– 8 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 887
гр. София 22.08.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 07.06.2017 (седми юни две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 849 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 5757/18.01.2017 година, подадена от Х. Й. И., срещу решение № 8722/01.12.2016 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV А състав, постановено по гр. д. № 10 810/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 47 956/11.06.2016 година на Софийски районен съд, второ гражданско отделение, 64-ти състав, постановено по гр. д. № 25 128/2015 година, като са отхвърлени предявените от Х. Й. И. срещу [фирма] в несъстоятелност [населено място] ( [фирма] в несъстоятелност [населено място]) искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ искове за признаване за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено с предизвестие № В-1610/04.05.2015 година и заповед № ТД-40-5/04.05.2015 година., издадени от синдиците на банката-Р. А. и Л. И.., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „Вътрешен одитор на ИТ“ в Специализираната служба за вътрешен одит, както и за обезщетение за времето на оставане без работа поради уволнението за периода от 05.05.2015 година до 05.11.2015 година в размер на сумата от 16 710.00 лева.
В подадената от Х. Й. И. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от него срещу [фирма] в несъстоятелност [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] в несъстоятелност [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 24 585/23.02.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 8722/01.12.2016 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV А състав, постановено по гр. д. № 10 810/2016 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Х. Й. И. е бил уведомен за обжалваното решение на 22.12.2016 година, като подадената от него касационна жалба е с вх. № 5757/18.01.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийски градски съд е приел за установено, че между Х. Й. И. и [фирма] в несъстоятелност [населено място] е възникнало, считано от 01.10.2013 година, валидно безсрочно трудово правоотношение по силата на сключен между тях трудов договор № ТД 40/30.09.2013 година, като И. е заемал длъжността „Вътрешен одитор на ИТ“, както и че трудовото правоотношение е прекратено от работодателя с предизвестие № В-1610/04.05.2015 година и заповед № ТД-40-5/04.05.2015 година., издадени от синдиците на банката, на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 326, ал. 2 във връзка с чл. 220, ал. 1 КТ, в които като фактическо обстоятелство, обуславящо уволнението, било посочено решение № 664/22.04.2015 година на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-4 състав, постановено по т. д. н. № 7549/2014 година, за обявяване на [фирма] в несъстоятелност и прекратяване на дейността на предприятието.
Въззивният съд е намерил, че доводът на И. за неяснота относно момента на прекратяване на трудовото правоотношение между него и [фирма] в несъстоятелност [населено място], доколкото в предизвестието и заповедта били посочени две различни дати на прекратяването, е преклудиран, тъй като бил въведен в първоинстанционното производство от касатора за първи път със становището му по отговора на исковата молба, но това не е сторено във връзка с релевираните в отговора твърдения и доводи. Независимо от това въззивният съд е посочил, че доводът е и неоснователен поради липса на разминаване в посочените в предизвестието и заповедта дати на прекратяване на трудовото правоотношение между страните, като било ясно, че работодателят изцяло не е спазил срока на предизвестието по чл. 335, ал. 2 КТ, което обаче не рефлектирало върху законността на уволнението, а единствено обуславяло задължението му за заплащане на обезщетение. Предизвестието било от 04.05.2015 година и в него било посочено, че работодателят изцяло няма да спази срока на предизвестието и че 04.05.2015 година е последният работен ден на И. при него, което означава, че трудовото правоотношение се прекратява считано от 05.05.2015 година., както е посочено в заповедта от 04.05.2015 година
Разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ, посочена от [фирма] в несъстоятелност [населено място] като основание за прекратяване на трудовото правоотношение с И. във връченото на последния предизвестие и в заповедта от 04.05.2015 година, регламентирала хипотеза на прекратяване на трудовия договор от работодателя с писмено предизвестие до работника или служителя в сроковете по чл. 326, ал. 2 КТ при закриване на предприятието. „Закриване на предприятието” по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ означавало прекратяване на цялата му дейност, като причината, поради която се извършва това закриване, била без правно значение. Законността на едностранното прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя на това основание се обуславяла от проявлението на следните юридически факти, а именно решение на компетентен орган за закриване на предприятието; закриване на предприятието в цялост; фактическо преустановяване на дейността на предприятието.
Въззивният съд е приел, че в хипотезата на отнет лиценз на търговска банка на основание чл. 36, ал. 2, т. 2 от ЗКИ (в редакцията изменена и допълнена с ДВ, бр. 27/2014 година) при констатация, че собственият й капитал е отрицателна величина, единствено в правомощието на съда било при обявяване на банката в несъстоятелност да постанови прекратяване дейността на предприятието й. Този извод следвал от императивните разпоредби на чл. 13, ал. 1, т. 2 и т. 3 от З., според които при влязъл в сила акт на БНБ [населено място] за отнемане на лицензията съдът откривал производство по несъстоятелност на търговската банка, обявява я в несъстоятелност и прекратявал дейността на предприятието й. При наличие на предпоставки за обявяване на банката в несъстоятелност не било в правомощията на друг орган или субект да констатира това обстоятелство, съответно да прекрати дейността на нейното предприятие, като законът ясно посочвал, че прекратяването дейността на предприятието на търговската банка следвал, а не предхождал обявяването й в несъстоятелност.
Предвид на това е твърдението на И., че дейността на банката е прекратена не с решението на съда, а в един предходен момент-още с отнемането на лиценза й от БНБ [населено място] е счетено за неоснователно. Поради това въззивният съд е приел, че не следва да се произнася по искането на И. по за осъществяване на косвен съдебен контрол върху действителността на решение № 138/06.11.2014 година на УС на БНБ [населено място] по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК, доколкото този въпрос е без обуславящо значение за конкретния трудов спор. Още повече, че според съда по съществото на спора този довод на И. е бил преклудиран.
Съставът на Софийски градски съд е приел, че с решение № 664/22.04.2015 година на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-4 състав, постановено по т. д. н. № 7549/2014 година [фирма] в несъстоятелност [населено място], която е работодател на И., е била обявена в несъстоятелност, а дейността на предприятието й е била прекратена, без същата да може да бъде възобновена, което следвало по аргумент от чл. 2 и чл. 7 от З.. Този ефект следвал от изричната разпоредба на чл. 13, ал. 1, т. 3, пр. 2 от З., с оглед което бил и доводът на И., че окончателното прекратяване на предприятието на обявената в несъстоятелност банка настъпва едва с решението по чл. 105 от З..
Не могли да бъдат споделени доводите на касатора, че решението за обявяване на банката в несъстоятелност и прекратяване на дейността й би имало действие едва от момента на влизането му в сила, доколкото разпоредбите на чл. 13, ал. 2 и чл. 16, ал. 2 от З. предвиждали незабавното му изпълнение след постановяването му независимо от неговото обжалване. С постановяване на решение № 664/22.04.2015 година на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-4 състав, постановено по т. д. н. № 7549/2014 година фактически било преустановено функционирането на банката като стопански правен субект, тъй като й е отнето правото да извършва банкови сделки, както и всякаква друга банкова дейност, във връзка с която е сключен и процесният трудов договор. Посочено е, че предприятието на работодателя вече не можело да служи за банкова дейност, а същото съставлява съвкупност от имущество, подчинено на целите на несъстоятелността, поради което без правно значение бил фактът, че след обявяване в несъстоятелност трудовите правоотношения на някои служители се прекратяват, а други продължават да изпълняват трудовите си функции, тъй като дейността им е подчинена на целта на производството по ликвидация или несъстоятелност. Във връзка с възражението, че синдиците нямат право да прекратяват трудовото правоотношение поради нищожност на административния акт за назначаването им, съдът го е счел за неоснователно по съображения, че не може да упражнява съдебен контрол по целесъобразност върху решението на УС на ФГВБ [населено място], с което синдиците на [фирма] в несъстоятелност [населено място] назначени. Предвид на всичко това е прието, че е налице закриване на предприятието на [фирма] в несъстоятелност [населено място] смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 1 от КТ. С оглед на тези съображения въззивният съд е намерил, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна е неоснователен.
С оглед на тези изводи на състава на Софийски градски съд в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Х. Й. Илиев е формулирал дванадесет правни въпроса, разделени на три групи, като твърди, че по отношение на тях са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК хипотези за допускането на касационен контрол на обжалваното решение. Първият от въпросите, включен в групата обуславяща допускането на касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е за това осъществен ли е фактическия състав по чл. 328, ал. 1, т. 1 от КТ с постановяването на решение № 664/22.04.2015 година на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-4 състав, постановено по т. д. н. № 7549/2014 година, с което на основание чл. 13, ал. 1 от З. е открито производството по несъстоятелност на К. и по конкретно със съдебното решение закрито ли е предприятието на К. по смисъла на КТ, при положение, че чл. 91 и чл. 92 от З. изискват запазване на предприятието през целия период от несъстоятелността с цел да може да бъде продадено като цяло или на части. Вторият въпрос от тази група е за това кое е основанието за прекратяване на дейността на [фирма] в несъстоятелност [населено място]-съдебното решение по чл. 13, ал. 1 от З. за откриване на производството по несъстоятелност или решение № 138/06.11.2014 година на УС на БНБ [населено място] за отнемане на лиценза на банката, а третият е за това ако де приеме, че решението на съда по смисъла на чл. 13, ал. 1 от З. е основанието за закриване на предприятието на [фирма] в несъстоятелност [населено място], кога настъпва тази последица-към момента на постановяване на решението или към момента навлизането му в сила.
Така посочените въпроси са съществени, но не обуславят допускането на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд. Съгласно чл. 8, ал. 1 от З. отнемането на лицензията за извършване на банкова на банката по реда на чл. 36, ал. 2 от ЗКИ е само условие за началото на производството по несъстоятелност на банката, но не води до прекратяване на дейността й. Съгласно чл. 9 от З., въз основа на акта по чл. 36, ал. 2 от ЗКИ, БНБ [населено място] подава искане за откриване на производство по несъстоятелност на банката до компетентния за това съд. Последният се произнася с решение по чл. 13 от З., с което освен, че обявява неплатежоспособността на банката, като определя началната й дата и открива производство по несъстоятелност на банката, обявява същата в несъстоятелност и прекратява дейността на предприятието й, прекратява дейността на органите й, постановява обща възбрана и запор върху имуществото на банката, лишава я от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото, включено в масата на несъстоятелността и постановява започване на осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелността, и разпределение на осребреното имущество. С оглед на това решението на съда по чл. 13 от З. включва в себе си елементите както на решение по чл. 630, ал. 1 от ТЗ, така и на решение по чл. 711 от ТЗ, като поражда последиците и на двете. В тази част разпоредбите на чл. 8 и чл. 13 от З. са ясни и недвусмислени. Предвид на това, че решението по чл. 13 от З. има същия предмет както решението по чл. 711 от ТЗ формираната по последния текст съдебна практика по чл. 290 от ГПК намира приложение и по отношение на решението по чл. 13 от З.. Не съществува спор в теорията и в съдебната практика, че с постановяването на решението по чл. 711 от ТЗ се осъществява хипотезата на закриване на предприятието по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 1 от КТ и трудовите договори на работниците или служителите могат да бъдат прекратявани на това основание. При това не е необходимо да се изчаква влизането на решението по чл. 711 от ТЗ в сила, доколкото по силата на чл. 714 от ТЗ решението подлежи на незабавно изпълнение, независимо от възможността му за обжалване по чл. 713 от ТЗ. По идентичен начин е уреден въпросът и с решението по чл. 13 от З., като съгласно чл. 16, ал. 2 от З. обжалването му по реда на чл. 16, ал. 1 от З., не спира изпълнението му. С оглед на това прекратяването на дейността на предприятието на банката настъпва с постановяване на решението по чл. 13 от З., считано от момента на постановяването му, а не от момента на влизането му в сила. От този момент възниква и възможността трудовите договори на работниците или служителите на банката да бъдат прекратени на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ. При това не се изисква това прекратяване да бъде едновременно за всички работници или служители, а е възможно да се извършва поетапно, с оглед на необходимостта от извършване на необходимите действия по окончателното приключване на дейността на предприятието. Възможно е в течение на окончателното приключване на дейността на предприятието да възникне временна нужда от работници или служители за извършване на конкретно определена работа. В този случай синдикът разполага с възможността да назначи необходимите за извършването на тази работа работници или служители, но това не означава, че не е налице основанието по чл. 328, ал. 1, т. 1 от КТ, тъй като това назначаване е временно-до приключването на съответната работа. Предвидената в чл. 91 и чл. 92 от З. възможност за продажба на предприятието на банката като цяло или на части не води до друг извод, доколкото тази продажба има предвид предприятието като такова по чл. 15 от ТЗ, без в него да бъдат включвани трудовите правоотношения с работниците или служителите. Доколкото към момента на прехвърлянето такива съществуват то те ще преминат към новия собственик не по силата на самата продажба на предприятието, а като последица от нея по силата на чл. 123 от КТ. С оглед на това, не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по тези три въпроса.
Освен посочените три въпроса в групата на въпросите с оглед на които е поискано допускането на касационно обжалване на въззивното решение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е включен и въпроса за това могат ли синдиците на [фирма] в несъстоятелност [населено място] да уволняват служители от Специализираната служба за вътрешен одит, без да има писмено предложение за това от ръководителя на ССВО, при положение, че такова се изисква от Вътрешните правила за организацията и дейността на ССВО при [фирма] в несъстоятелност [населено място], приети съгласно чл. 74, ал. 3 от ЗКИ, чл. 17 и чл. 18 от Наредба № 10 на БНБ за вътрешния контрол в банките, както и че Общото събрание на акционерите все още съществува до влизане в сила на решението по чл. 13, ал. 1 от З.. Този въпрос обаче не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване, доколкото при наличието на основанието чл. 328, ал. 1, т. 1 от КТ се прекратяват трудовите правоотношения с всички работници или служители, независимо от това дали за прекратяването се изискват определени съгласия или разрешения. Последните са приложими само в случаите, когато дейността на предприятието се запазва за в бъдеще, какъвто не е сегашният случай. Неотносим е и петият въпрос от тази група за това кой е компетентният орган, който трябва да извършва избора на синдици на банката, към момента на извършване на уволнението с предизвестие и заповед, връчена на 04.05.2015 година-ФГФБ [населено място] или съда по несъстоятелността. Този въпрос е относим към производството по несъстоятелност и е разрешен с разпоредбата на чл. 26 от З., която е ясна и не подлежи на тълкуване. От значение за упражняването на правата по отношение на третите лица е от значение само извършеното вписване на синдиците в ТР.
Във връзка с последният въпрос от групата въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се поставя и първия въпрос от трупата въпроси, въз основа, на които се иска допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, а имено може ли в производството по трудово дело съдът да упражни косвен съдебен контрол, съгласно чл. 17, ал. 2 от ГПК върху валидността на решение № 41/23.04.2015 година на УС на ФГВБ, с което са избрани синдиците на [фирма] в несъстоятелност [населено място], подписали заповедта за изпълнение. Косвеният съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 от ГПК обаче е приложим само по отношение на административните актове, докато решението на ФГВБ [населено място] по чл. 26 от З. няма такъв характер. Освен този съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 от ГПК е възможен само в случаите когато е бил възможен и прекия съдебен контрол върху акта, в който обаче страната не е могла да участва, тъй като законът не й е предоставил това право, макар и с акта да се засягат нейни права или интереси. Решението на ФГВБ [населено място] по чл. 26 от З. не подлежи на пряк съдебен контрол, поради което по отношение на него е неприложим и косвения такъв по силата на чл. 17, ал. 2 от ГПК. С оглед на това така поставения въпрос не обуславя решението на състава на Софийски градски съд и не е основание за допускането на касационно обжалване на същото. Не са обуславящи и другите въпроси от тази група, а именно могат ли да бъдат приети за доказани и да бъдат присъдени съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, ако пред съответната инстанция не е представен договор за правна помощ, а само документи за плащане на хонорара; следва ли съдът да удовлетвори искането за заплащане на разноски съставляващо адвокатско възнаграждение, в случай че са упълномощени двама адвокати, но по делото не е представено доказателство дали адвокатското възнаграждение е договорена като плащане за един адвокат или е общо плащане за двамата адвокати, или следва съдът да намали претендираната сума наполовина и да редуцира сумата до хонорар за един адвокат съгласно изискването на чл. 78, ал. 1 от ГПК и могат ли да бъдат признати в съответното производство разноски за адвокатски хонорар, ако не е доказано по безспорен начин, че тези разноски са направени във връзка с конкретното дело. Първият от тези въпроси не е разрешен в противоречие с т. 1 и т. 2 от ТР № 6/06.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГТК на ВКС, тъй като същият не изисква задължително представяне на изричен договор за правна помощ, поради което е достатъчно да се представят само доказателства упълномощаване на явилия се по делото адвокат и за заплатено възнаграждение на същият, като самото пълномощно е достатъчно да удостовери съществуването на договора за адвокатска услуга. Вторият въпрос е без правно значение, доколкото по делото е установено, че макар и представеното пълномощно да е на двама адвокати, [фирма] в несъстоятелност [населено място] е била представлявана в производството само от единия от тях. Що се отнася до въпроса за това дали направените разноски имат връзка с конкретното производство, той е разрешен в съответствие с т. 1 и т. 2 от ТР № 6/06.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГТК на ВКС,тъй като страната е представила списък на разноските по чл. 80 ГПК, който включва изплатен адвокатски хонорар в размер на 1200.00 лева на адвокат А. В. П. и приложени към него доказателства за превеждане на сумата по банков път .
Във връзка с тези въпроси е и въпросът от третата група такива, за които се твърди, че обуславят допускането на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно допустимо ли е по трудово дело размерът на разноските да се определя значително над минималната работна заплата за страната, по свободна преценка на съда, с мотив за правна сложност и липса на задължителна съдебна практика, при условие, че по този въпрос има задължителна съдебна практика-ТР № 6/06.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГТК на ВКС. Този въпрос обаче не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол, доколкото конкретното адвокатско възнаграждение е под минималния размер, определен съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за трите предявени от И. иска.
В тази група е включен и въпросът за това, кой е моментът на прекратяване на трудовия договор при едновременно връчване на 04.05.2015 година предизвестие и заповед за уволнение, като в предизвестието е посочено, че срокът за предизвестието изцяло няма да бъде спазен, а в заповедта е посочено, че уволнението е в сила от следващия ден. Същият обаче не обуславя допускането на въззивното решение до касационен контрол тъй като не разрешен от състава на Софийски градски съд в противоречие с практиката на ВКС, а обратното разрешен е в съответствие с нея. Съгласно тази практика работодателят има право да не спази срока на предизвестието, което не обуславя незаконност на уволнението на това основание, а поражда правото на обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ. Относно момента на прекратяване на трудовия договор разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 2 КТ е ясна, че при неспазване срока на предизвестието трудовият договор се прекратява с изтичането на съответната част от срока на предизвестие, в случая от 05.05.2015 година.
Последният от поставените въпроси от третата група е за това може ли въззивният съд да се поизнесе служебно по въпроси, с които не е бил сезиран и да обсъжда факти, които не са въведени от жалбоподателя. Същият обаче не обуславя допускането на въззивното решение до касационен контрол, тъй като съставът на Софийски градски съд не е приемал, че във въззивната жалба се съдържа искане за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските по чл. 248 от ГПК, по което компетентен да се произнесе бил Софийският районен съд, а това дали е разгледано направеното възражение за това, че юрисконсулта не е могъл да представлява [фирма] в несъстоятелност [населено място] в съдебното производство или не е въпрос за правилността на обжалваното решение, а не за допустимостта му до касационен контрол.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 8722/01.12.2016 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV А състав, постановено по гр. д. № 10 810/2016 година по подадената срещу него от Х. Й. Илиев, касационна жалба с вх. № 5757/18.01.2017 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на спора Х. Й. И. ще трябва да заплати на [фирма] в несъстоятелност [населено място] юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК в размер на 500.00 лева за касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8722/01.12.2016 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV А състав, постановено по гр. д. № 10 810/2016 година.
ОСЪЖДА Х. Й. И. с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат М. М. от САК да заплати на [фирма] в несъстоятелност [населено място], район С., [улица] юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК в размер на 500.00 лева за касационната инстанция е.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.