2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 887
гр. София, 10.07. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1410 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото П.(П.) и по насрещна касационна жалба на ищците М. Б. С., З. Н. К. и Б. М. К., подадени срещу решение № 1939/23.10.2013 г., постановено по гр. дело № 1513/2013 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 299/15.01.2013 г. по гр. дело № 10577/2011 г. на Софийския градски съд, като краен резултат, ответната П. е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 и пр. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.), да заплати на всеки един от тримата ищци сумата от по 60 000 лв. – обезщетения за неимуществени вреди от незаконно обвинение и мярка за неотклонение „задържане под стража”, като исковете са отхвърлени за разликата над тази сума до пълните им предявени размери от по 250 000 лв.; в тежест на ответната П. са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба (с допълнението към нея) на ответника и насрещната касационна жалба (с допълнението към нея) на ищците са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, като в касационната жалба (и допълнението към нея) на ответника – поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а в насрещната касационна жалба (и допълнението към нея) на ищците – поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В отговора на касационната жалба, ищците поддържат становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на ответника; последният не е подал отговор на насрещната касационна жалба.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (и допълнението към него) на жалбоподателя-ответник П., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните четири правни въпроса: 1) процесуалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; 2) материалноправен – относно прилагането на общия критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице; 3) материалноправен – следва ли да се ангажира отговорността на правозащитните органи по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) в случаите на прекратяване на наказателното производство на основание чл. 239а от НПК (отм.); и 4) материалноправен – относно началния момент на погасителната давност за предявяване на иск по чл. 2 от ЗОДОВ. По отношение на първия, третия и четвъртия правни въпроса жалбоподателят-ответник навежда допълнителното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение тези правни въпроси са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, и конкретно: първият – в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, третият – в противоречие с т. 7 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и четвъртият – в противоречие с т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на втория правен въпрос жалбоподателят-ответник навежда допълнителното основание по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че този правен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, и в тази връзка сочи и представя (в преписи) следните три съдебни решения: решение № 20/26.01.2010 г. по гр. дело № 1609/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 95/08.05.2011 г. по гр. дело № 849/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 27/11.01.2010 г. по гр. дело № 2061/2009 г. на САС.
Разрешаването на изведените от касатора четири правни въпроса несъмнено е обуславящо правните изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото, поради което тези правни въпроси поначало съставляват общи основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:
Приел е за установено, че по отношение на ищците са били повдигнати и поддържани обвинения за извършени престъпления по чл. 242, ал. 4, във вр. с чл. 20, ал. 2 и чл. 26, ал. 1 от НК. Наказателното производство по отношение на ищците С. и К. е завършило с влязла в сила на 16.04.2009 г. оправдателна присъда, с оглед на което апелативният съд е приел, че по отношение на тях са налице незаконни обвинения и задържания под стража. Намерил е за незаконно и обвинението срещу ищеца К. и задържането му под стража, тъй като наказателното производство срещу него е било прекратено с акт на прокурора от 30.03.2005 г., при позоваване на чл. 239а от НПК (отм.) и пропускане на двумесечния срок от прокуратурата за приключване на разследването и внасяне на делото за разглеждане в съда, или основанието за прекратяването е недоказаност на обвинението. В тази връзка са изложени съображения, че случаите на прекратяване на наказателното производство на посоченото основание, свързани с бездействието на прокуратурата да внесе делото в съда в определения срок, следва да бъдат подведени под хипотезата на недоказаност на обвинението, недоказаност на участието на обвиняемия в престъплението, съответстваща на основанието за търсене на отговорност за вреди по ЗОДОВ – деянието не е извършено от ищеца. Прието е и че в тези случаи прекратяването на наказателното производство се приравнява на това по т. 7 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, тъй като в този случай прекратяването се дължи на недоказаност на обвинението. В тази връзка въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС – решение № 106/23.03.2009 г. по гр. дело № 4925/2007 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, както и задължителното за него – постановено по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 291/16.11.2011 г. по гр. дело № 109/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.
Въззивният съд е приел за установено по делото и, че в резултат на незаконното обвинение в извършване на престъпление и задържането им под стража, на ищците са причинени неимуществени вреди – установени отрицателни последици в емоционално и психическо отношение, а именно – негативни психични изживявания. Съдът е приел за установени фактите, че и тримата ищци са били притеснени и стресирани от повдигнатите и поддържаните обвинения срещу тях за престъпления, станали достояние на ромската общност, към която принадлежат, и накърнили доброто им име; с оглед задържането им под стража и изключително дългия период на наказателното преследване – 21 години срещу тях, те се променили и станали подтиснати, без настроение и затворени; негативно им се отразила неизвестността във връзка с изхода на наказателното преследване; отрицателните им емоционални изживявания са били свързани и с обстоятелствата, че двама от останалите членове на семейството на всеки от ищците, също са били обект на наказателно преследване.
От друга страна, предвид събраните по делото доказателства, апелативният съд е приел, че ищцата С. е напуснала България в периода на воденото срещу нея наказателно производство, но без да се установява пряка причинна връзка между този нейн акт и наказателната репресия. Приел е и че в противоречие с тежестта за доказване, ищците не са установявили по делото да съществува връзка между незаконните обвинения и влошаване на материалното им състояние и невъзможност да си намерят работа, че липсват данни за конкретни откази ищците да бъдат наети на работа предвид наказателното производство срещу тях, като единствено през периодите на задържане те не са могли да работят и съответно да реализират доходи от труд. Прието е и че по делото не се установява констатираните заболявания на ищците да са в причинна връзка с незаконното обвинение срещу тях и задържането им под стража.
При определяне размера на дължимите на ищците обезщетения, апелативният съд е съобразил поотделно – спрямо всеки един от ищците, всички релевантние за това обстоятелства, установени по делото. По отношение на ищцата С. са везти предвид: продължителността на периода, през който срещу нея е било повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление – близо 21 години; тежестта на престъплението, в което тя е била обвинена и за което впоследствие е бил оправдана – тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; обстоятелството, че по отношение на тази ищца е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража” за период от 1 година и 7 месеца; младата й възраст – родена през 1967 г. и в момента на задържането й през 1988 г. е била само на 21 г.; конкретните данни за емоционалните и психическите й страдания, и интензитета им; обстоятелството, че обвинението е станало достояние на ромската общност, към която ищцата принадлежи. По отношение на ищцата К. съдът е съобразил следните обстоятелства: продължителността на периода, през който срещу нея е било повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление – близо 21 години; тежестта на престъплението, в което тя е била обвинена заедно със съпруга си и дъщеря си и за което впоследствие е бил оправдана – тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; обстоятелството, че по отношение на тази ищца е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража” за период от 1 година и близо 9 месеца; възрастта на ищцата – родена през 1945 г.; конкретните данни за емоционалните и психически страдания на ищцата и интензитета им; обстоятелството, че обвинението е станало достояние на ромската общност, към която ищцата принадлежи и е било засегнато доброто й име. По отношение на ищеца К. съдът е съобразил следните обстоятелства: продължителността на периода, през който срещу него е било повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление; тежестта на престъплението, в което той е бил обвинен – тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; обстоятелството, че по отношение на този ищец е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража” за период от 1 година и близо 9 месеца; възрастта на ищеца – същият е роден през 1944 г.; конкретните данни за емоционалните и психически страдания на ищеца и интензитета им, при съобразяване с обстоятелство, че съпругата и дъщеря му също са били обект на репресия, което е засилило негативните му изживявания; обстоятелството, че обвинението е станало достояние на ромската общност, и е засегнало доброто име на ищеца. С оглед така обсъдените обстоятелства, релевантни за размера на процесните обезщетения, въззивният съд е приел, че при съобразяване принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД, сумата от по 60 000 лв. би обезщетила всеки един от ищците за претърпените от него неимуществени вреди от незаконно повдигнатото и поддържано срещу всеки от тях обвинение и задържането им под стража.
Апелативният съд е намерил за неоснователно възражението на ответната П., че вземането на ищеца К. за процесното обезщетение е погасено по давност. В тази връзка е прието, че се касае до вземане, което се погасява с общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, както и че давността за реализиране отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ЗОДОВ започва да тече от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство, като съдът се е позовал на т. 4, ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Приел е и че в случая искът на К. е предявен на 05.08.2011 г., като по делото не се установява прекратителното определение на прокуратурата от 30.03.2005 г. да е било съобщено на ищеца, съответно – да е влязло в сила до 05.08.2011 г., поради което е намерено, че е изключен извод за основателност на възражението за погасяване на вземането по давност. Изложени са и съображения, че при липсата на други доказателства, следва да се приеме, че за постановлението на прокуратурата, с което е прекратено наказателното производство срещу ищеца К., той е узнал към момента на предявяване на иска и съответно влизането в сила на прекратителния акт на прокуратурата не би могло да бъде отнесено преди завеждане на делото.
Видно от така изложените от него подробни мотиви, въззивният съд е определил размера на присъдените от него процесни обезщетения за претъпените от ищците неимуществени вреди, като е взел предвид – поотделно за всеки един от ищците, всички правно релевантни за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в в посочените и от ответника, ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД. Съгласно тази трайно установена задължителна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега т. 3) от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан, респ. – наказателното производство е прекратено по всички обвинения или по част от тях, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега т. 3) от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение с така установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, при определянето на справедливи размери на процесните обезщетения, съобразени с конкретните релевантни за това факти по делото, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване по първите два изведени в изложението на касатора-ответник, съответно – процесуалноправен и материалноправен въпроси, свързани с критерия и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъдените по делото обезщетения за неимуществени вреди, не са налице сочените от жалбоподателя-ответник допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първите два изведени от него правни въпроса.
В тази връзка следва да се отбележи и че и в посочените и представени (в преписи) от касатора-ответник, решение № 20/26.01.2010 г. по гр. дело № 1609/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 95/08.05.2011 г. по гр. дело № 849/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 27/11.01.2010 г. по гр. дело № 2061/2009 г. на САС, са възприети горните принципни разрешения на тези два правни въпроса, като съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени обезщетения за неимуществени вреди от деликти, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни от тези по настоящото дело, поради което също не е налице противоречие между тях и обжалваното по настоящото дело въззивно решение.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и по третия изведен в изложението на ответника – материалноправен въпрос – следва ли да се ангажира отговорността на правозащитните органи по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) в случаите на прекратяване на наказателното производство на основание чл. 239а от НПК (отм.). Този правен въпрос е разрешен от апелативния съд, също в пълно съответствие с посочените и цитирани в мотивите към обжалваното въззивно решение, решение № 106/23.03.2009 г. по гр. дело № 4925/2007 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 291/16.11.2011 г. по гр. дело № 109/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В първото от тези решения на ВКС, което е постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г., е прието, че прокуратурата отговаря за вреди от неоснователно повдигане на обвинение и задържане под стража, и когато наказателното преследване е прекратено по чл. 239а от НПК (отм.), тъй като и в този случай прекратяването се дължи на недоказаност на обвинението – т. 7 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС; посочено е и че е без значение с какъв акт е прекратено наказателното преследване и кой е преценил дали обвинението е доказано. Във второто от посочените решения на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК и формира задължителна за първоинстанционните и въззивните съдилища практика на ВКС, е възприето същото разрешение на този материалноправен въпрос, а именно: Случаите на прекратяване на наказателното производство на основание чл. 369, ал. 4 (отм.) от НПК, респ. – чл. 239а, ал. 6 от НПК (отм.), поради бездействие на прокуратурата да отстрани допуснатите процесуални нарушения и да внесе делото в съда в едномесечен срок, следва да бъдат подведени под хипотезата на недоказаност на обвинението, недоказаност на участието на обвиняемия в престъплението (чл. 243, т. 2 от НПК), който съответства на основанието за търсене на отговорност за вреди по ЗОДОВ – деянието не е извършено от ищеца. Основанието за прекратяване по чл. 369, ал. 4 (отм.) от НПК (респ. – чл. 239а, ал. 6 от НПК (отм.)) следва да бъде приравнено на коментираното в т. 7 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, основание за прекратяване на наказателното производство от прокуратурата, тъй като и в този случай прекратяването се дължи на недоказаност на обвинението. Така възприетото разрешение на коментирания материалноправен въпрос в тези две решения на ВКС от своя страна, не е в противоречие, а напротив – то доразвива разрешението, дадено с т. 7 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Поради това, като се е съобразил с двете цитирани решения на ВКС (второто от които – задължително за него), въззивният съд не е разрешил третия материалноправен въпрос в противоречие с т. 7 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както неоснователно поддържа ответникът, а напротив – разрешението и на този въпрос е в пълно съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
В т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че при незаконни актове на правозащитни органи началният момент на погасителната давност е моментът на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство. Като е приел в случая, че от доказателствата по делото не се установява прекратителното определение на прокурора от 30.03.2005 г. да е било съобщено на ищеца К., и съответно – да е влязло в сила до датата на подаването на исковата молба в съда на 05.08.2011 г., и предвид това – че е неоснователно на възражението на ответника за изтекла погасителна давност, въззивният съд е разрешил и четвъртия изведен от жалбоподателя-ответник – материалноправен въпрос – – относно началния момент на погасителната давност за предявяване на иск по чл. 2 от ЗОДОВ, не в противоречие, а – в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, на която този касатор се позовава в изложението си.
От гореизложеното следва, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по касационната жалба на ответника, тъй като не са налице наведените от него допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Предвид горното, съгласно разпоредбата на чл. 287, ал. 4 от ГПК не следва да се обсъждат основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, наведени с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към насрещната касационна жалба на ищците; респ. – касационното обжалване не би могло да се допусне и по тази жалба.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1939/23.10.2013 г., постановено по гр. дело № 1513/2013 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.