О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 887
София, 17.12.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Д. ДРАГНЕВ гр.д. № 2467 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и В. К. Д. срещу решение № 683 от 22.3.2018 г., постановено по гр.д. № 3139 по описа за 2017 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав, с което е отменено решение №3386 от 17.05.2017 г. по гр. д. № 4042 по описа за 2016 г. на I-12 състав на Софийския градски съд в частта за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на В. К. Д. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ над 10 000 лв. до 30 000 лв., искът за разликата е отхвърлен и е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди.
Страните обжалват решението в неизгодните за тях части с твърдението, че е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Прокуратурата на Република България твърди, че касационно обжалване следва да се допусне на основание т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК по въпроса за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Според касатора по този въпрос е налице противоречие между въззивното решение и т. II на ППВС № 4 от 23.12.1968 г., както и на цитирани решения на ВКС. Прокуратурата на Република България смята, че въззивното решение не е съобразено също с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.
В. К. Д. се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 по следните въпроси:
1. Следва ли при постановяване на съдебното си решение въззивният съд по свой почин да установява обстоятелства и да ги отчита при решаването на делото, когато за същите не са налице оспорвания от страните и не са навеждани възражения в такъв смисъл? За да намали обезщетението, въззивният съд служебно се е позовал на предшестващи наказателното производство фактори, довели до влошаване на здравословното състояние, без противната страна да е повдигнала такива възражения.
2. Медийните публикации съставляват ли доказателства, които единствено се ползват със значение за установяване на определени обстоятелства, в аспекта на това следва ли обвинението да е медийно отразено, за да се установи обстоятелството, че е станало достояние на широк кръг от хора? Поради липсата на медийно отразяване въззивният съд е счел за недоказано обвинението да е станало достояние на много хора, без да съобрази, че доказването на това обстоятелство може да стане с всички доказателствени средства.
3. Съставлява ли релевантен факт от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ жизнения стандарт в страната и обществените критерии за справедливост към момента на увреждането? Въззивният съд не е мотивирал размера на обезщетението с оглед времето на увреждането.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Прокуратурата на Република България е повдигнала и поддържала обвинение за самоуправство срещу В. К. Д. за периода от 23.05.2006 г. до 13.04.2011 г., когато с влязла в сила присъда той е бил оправдан. Затова В. Д. е предявил срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на обезщетение за причинените му от незаконно воденото наказателно производство неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., който Софийският градски съд изцяло е уважил. Въззивният съд е намалил присъденото обезщетение на 10 000 лв., излагайки подробно събраните по делото доказателства и установените от тях факти, обосновавайки детайлно критериите за определяне на размера на обезщетението. Съобразил е възрастта на ищеца, вида и тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, обстоятелството, че районният съд е постановил осъдителна присъда, изпитваните от ищеца притеснения, включително от загуба на работата му като вещо лице, преживения стрес, допринесъл за получения инфаркт. Като цяло причинените от наказателното производство последици са окачествени като превишаващи обичайните вреди, поради което е определено обезщетение от 10 000 лв. Мотивите на въззивния съд са достатъчно конкретни и сочат, че този съд не се е задоволил да препрати към мотивите на първоинстанционното решение, а е изложил свои собствени съображения по съществото на спора, поради което въззивното решение не противоречи на указанията, дадени в т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Обжалваното решение съдържа достатъчна обосновка на причинно-следствената връзка между незаконното наказателно преследване и претърпените неимуществени вреди, затова съответства на дадените в т.3 и т.11 на ТР № 3 от 22.4.2005 г. на ОСГК указания. Всички посочени от второинстанционния съд критерии относно размера на неимуществените вреди са доказани, меродавни и отговарят на утвърдената съдебна практика и на указанията, съдържащи се в т.II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. Цитираните от Прокуратурата на Република България решения на ВКС не съдържат необходимите сходства с настоящия случай, за да бъде допуснат касационен контрол върху обжалваната от нея част от въззивното решение. В решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на Четвърто ГО на ВКС обезщетението за неимуществени вреди е определено в по-нисък размер, тъй като се касае за обичайните вреди, а в настоящия случай са възмездени вреди, които надвишават нормалните, както е посочил въззивният съд. В решения № 61 от 21.03.2014 г. по гр. д. № 5701/2013 г. на Трето ГО на ВКС и № 176 от 19.07.2017 г. по гр. д. № 3501/2016 г. на Четвърто ГО на ВКС съвпада само престъплението, за което са обвинени пострадалите, но критериите, обуславящи размера на обезщетението/период на наказателното преследване, възраст на пострадалия, последици и др./, са съвсем различни.
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по поставените от касатора В. Д. въпроси. В отговора на исковата молба Прокуратурата на Република България е оспорила по принцип наличието на причинна връзка между описаните в исковата молба вреди и образуваното наказателно производство. Следователно, обсъждайки предшестващите наказателното производство фактори, предизвикали инфаркта, въззивният съд се е произнесъл по повдигнато от ответника възражение и не е нарушил диспозитивното начало, както твърди В. Д. в първия си въпрос. Затова разрешението на въззивния съд по този въпрос съответства на процесуалния закон и на утвърдената практика на ВКС. Въззивният съд не е отрекъл възможността да се доказва разгласяването на обвинението посредством свидетелски показания. Този съд е посочил единствено, че липсват твърдения, а и доказателства за медийно отразяване на обвинението, което би дало основание за увеличаване размера на обезщетението. Ето защо вторият въпрос изобщо не е относим към мотивите на въззивното решение и към изхода на спора. Същият извод се отнася и за третия въпрос на касатора. Между периода на деликта и на постановяване на решението не са настъпили никакви сериозни икономически сътресения и инфлационни процеси, които да са изменили съществено жизнения стандарт и да обуславят необходимостта и съответно мотивирането на по-висок размер на обезщетение за неимуществени вреди.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 683 от 22.3.2018 г., постановено по гр.д. № 3139 по описа за 2017 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: