О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 885
ГР. София, 27.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 5.12.2016 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №3479/16 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Прокуратура на РБ, чрез прокурор от СГП срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №9074/14 г.и по допускане на обжалването. Въззивното решение се обжалва в частта, с която е уважен в размер от 6 000 лв. предявеният от К. С. срещу Прокуратурата на РБ иск по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди от обвинение в престъпление по чл.313 НК, по което ищецът е оправдан.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК е разрешен правният въпрос от предмета на спора, обусловил изхода на делото: Има ли задължение въззивният съд да се произнесе по твърдяните в исковата молба фактически положения и заявените с нея вреди, респ. по доводите и възраженията на ответника, свързани с предмета на спора / спорните факти/ и предмета на въззивното обжалване? Пояснява, че в случая това са възраженията и доводите на ответника, свързани с недоказаност на фактическия състав на чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ и по-конкретно липсата на доказани вреди от вида на тези, посочени в исковата молба, както и липсата на доказана пряка причинно- следствена връзка на заявените с исковата молба вреди и действията на ответника във връзка с повдигане на обвинението, поради неотчитане в достатъчна степен на външни за обвинението фактори, допринесли за неблагоприятното психоемоционално състояние на ищеца. Намира, че във връзка с поставения въпрос е налице и осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, тъй като липсва аналогична / напълно идентична/ съдебна практика.
Касаторът намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС – ППВС №4/68 г. и решения по чл.290 ГПК , е решен и значимият въпрос от предмета на спора: Относно начина за определяне на обезщетението за неимуществени вреди с прилагане на чл.52 ЗЗД и водещите насоки за дефиниране на общия критерий за справедливост, както и по въпроса за определяне на размера на обезщетението по справедливост – как точно следва да се отчете спецификата на конкретния случай, когато обвинението не е основна причина за влошаване на емоционалното състояние на ищеца, а е фактор повлиял / допринесъл и засилил/ негативните преживявания на ищеца, респ. как следва да се отчетат неблагоприятни фактори извън обвинението / смъртта на съпругата му и воденото срещу него дисциплинарно производство/, даващи отражение върху емоционалното му и психическо състояние ?
Според касатора въпросът за водещият критерий ”по справедливост” – какво включва той, кои са компонентите му – съставлява ли коефициент и от каква величина, или обратно – определена базова сума / в какъв размер и как се формира тя/, която просто се сумира с оглед на наведените и доказани неимуществени вреди, какъв е механизмът, за да се твърди, че обезщетението на отделните компоненти в цялост е справедливо или не ? – е все още незадоволително и противоречиво решаван от съдилищата.
Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват: Въззивният съд е определил обезщетение за неимуществени вреди от 6 000 лв., като е приел, че за исковия период 9.02.10 г. -7.01.11 г. срещу ищеца е водено наказателно производство по обвинение по чл.313,ал.1 НК, с досъдебна и съдебна фаза, завършило с оправдателно решение по предложението на прокуратурата за налагане на наказание по чл.78а НК. По делото са установени обичайните негативни промени в психиката и поведението на ищеца във връзка с наказателното преследване – от весел и общителен станал затворен, избягвал колегите си и те него, чувствал се неловко на работа и в обществото поради повдигнатото му обвинение. Основателно се страхувал да не загуби работата си, с оглед разпоредбата на чл.179, ал.1,т.2 ЗМВР, отм. и чл.245 ЗМВР, отм., което поставяло под значима угроза издръжката на семейството му – след смъртта на съпругата му, настъпила дни след повдигане на обвинението, ищецът единствен поел грижата за малолетното им дете. Въззивният съд е отчел и това, че обвинението не е бил единствен източник на негативни емоции за ищеца – съпругата му била с тежък здравословен проблем и починала, което също му се отразило тежко емоционално и житейски. Освен това ищецът е знаел, че срещу него се поддържа обвинение с искане за налагане на административно наказание, което снижава нивото на емоционално притеснение от обвинението. Отчитайки горното при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, въззивният съд е съобразил указаното в ППВС №4/68 г., че справедливостта не е абстрактно понятие, а се свързва с преценката на конкретните обстоятелства на случая. Тези обстоятелства са различни във всеки от разгледаните с посочените от касатора решения на ВКС случаи, затова различният размер на присъдените обезщетения по чл.52 ЗЗД и произтичащата от различната фактическа обстановка липса на напълно идентични решения по исковете с пр. осн. чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, не обосновават твърдяното от касатора противоречие по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК, нито значението на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по т.3 от с.р. / в този смисъл р. по гр.д. №1151/15 г. на трето г.о. на ВКС/.
В ТР №3/04 г. е прието, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост глобално – за всички претърпени от този деликт неимуществени вреди / р. по гр.д. №1416/12 г. на ВКС, четвърто г.о./, като се отчетат конкретните обстоятелства на случая. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение / р. по гр.д. №708/11 г. на четвърто г.о. на ВКС./.
Въззивното решение по поставените въпроси съответства на практиката на ВКС, вкл. цитираната от касатора, поради което не е налице противоречие по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК. Наличието на създадена с цитираните по –горе ППВС №4/68 г., ТР №3/04 г. и с много решения по чл.290 ГПК практика на ВКС, в която въпросите за обезщетяване на неимуществените вреди по чл.2 ЗОДОВ са обстойно застъпени, изключва основанието по чл.2, ал.1,т.3 ГПК.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №9074/14 г. от 7.04.16 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: