора за скрито съучастие и относно изпълнението на този договор. Твърди се, че първоинстанционният съд е приел като доказателство представеното от ответника допълнително споразумение от 27.07.2010г. при неспазване на преклузията по чл.131 и чл.147 ГПК. Излагат се съображения за необоснованост на решението в частта му, с която е прието връщането от ответното дружество на сумата 100 000 евро само въз основа на допълнителното споразумение, което според касатора не представлява разписка по см. на чл.77 ЗЗД. Претендира се отмяна на въззивното решение, уважаване на първоначалния или на евентуално съединените искове с присъждане на направените разноски по делото.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е поставил следните седем процесуалноправни въпроси, за които твърди, че са обусловили крайния изход на спора и че са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните в изложението решения на ВКС и в тълк.решение №1/9.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. ВКС, ОСГТК, а именно:
1„Длъжен ли е съдът да обсъжда всички доводи на страните и всички събрани по делото доказателства в съвкупност и поотделно, т.е. в тяхната взаимовръзка или само част от тях и да изложи мотиви защо ги кредитира или не ги кредитира и може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, да цени доказателствата избирателно, като на едни отдава правно значение, а други игнорира, без да обсъди останалите събрани доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?”
2.„Представлява ли необсъждането на всички доказателства по делото нарушаване на принципите на равенство и състезателност в гражданския процес?”
3.„Следва ли съдът да се ръководи от изготвения от него доклад при разглеждане на делото, събирането на допуснатите от него доказателства и решаване на спора между страните?”
4.„Може ли съдът да не спазва преклузивните срокове, установени с ГПК и да приема доказателства от ответника, които не са представени с отговора на исковата молба, въпреки, че са могли да бъдат представени с нея? Следва ли съдът да допуска и приема доказателства по делото от ответника, за които дори няма твърдения, нито възражения в отговора на исковата молба и то след преклузията им?”
5„Може ли съдът да не допуска относими и допустими доказателства, за които има направено своевременно искане? Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доказателствени искания, направени с въззивната жалба и допустимо ли е да не отговори дали ги допуска или не, без да изложи мотиви за това?”
6.„Може ли съдът да не разпита свидетел, поискан още с исковата молба, допуснат от съда с доклада по основния иск на ищеца?”
7.„Може ли съдът да нарушава правото на защита на страните и да се отнася дискриминационно по отношение на едната страна в процеса?”.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че въпросите на касатора са свързани с твърдението му, че въззивният съд неправилно е възприел фактическата обстановка по делото, което оплакване касае правилността на решението и не е основание за допускане на касация. Твърди се също, че посочената в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК съдебна практика на ВКС е неотносима към поставените въпроси. Изложени са аргументи за недопускане на касация поотделно за всеки един от въпросите. Същевременно в отговора на касационната жалба се аргументира становището за липсата на релевираните касационни основания по чл.281 т.3 ГПК за отмяна на въззивното решение. Претендират се разноски за заплатен адвокатски хонорар от ответното дружество за изготвяне на отговор на касационната жалба.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред настоящата инстанция решениe въззивният състав от Варненски апелативен съд е потвърдил изцяло решение №1482/27.07.2015г. по гр.д. № 2114/2012г. по описа на Окръжен съд – Варна, ГО, VІ с-в, с което са отхвърлени изцяло исковете на Н. Н. К. против [фирма] – [населено място], предявени при условията на евентуалност искове: 1. иск с правно основание чл.55 ал.1 предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 100 000 евро, равняваща се на 195 583 лв., ведно със законната лихва, считано от 4.10.2010г. до окончателното изплащане на сумата, за връщане на претендираната сума при начална липса на основание във връзка с договор на дружество със съучастие, сключен на 22.05.2008г., тъй като договорът е нищожен поради противоречие или заобикаляне на закона, поради невъзможен предмет и липса на съгласие; 2. иск с правно основание чл.55 ал.1предл.2 ЗЗД за заплащане на сумата от 100 000 евро, равняваща се на 195 583 лв., ведно със законната лихва, считано от 4.10.2010г. до окончателното изплащане на сумата, за връщане на претендираната сума на отпаднало основание във връзка с развалянето на договор на дружество със съучастие, сключен на 22.05.2008г., предявен като евентуален и 3. иск с правно основание чл.240 ЗЗД за заплащане на сумата от 100 000 евро, равняваща се на 195 583 лв., ведно със законната лихва, считано от 4.10.2010г. до окончателното изплащане на сумата, във връзка с неизпълнение на договор за заем от 22.05.2008г., предявен като евентуален.
С въззивната жалба въззивникът Н. К. е поискал от апелативния съд да бъдат допуснати доказателства, за които твърди, че не са били събрани от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения, а именно: поискал е представяне в цялост на ревизионен акт №031300701, назначаване на счетоводна експертиза с конкретни задачи, представяне на разменена кореспонденция между страните през месец декември 2010г., удостоверение от „Гранична полиция” дали към 27.07.2010г. ищецът е бил в България, допускането на един свидетел за установяване обстоятелствата, при които е сключен договора за дружество и назначаване на тройна графологическа експертиза за проверка на автентичността на допълнителното споразумение от 27.07.2010г. С определение №770/2.11.2015г. въззивният състав е оставил без уважение исканията на въззивника за събиране на доказателства като е посочил, че същите „са преклудирани, тъй като не са налице допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, довели до несъбирането им”.
За да потвърди първоинстанционното решение апелативният съд е приел за установено, че на 22.05.2008г. страните по делото са сключили договор за дружество, при който е постигнато съгласие за съучастие на страните в извършването на хазартна дейност като ищецът е направил вноска чрез банков превод в размер на 100 000 евро с посочено основание за превода – заем. Прието е, че на същата дата – 22.05.2008г. между страните е сключен и договор за заем, по който ищецът е предоставил на ответника сумата от 100 000 евро за срок от пет години с годишна лихва в размер на 6,5%. В решението е отразено, че с допълнително споразумение от 27.07.2010г. страните са предоговорили условията на договора за заем от 22.05.2008 год, като са приели, че сумата от 100 000 евро, преведена по банков път, се счита върната на ищеца, а договорът за заем се прекратява, считано от 31.12.2008г. Посочено е, че от заключенията по извършените две графологически експертизи се установява автентичността на подписа, положен от ищеца под допълнителното споразумение от 27.07.2010г..
Във въззивното решение е отразено, че с нотариална покана, връчена на 17.08.2010г., ищецът Н. К. е заявил, че разваля договора за дружество със съучастие поради неизпълнение на задълженията по договора от страна на ответника по делото и иска връщане на платената сума в размер на 100 000 евро в петдневен срок . Прието е за безспорно, че ответното дружество никога не е притажавало лиценз за провеждане на хазартни игри, нито към момента на сключване на договора, нито към момента на предявяване на иска.
Въззивният състав е изложил становището, че при всички хипотези на неоснователното обогатяване по чл.55 и сл.ЗЗД следва да е налице разместване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Посочил е, че от събраните по делото доказателствата не се установява наличие на разместване на имуществени блага във връзка с договора за дружество от 22.05.2008г. Според съда извършеният паричен превод от ищеца на ответника в размер на 100 000 евро е в изпълнение на договора за заем между страните, сключен на 22.05.2008г. Приемайки за недоказано твърдението на ищеца за предаване на сумата от 100 000 евро като вноска по договора за дружество, въззивният състав е аргументирал извода, че доколкото не е налице разместване на имуществени блага въз основа на този договор, претенцията на ищеца за връщане на сумата е неоснователна както по основния иск по чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД – при начална липса на основание поради нищожност на договора, така и по евентуалния иск по чл.55, ал.1 предл.2 ЗЗД – на отпаднало основание поради неговото разваляне. В заключение въззивният съд е отразил, че при липсата на разместване на имуществени блага, за претенциите с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД не следва да бъдат обсъждани доводите на ищеца за нищожност на договора. Независимо от това – за пълнота на изложението, въззивният съд е посочил, че изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд относно валидността на договора за дружество.
Що се отнася до претенцията на ищеца чл.240 ЗЗД, предявена като евентуална, въззивният състав е приел, че ответникът-длъжник за сумата 100 000 евро по договора за заем от 22.05.2008г., е изпълнил задължението си за връщане на заетата сума. Съдът е акцентирал върху доказателствената сила на допълнителното споразумение от 27.07.2010г., в което страните са посочили, че сумата от 100 000 лв. се счита върната на кредитора, а договорът за заем се прекратява, считано от 31.12.2008г. Позовавайки се на автентичността на допълнителното споразумение /с оглед неуспешно проведеното оспорване/ и на неговото съдържание, съдът е приел, че претенцията по чл.240 ЗЗД е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставените въпроси под №1: „Длъжен ли е съдът да обсъжда всички доводи на страните и всички събрани по делото доказателства в съвкупност и поотделно, т.е. в тяхната взаимовръзка или само част от тях и да изложи мотиви защо ги кредитира или не ги кредитира и може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, да цени доказателствата избирателно, като на едни отдава правно значение, а други игнорира, без да обсъди останалите събрани доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?” и под №2: .„Представлява ли необсъждането на всички доказателства по делото нарушаване на принципите на равенство и състезателност в гражданския процес?” не могат да обосноват наличието на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като и двата въпроса предполагат основателността на твърдението на касатора, че въззивният съд не е обсъдил приети от първоинстанционния съд доказателства, относими за спора. Като такива касаторът е посочил извадката от ревизионен акт №031300701, неговите обясненията, дадени пред първата инстанция, заключенията по двете графологически експертизи и показанията на св. С. П.. На първо място следва да се има предвид, че съдът е обсъдил и е кредитирал непротиворечивите заключенията по извършените две графологическите експертизи. Отделно следва да се отбележи, че извадката от ревизионен акт №031300701 е представена от ответното дружество в подкрепа на приетата от съда теза, че сумата е предадена по договор за заем., т.е. необсъждането на това доказателство във въззивното решение няма решаващо значение за изхода на спора от гледна точка та ищеца. Аналогично не е значимо за правния спор необсъждането във въззивното решение на обясненията на самия ищец, както и на показанията на свидетеля П. доколкото съдът е акцентирал върху доказателствената сила на представеното допълнително споразумение от 27.07.2010г. и доколкото е приел, че това писмено доказателство, подписано от ищеца, установява погасяването на задължението на ответното дружество, поето с договора за заем. Що се отнася до обосноваността на извода на съда, че с допълнителното споразумение е изпълнено задължението за връщане на сумата 100 000 лв., това е въпрос относно правилността на решението, която не може да бъде предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение с оглед поставения въпрос №3: Следва ли съдът да се ръководи от изготвения от него доклад при разглеждане на делото, събирането на допуснатите от него доказателства и решаване на спора между страните?”. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не е посочено в какво конкретно се изразява отклонението на съда от изготвения доклад. Отделно следва да се има предвид, че въззивната жалба на Н. К. не съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, което да бъде предпоставка по см. на т.2 от тълкувателно решение№1_9.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г., ВКС, ОСГТК, за даване на указания до страните относно възможността по посочване на относими за делото доказателства.
Въпрос №4:.„Може ли съдът да не спазва преклузивните срокове, установени с ГПК и да приема доказателства от ответника, които не са представени с отговора на исковата молба, въпреки, че са могли да бъдат представени с нея? Следва ли съдът да допуска и приема доказателства по делото от ответника, за които дори няма твърдения, нито възражения в отговора на исковата молба и то след преклузията им?” предпоставя твърдението на касатора, че допълнителното споразумение между страните от 27.07.2010г. е прието от първоинстанционния съд в отклонение на правилата по чл.131ал.3 ГПК и чл.147 ГПК, ограничаващи / преклудиращи/ възможността за представяне на доказателства, които са могли да бъдат представени с отговора на исковата молба. В случая въпросът не е значим за правния спор по см. на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като в исковата молба е липсвало твърдение за сключен договор за заем на 22.05.2008г. и не е бил предявен евентуален иск по чл.240 ЗЗД. Ответното дружество не е било длъжно с отговора на исковата молба да ангажира доказателства за погасяване на задължение по договор за заем. Докладът по делото с включен допълнително за разглеждане евентуален иск по чл.240 ГПК е приет от първата инстанция в открито заседание на 10.09.2014г., в което заседание пълномощникът на ответното дружество е представил копие от допълнителното споразумение от 27.07.2010г.
Не могат да обусловят допускане на касация на въззивното решение въпросите, групирани от касатора във въпрос №5: Може ли съдът да не допуска относими и допустими доказателства, за които има направено своевременно искане? Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доказателствени искания, направени с въззивната жалба и допустимо ли е да не отговори дали ги допуска или не, без да изложи мотиви за това?”. Меродавно за липсата на общата предпоставка за допускане на касация с оглед първия въпрос е обстоятелството, че първоинстанционният съд е отказал изискването от НАП и прилагането на цялата ревизионна преписка, по която е изготвен ревизионен акт №031300701, с мотивирано определение, постановено в открито заседание на 18.03.2015г., като е приел, че поисканото от ищеца доказателство е неотносимо. В тази връзка съдът е действал в рамките на правомощията си по чл.159 ал.1 ГПК, а относимостта на това доказателството остава единствено като твърдение на касатора. Що се отнася до вторият въпрос, той също не е значим за спора, тъй като въззивният съд с мотивирано определение№770/2.11.2015г. е оставил без уважение исканията на въззивника за събиране на доказателства пред въззивната инстанция, изрично посочвайки липсата на допуснати нарушения от страна на окръжния съд, което е необходима предпоставка за събиране на доказателства по чл.266 ал.3 ГПК.
По аналогични на горните съображение не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение и с оглед въпрос №6: Може ли съдът да не разпита свидетел, поискан още с исковата молба, допуснат от съда с доклада по основния иск на ищеца?”. Първоинстанционният съд с мотивирано с определение, постановено в съдебно заседание на 29.04.2015г., е отказал повторното изслушване на свидетеля С. П., посочвайки, че съдът вече е разпитал и изслушал този свидетел. От своя страна въззивният съд не е допуснал разпит на свидетеля през въззивната инстанция, приемайки в определението от 2.11.2015г., че не е налице допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд във връзка със събирането на доказателствата. Ето защо въпросът на касатора не е е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, нито е решен в противоречие с практиката на ВКС по см. на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Последният въпрос №7: .„Може ли съдът да нарушава правото на защита на страните и да се отнася дискриминационно по отношение на едната страна в процеса?” е формулиран общотеоретично и сам по себе си не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване. Без значение е, че същият е поставен в контекста на неуважен от първоинстанционния съд отвод по чл.22 ал.1 т.6 ГПК. Съгласно т.1 от тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.дело №1/2009г. ВКС, ОСГТК, значимият въпрос следва да е обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. В случая, въпросът нито е относим към въззивното решение, нито е обусловил правните изводи на съда.
На основание чл.81 във вр. с чл.78 ал.3 и чл.80 ГПК следва да бъдат присъдени разноски за касационната инстанция в полза ответното по касация дружество [фирма] – [населено място] в размер на 4 800 лв. – заплатен адвокатски хонорар за изготвяне на отговора на касационната жалба.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №204 от 8.12.2015г., постановено по в.гр.д. №560/2015г. по описа на Варненски апелативен съд, ГО, ІІ с-в.
ОСЪЖДА Н. Н. К. Л. [ЕГН], с карта за продължително пребиваване на чужденец №700875392/13.01.2015г., съд.адрес адв.С. Е. Б., [населено място], [улица] ет.2 да заплати на [фирма] ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица], ет.7 ап.21 сумата 4 800лв. / четири хиляди и осемстотин лева/ – разноски направени за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :