О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 887
гр. София,12.12.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на шести декември, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2256 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №1310 от 23.06.2016 г. по т.д. №136/2016 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №29 от 26.10.2015 г. по т.д.№9184/2012 г. на СГС, с което е обявена неплатежоспособността на [фирма] с начална дата – 31.12.2012 г., открито е производство по несъстоятелност, назначен е временен синдик и е свикано първо събрание на кредиторите.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1. Кредитор ли е цедентът и активно легитимиран ли е по смисъла на чл.625 от ТЗ по отношение на прехвърленото вземане. 2. Трябва ли изводите на решаващия съд да съответстват на събраните по делото доказателства и може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без обсъждане на всички събрани по делото доказателства, в тяхната цялост и взаимовръзка. 3. Достатъчно ли е изпращането на волеизявлението на банката кредитор, за да стане кредитът предсрочно изискуем или получаването му от длъжника е необходимо условие за това.
Ответниците по касация – [фирма] и „Р. банк /България/” ЕАД заявяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като ответникът [фирма] претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по чл.625 от ТЗ спрямо [фирма], е било образувано по подадена от [фирма] молба, като в хода на делото с протоколни определения от 10.06.2013 г., на основание чл.629, ал.4 от ТЗ, [фирма] и „Р. банк /България/” ЕАД са били конституирани като присъединени кредитори, а производството по подадената от [фирма] молба е било прекратено на основание чл.233 от ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че са налице всички предпоставки, визирани в разпоредбите на чл.608, чл.625, ал.1 и чл.631 от ТЗ, като във връзка с доводите на длъжника е приел, че присъединяването на банките кредитори по реда на чл.629, ал.4 от ТЗ, предвид приложените по делото уведомления по чл.78, ал.2 от ДОПК, е станало в съответствие с разпоредбата на чл.628, ал.3 от ТЗ. Изложил е съображения, че изискуемостта на цялото вземане по договора за банков кредит, сключен с [фирма] /чийто правоприемник е [фирма]/, е настъпила на уговорения в договора падеж на задължението – 25.09.2012 г., а кредитът по договора, сключен с „Р. банк /България/” АД е обявен за предсрочно изискуем с писмо на банката, получено от длъжника на 21.02.2012 г.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, формулираният от касатора първи въпрос, не е обусловил правната воля на съда – дали цедентът е кредитор и притежава ли активна легитимация по смисъла на чл.625 от ТЗ е въпрос, свързан с претендираното от [фирма] вземане, но същият не е обсъждан в обжалваното решение, тъй като както бе посочено, производството по молбата на [фирма] е било прекратено.
Касационно обжалване не следва да се допусне и по втория от поставените въпроси, който не е решен в противоречие с цитираните в изложението решения на ВКС, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. С даденото задължително за съдилищата разрешение, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по предмета на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, възражения на ответника. Доколко изложените съображения и направените въз основа на тях изводи са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче не е основание за допускането му до касационно обжалване.
С третия от поставените въпроси касаторът предпоставя направен от въззивния съд извод, че отправянето на волеизявление от банката кредитор, дори и да не е получено от длъжника, е достатъчно, за да настъпи предсрочна изискуемост на цялото вземане по договора за кредит. Такова становище обаче изобщо не е било възприето в обжалваното решение – в същото изрично е посочено, че по отношение на единия от кредитите е настъпил уговорения в договора краен падеж за издължаването му, а по отношение на другия, че изявлението на банката кредитор е получено от длъжника на 21.02.2012 г., от която дата е настъпила и предсрочната изискуемост. В този смисъл поставения в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК трети въпрос не може да бъде определен като обуславящ изхода на делото, а по него касационно обжалване също не може да бъде допуснато.
Предвид изхода на спора касаторът дължи на [фирма], на основание чл.78, ал.8 от ГПК, вр. чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС, в размер на 500 лв.
Мотивиран от горното Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1310 от 23.06.2016 г. по т.д. №136/2016 г. на САС.
ОСЪЖДА [фирма][ЕИК] да заплати на [фирма][ЕИК], сумата от 500 лв., разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.