О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 885
Гр.С., 17.12.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми ноември през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д.N.1993 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Н. Г., упражняваща търговска дейност като [фирма] – Р. Г.“, срещу решение №.2679/18.12.17 по г.д.№.3371/17 на Софийски апелативен съд, ГК, I..– с което е потвърдено решение №.1984/28.03.17 по г.д.№.8272/16 на Софийски градски съд, I ГО, 15с., за осъждане на касатора да плати на основание чл.92 ЗЗД 25638лв. неустойка за периода 2.03.11-25.04.12г., ведно със законната лихва считано от 28.01.13г. до окончателното изплащане, и съответни разноски.
Ответната страна Т. С. М. оспорва жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.92 ЗЗД за основателен и е потвърдил първоинстанционното решение за уважаването му. По делото е безспорно, че: страните са били обвързани от договор /нотариален акт №.113/14.07.10/ за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент в груб строеж; със същия продавачът се е задължил да снабди сградата с разрешение за ползване до 1.03.11г. и е уговорена неустойка за забавено изпълнение на задължението за въвеждане в експлоатация по 0,1% за всеки просрочен ден; задължението не е било изпълнено в срок – жилищният блок е бил въведен в експлоатация на 20.06.13г. /удост.№.581/20.06.13г/.
При тълкуване на неустоечната клауза съдът е приел, че базата, на кооято трябва да се изчисли неустойката, е единствено уговорената продажна цена – при липса на твърдения, а още по-малко на данни за различна базова стойност за изчисление. Същевременно не е налице противоречие на клаузата за неустойка с добрите нрави. Последното се свързва с нарушаване на морални, неписани норми на обществения живот, от гледна точка на които е морално недопустимо сключеният договор да породи съответни последици, както и с нееквивалентността на престациите, когато има за резултат нарушаване на такива норми по посочения начин. В случая уговорената неустойка не накърнява добрите нрави, тъй като е предвидена за неизпълнение на задължение на ответника да получи разрешение за ползване, като от забавата за ищцата ще възникнат вреди. Липсата на краен срок за дължимост на неустойката не води до нищожност на клаузата – в който смисъл е задължителната практика. За неоснователни са намерени и доводите за поведение на ищцата, което е допринесло за забавата. Отразено е, че по делото не са ангажирани никакви доказателства, въз основа на които да може да се направи извод, че тя не е оказала съдействие за снабдяване с разрешение за ползване.
Във връзка с твърденията за непреодолимост на административни пречки, довели до забава, е отразено, че като такива се сочат забава за издаване на съответни строителни книжа, законодателна промяна на статута на Дирекция „Софийски кадастър“, довела до необходимост от преиздаване на документи от Агенцията по кадастъра. Действително от доказателствата е видно, че след сключването на договора през м.07.10 до датата на разрешението за ползване м.юни 2013 е налице забава от страна на администрацията в снабдяването на ответницата със съответните документи, налице е и забава поради нормативна промяна на статута на дирекцията. Тези пречки обективно препятстват срочното издаване на разрешението за ползване и по същество представляват непреодолима сила. Същевременно, обаче, на ответницата като търговец е предоставена възможност-съгласно чл.306 ал.3 ТЗ-ако не може да изпълни задължението си поради непреодолима сила, в подходящ срок да уведоми писмено другата страна в какво се състои непреодолимата сила и възможните последици от нея за изпълнението на договора, като при неуведомяване се дължи обезщетение за настъпилите при това вреди. В случая липсват данни ответницата да се е възползвала от тази предоставена възможност – поради което и е отговорна за забавата.
Съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – без да сочи задължителна практика, на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и на чл.280 ал.2 ГПК, като формулира следните въпроси:
1. “Дължи ли се сума по договорена неустоечна клауза за забавено снабдяване с разрешение за ползване на жилищна сграда, при установено и признато от съда наличие на пречки, представляващи непреодолима сила – основателни административни пречки за забавено снабдяване на имота с разрешение за ползване /забава на издаване на съответни строителни книжа, издадени строителни книжа с допуснати технически грешки в тях по вина на администрация/, както и законодателна промяна на статута на Дирекция „Софийски кадастър“, довела до необходимост от преиздаване на съответните докуменити от името на Агенцията по кадастъра?“;
2. “Дължи ли се сума по договорена неустоечна клауза за забавено снабдяване с разрешение за ползване на жилищна сграда, ако страната по договора – купувач, е подписала Акт Образец 15 за сградата и е приела извършените строителни дейности; същата страна с подписването на Акт 15 явява ли се, на основание ЗУТ и Наредба №.3/31.07.03 за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, участник в процеса на строителството, на основание чл.176 ал.1 ЗУТ, съответно тази страна дължи ли грижи и съдействие за издаване на разрешение за това ползване /декларация пред Дирекция „Контрол по строителството“, от която да е видно, че е уведомен, че сградата ще се топлофицира през отоплителния сезон 2013-2014г., като изрично изрази съгласие или несъгласие за ползване на парно и топла вода/или само топла вода, други законоустаонвени документи, изискуеми в процедура по снабдяване с разрешение за ползване/;
3. “Дължи ли се сума по договорена неустоечна клауза за забавено снабдяване с разрешение за ползване на жилищна сграда, ако страната по договора – купувач, не е оказала дължимото съдействие на продавача-строител, както и наличие на поведение на купувача, допринесло за забавата, респективно дължи ли се неустойка за забава при насрещно неизпълнение на задължения на ответната страна?“;
4. „Явява ли се нищожна клауза за неустойка по нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, уговорена като мораторна неустойка за забавено снабдяване с разрешение за ползване на сградата, ако същата е уговорена без краен или фиксиран срок, като целта на неустойката излиза извън присъщите й обезпечителни, обезщетителни или санкционни функци, същата се явява прекомерно голяма и води до неоснователно обогатяване страните, противоречи на принципа на справедливостта в гражданските и търговски взаимоотношения и противоречи с добрите нрави?“;
5. „Следва ли да бъде начислявана законна лихва върху мораторна неустойка, договорена като неустоечно обезщетение, и представлява ли присъждането на законна лихва върху такова обезщетение, уговорено като мораторна неустойка, анатоцизъм, който съгласно разпоредбите на облигационното право не се допуска, освен ако има изричен законов текст за това?“;
6.“Явява ли се законосъобразно, при неизпълнение на неустоечно задължение, присъждането на законна лихва за забава върху същото, доколкото е налице неизвестност относно размера на неустоечното задължение, върху който тя би се начислявала, както и неизвестност на момента, от който ще е налице задължение за лихва?“;
7.“Може ли да се претендира при неизпълнение договорена без фиксиран срок в проценти мораторна неустойка и мораторна лихва за забава върху размера й?“;
8. „Може ли сумата, претендирана като обезщетение за забава, ведно с начислената законова лихва за забава, да надхвърля с 50% продажната цена на имота и представлява ли това неоснователно обогатяване на купувача по сделката за сметка на продавача, като се има предвид, че продажната цена на имота при закупуването на имота през 2010 година е била 65739,30лв. /изчислена по фиксинга на БНБ евро-национална валута/, а към 2.02.18 година ищцата следва да получи като обезщетение за забава на снабдяване с разрешение за ползване сума в размер на 53183лв., и законна лихва за забава върху тази сума в размер на още 28068,52лв., като тази лихва се дължи до окончателното изплащане на сумите по обезщетението за забава?“.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК не са налице.
Първият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09г. от 19.02.10г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая поставения въпрос е конкретен и фактически – свързан е с фактите и обстоятелствата по делото, а не общ и абстрактен. Отделно от изложеното, той няма и самостоятелно значение за изхода на спора, тъй като не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Това е така, защото е прието, че причина за ангажиране на отговорността на ответника е не обстоятелството, че няма непреодолима сила – а липсата на изискуемо съгласно чл.306 ал.1 ТЗ поведение – писмено уведомяване на контрагента, което е условие за освобождаване на търговеца от отговорност. Предвид изложеното така поставеният въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение в някоя от хипотезите на чл.280 ал. 1 ГПК.
Вторият въпрос е неотносим. Той не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви по него. Предвид изложеното същият не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, респективно не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК.
Третият въпрос съдържа условие, което не е било прието за установено от въззивната инстанция. САС не е приемал, че купувачът не е оказал дължимото съдействие на продавача – напротив, изрично е посочил, че не са ангажирани никакви доказателства за неоказване на такова, респективно за наличие на забава на кредитора. При това положение поставеният въпрос е неотносим към решаващата воля на съда и не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.
Във връзка с четвъртия въпрос е налице задължителна практика, в това число обобщена с ТР №.1/10 г. на О. на ВКС. В т.3 на същото е прието, че не е нищожна клаузата за неустойка от търговски договори, уговорена без краен предел или фиксиран срок; преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави трябва да се прави за всеки конкретен случай и то към момента на сключване на договора, а не към последващ момент; като ориентир за вероятна нищожност на подобна клауза при хипотезата на противоречие с добрите нрави се визира единствено възможността, при която неустойката е била уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Тези постановки се съобразяват и в последващата практика по чл.290 ГПК, в това число реш.№.12/22.06.17 по т.д.№.551/16,I ТО-междувременно постановено по спор между настоящите страни за вземане за неустойка въз основа на същия договор, но за следващия период до издаването на разрешението за ползване /26.04.2012-19.06.2013/ – за касационното производство по което са налице референции и в касационната жалба. Със същото, след допуснато касационно обжалване по въпроса „Кои са факторите, които обуславят извода за накърняване на добрите нрави, като основание за нищожност по чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД на неустоечна клауза и достатъчно ли е този фактор да бъде отношението на размера на неустойката към продажната цена?“, и при изхождане от горепосочените критерии, е формиран извод, че няма основание да се приеме, че уговорената в договора неустойка надхвърля обичайните охранителни и обезпечителни функции и е нищожна като накърняваща добрите нрави – поради което и е присъдена за времето от 26.04.12 до 19.06.13, ведно със законната лихва върху нея, считано от 20.03.2014 г. до окончателното плащане. В. съд, като е приел, че липсата на краен срок не води до нищожност на клаузата, респективно че не е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави, не се е отклонил от наличната задължителна практика, а я е съобразил, като изрично се е позовал на нея. Предвид изложеното не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК.
Въпроси от пет до осем не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви по тях. Задължение за обсъждането им не е и съществувало, тъй като те не са били повдигани във въззивната жалба и до приключване на въззивното производство. Отделно от изложеното, последният въпрос е и фактически – свързан с конкретните факти и обстоятелства по делото, като отговора му следва да се даде с акта по същество – решението. Предвид изложеното въпросите не съставляват правни такива по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не биха могли да обосноват допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Само за пълнота следва да се посочи, че уговорената неустойка е за неизпълнение на престация, която не е парична /т.е. не за забавено изпълнение на парично задължение/, съставлява отделно вземане, различно от това за лихви, и при начисляване на законна лихва върху същото не би могло да се стигне до анатоцизъм, както неправилно се твърди в касационната жалба. Налице са два различни правопораждащи факта – неизпълнението на първичното задължение, което е правопораждащият факт за отговорността по първото санкционно облигационноправно отношение във връзка с неустойката (т.е. неустойка за неизпълнение на задължение за обезпечаване на разрешение за ползване), а неизплащането на тази уговорена неустойка в срок /в случая след предявяването на исковата молба/ е вторият правопораждащ факт, обосноваващ възникването на ново, второ санкционно правоотношение, целящо да обезщети кредитора, но този път във връзка със забавеното изпълнение по повод изплащането на така уговорената неустойка. Двата правопораждащи факта водят до две различни правоотношения, въз основа на две различни и самостоятелни правни норми. Задължението за неустойка е самостоятелно и независимо от задължението за заплащане на обезщетение по чл.86 ал.1 ЗЗД и предвид различните правопораждащи двете вземания на кредитора факти, присъждането на мораторна лихва за забава при неизплащане на падежа на уговорената неустойка за неизпълнение на облигационното задължение не се явява недопустимо кумулиране на еднородни обезщетения за едно и също неизпълнение /в този смисъл и реш.№.230/13.07.11 по г.д.№.1088/09г., ІІ ТО, реш.№.73/29.06.11 по г.д. №.683/10г., І ТО, реш.№.1418/03.10.02 по г.д.№.2313/01, V ГО на ВКС, опр. №.606/08.05.14 по г.д.№.7845/13, ІІІ ГО/.
Предвид всичко изложено по-горе, в това число като се има предвид и, че касаторът не сочи никаква практика във връзка с позоваването си на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – което е самостоятелно основание, препятстващо допускане на касационно обжалване при условията на тази хипотеза, касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК не може да се допусне.
Доколкото е налице позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 ГПК/, оплакванията по съществото си не са различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.
Мотивиран от горното, ВКС, Трето гражданската отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.2679/18.12.17 по г.д.№.3371/17 на Софийски апелативен съд, ГК, II с.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: