О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 885
София 19.12.2019 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести ноември, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател : МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 2629/2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Топлофикация София“ ЕАД, град София, подадена от процесуалния представител юрисконсулт Ж. Ж., против въззивно решение № 2297 от 29.03.2019 г. по в.гр.д. № 9411/2018 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 378253 от 03.04.2018 г. по гр .д . № 27486/2017 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са уважени изцяло предявените от Б. А. Б., [населено място], срещу касатора искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за сумата 11 047,40 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от виновни противоправни действия и бездействия от страна на служители на ответното дружество, изразяващи се в увреждане на движимо имущество поради авария на тръбопровод на 25.03.2017 г., собственост на ответника, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й плащане, и с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 119,92 лева, представляваща лихва върху главницата за периода от 25.03.2017 год. (датата на деликта) до 02.05.2017 г. (датата на подаване на искова молба).
Въззивният съд е приел, че от събраните в производството доказателства се установява наличието на всички елементи от правопораждащия правото на вземане за обезщетение фактически състав. Противоправното деяние се изразява в наводнение вследствие на спукана тръба, което е в пряка причинна връзка с настъпилите впоследствие увреждания на движими вещи, собственост на ищеца. Ответникът не е ангажирал доказателства за оборване на установената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция за вина. Като се е позовал на заключението по приетата по делото СТЕ е приел, че авариралата тръба е собственост на ответника, с оглед на което в негова тежест е да поддържа вещта в изправно състояние, като предотвратява настъпването на аварии, а в случай, че такава все пак се реализира – чрез активни и своевременни действия да отстрани последиците и да предотврати настъпването на дължащи се на продължителното въздействие на горещата вода уреждания. Посочил е, че доколкото ответникът е юридическо лице и осъществява действия, респ. бездействия, чрез натоварени от него лица, същият отговаря за причинените от тези лица вреди при и по повод изпълнението на възложената им работа. При неизпълнение на посочените задължения, ответникът следва да понесе отговорността от причинените вследствие на действията и бездействията на своите служители вреди. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение.
В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, поради противоречие с материалния и процесуалния закон – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като посочва решения на ВКС, и поставя следните въпроси:
1. След като прекият причинител на вредата е солидарно отговорен с възложителя на работата, следва ли при иск по чл. 49 ЗЗД, насочен срещу възложителя, съдът да индивидуализира преките причинители на вредата?
2. Кой ще е ответникът и как ще бъде индивидуализиран същият в исковата молба по обратен иск по чл. 54 ЗЗД, предявен от възложителя, осъден да заплати обезщетение по чл. 49 ЗЗД на увредения, срещу лицата – преки причинители на деянието?
3. Как ще защити правата си възложителят на работата, осъден да заплати обезщетение на увредения по реда на чл. 49 ЗЗД, ако съдът не е длъжен да конкретизира и индивидуализира лицата, преки причинители на деянието?
4. Как следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства, в частност – свидетелските показания на очевидец относно механизма на настъпване на увреждането по предявен деликтен иск?
5. Единственият свидетел по делото, който се намира в трудовоправни отношения с една от страните, попада ли в обхвата на лицата, визирани в нормата на чл. 172 ГПК и счита ли се заинтересован в полза или във вреда на едната страна по делото?
6. Може ли съдът да приеме за доказан фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника, само от показанията на свидетел, без да събира други доказателства по делото?
7. При предявен иск по реда на чл. 49 ЗЗД, когато вредите са настъпили от дадена вещ, длъжен ли е съдът да изследва обстоятелството дали същите се дължат на виновно поведение на дееца и са настъпили при или по повод възложената работа или същите са в резултат на вещта?
В срока за отговор на касационната жалба такъв е подаден от ищеца по делото, чрез процесуалния му представител адвокат Т. П.. Счита, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, а по същество излага съображения за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 2297 от 29.03.2019 г. по в.гр.д. № 9411/2018 г. на Софийски градски съд.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото.
Първият поставен от касатора въпрос е обусловил правните изводи на въззивния съд. Не е налице обаче допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т . 3 ГПК, тъй като по въпроса съществува трайно установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд – т. 7 от Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума на ВС, съгласно която предприятията, учрежденията и организациите отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. Това разбиране се споделя и от по-новата съдебна практика – например решение № 32 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 2269/2014 г. на ВКС, IV г.о., с което е прието, че когато при изпълнението на една работа са причинени вреди, не е необходимо да бъде установена личността на изпълнителя, за да бъде ангажирана отговорността на възложителя на работата. С оглед изложеното, касационно обжалване по поставения въпрос не следва да се допуска.
Вторият и третият въпрос не са от значение за изхода на делото и въззивният съд не се е произнесъл по тях. Както се приема в посоченото решение по гр. д. № 2269/2014 г. на IV г.о., ако пострадалият не предяви претенцията си и към изпълнителя на работата, в отношенията му с възложителя на работата е достатъчно да бъде установено възлагането на работата и причиняването на вредата. Личността на изпълнителя има значение в отношенията между него и отговорния за действията му. В случая тези отношения не са предмет на делото.
Четвъртият въпрос касае задължението на съда да преценява всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, с оглед на което се явява обуславящ за изхода на делото. Не е налице обаче противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е направил цялостен анализ на доказателствения материал по делото, въз основа на който е установил фактическата обстановка и е формирал правните си изводи.
Петият въпрос е по същество твърдение за извършено от съда процесуално нарушение и е от значение за правилността на решението, тъй като касае обсъждането и преценката на доказателствата по конкретното дело и възприетата от въззивния съд фактическа обстановка. Това е така, тъй като отговорът на въпроса кои лица попадат в приложното поле на чл. 172 ГПК е винаги конкретен, с оглед особеностите на отделните случаи.
Шестият въпрос не е обусловил правните изводи на въззивния съд, тъй като по делото са приети и други доказателства, освен показанията на св. Насур, включително две експертизи, на които е основано обжалваното решение.
Седмият въпрос е обусловил правните изводи на въззивния съд, доколкото задължение на съда е да даде правна квалификация на предявения иск, но не е налице никоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Обжалваното решение е постановено при съобразяване твърденията на страните и квалификацията е направена с оглед установената от съда фактическа обстановка.
Предвид гореизложеното, липсват основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд.
Съобразно изхода на спора на ответника по касация Б. А. Б. трябва да се присъдят 1650 лв. деловодни разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и съдействие, съдържащ в себе си и разписка за платената сума.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2297 от 29.03.2019 г. по в.гр.д. № 9411/2018 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, град София, да заплати на Б. А. Б., [населено място] направените пред касационната инстанция разноски в размер на 1650 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.