8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 887
София, 24.11. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина П.
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора .……………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 101 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби, подадени от страните по спора, чието разрешаване е било предмет на решение № 982 на Софийския апелативен съд, ГК, от 21.V.2014 г., постановено по гр. дело № 465/2014 г., като втората няма характера на насрещна /по см. на чл. 287, ал.2 ГПК/.
Касационната жалба с вх. № 8308/4.VІІ.2014 г. на [фирма]-София е подадена против онази част от това въззивно решение, с която – като неоснователен – е бил отхвърлен неин положителен установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу ответника С. Н. К. от [населено място], с предмет признаването за установено, че той дължи на кредитната институция сума в размер на 4 120.51 лв., представляваща дължима наказателна лихва върху неплатена в срок минимална месечна вноска за периода 19.V.2011 г. – 27.І.2013 г. в размер на 2 891.34 лв. и наказателна лихва за надвишен кредитен лимит за периода 19.ІХ.2012 г. – 27.І.2013 г. в размер на 1 229.17 лв. по сключен помежду им Договор за кредитна карта № 34 РКО-А-0843 от 4.ХІІ.2007 г., за които суми кредитната институция е била снабдена със Заповед № 325/29.І.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ, както и с изп. лист от 31.І.2013 г. по ч. гр. дело № 83/2013 г. по описа на РС-Гоце Делчев.
Оплакванията на Банката касатор са за необоснованост и постановяване на това въззивно решение в атакуваната негова отхвърлителна част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира частичното му касиране и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или, алтернативно – постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който исковата претенция на Банката срещу К. да бъде уважена в пълния предявен по делото неин размер, ведно с присъждането на разноски за настоящето касационно пр-во /по чл. 288 ГПК/ в размер общо на 1 770.68 лв., съгласно приложен по делото Списък по чл. 80 ГПК, включващ държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК кредитната институция касатор обосновава приложно поле на касационното обжалване единствено с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната отхвърлителна част от решението си САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (обективирана в ТР № 1/9.ХІІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г. по някои въпроси на въззивното пр-во) по два процесуалноправни и един материалноправен въпрос, както следва:
1./ „Допустимо ли е въззивният съд за първи път да се произнася по възражения и, в частност – по възражение за нищожност на договорна клауза, които не са заявени с отговора на исковата молба, а са въведени за първи път с въззивната жалба срещу първоинстанционното решение?”;
2./ „Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза), ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма?”;
3./ „Клауза в договор между частноправни субекти, нарушаваща императивна правна норма, счита ли се, че нарушава императивно правило, установено в защита на обществен интерес?”
Ответникът по касация С. Н. К. от [населено място] не е ангажирал свое становище нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията на Банката за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част.
Съответно касационната жалба с вх. № 2384/9.VІІ.2014 г. на ответника по положителния установителен иск С. Н. К. от [населено място] е подадена против останалата част от същото въззивно решение – тази, с която по отношение на него е било установено, че той дължи на [фирма]-София по сключен помежду им Договор за издаване на кредитна карта № 34РКО-А-0843/4.ХІІ.2007 г. сума в размер на 59 696.93 лв., от която 40 000 лв. главница, ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК /28.І.2013 г./ и до окончателното й изплащане, както и 15 576.42 лв. (петнадесет хиляди петстотин седемдесет и шест лева и четиридесет и две стотинки), представляваща просрочена лихва за периода 19.VІІІ.2011 г. – 27.І.2013 г., начислена съгласно чл. 7 от Договора, ведно с още 500 лв. (петстотин лева) такси, начислени съгласно чл. 10 от Договора, а също и общо 2 240.91 лв. (две хиляди двеста и четиридесет лева и деветдесет и една стотинки) разноски за заповедното производство.
Оплакванията на този касатор ответник са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в обжалваната негова потвърдителна част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което той претендира частичното му „обезсилване” и присъждане на направените разноски във всички инстанции.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК С. Н. К. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната потвърдителна част от решението си САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – според него обективирана в 4 определения на състави от второто отделение на неговата търговска колегия, всички постановени при действието на сегашния процесуален закон, в сила от 1.ІІІ.2008 г., по следните пет правни въпроса:
1./ „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в решението си по всички искания и възражения на страните и да изложи правните си изводи по тях?”;
2./ „Противоречи ли строго формалният характер на заповедното производство, във връзка с който заявлението-образец трябва да се попълни според указанията за попълване, които са ненормативен акт и да се посочи изрично в т. 12, че заявителят се „основава” на приложения документ по чл. 417, на чл. 418 ГПК, който казва, че „когато със заявлението е представен документ по чл. 417”, кредиторът може да поиска от съда постановяване на незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист?”;
3./ „Неспазването на тази строго формална процедура още в заповедното пр-во подлежи ли на контрол при разглеждане на делото по исков ред след предявяване на иск по чл. 422 ГПК, както и следва ли сезираният с такъв иск първоинстанционен съд да провери дали извлечението от счетоводни книги, послужило като основание за удостоверяване на задължението на картодържателя /длъжника/ съдържа всички необходими реквизити, посочени в ГПК и в специалния Закон за счетоводството?”;
4./ „При своевременно оспорване на представените от ищеца частни писмени документи, послужили като основание за издаване на заповедта за изпълнение и съответно като основание за претендиране на вземането по реда на чл. 422 ГПК, дължи ли съдът произнасяне по така направеното оспорване и следва ли в мотивите към решението си да обсъди валидността на оспорените частни писмени документи, въз основа на които признава за съществуващо вземането на ищеца?”;
5./ „Допустимо ли е във връзка с общите процесуални правила за изследване от съда на приложени към делото доказателства, които са редовни от външна страна и удостоверяват подлежащо на изпълнение вземане – с оглед строго формалния характер на заповедното пр-во, поради непосочване в заявлението, да се приеме, че липсва основание на тях?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация [фирма]-София писмено е възразила чрез своя юрисконсулт както по допустимостта на касационното обжалване в атакуваната от К. потвърдителна част на постановеното от САС решение, така и по основателността на оплакванията му за неправилност на този съдебен акт в същата му част, претендирайки за оставянето му в сила и за присъждане на горепосочените разноски.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежни насрещни страни във въззивното производство пред САС, както касационната жалба на [фирма]-София, така и тази на ответника по иска й С. Н. К. от [населено място], ще следва да се преценяват като процесуално допустими.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По касационната жалба на ищеца [фирма]-София:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Според мотивите, изложени към тази точка от същото ТР: „Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства”. Констатираното в случая погрешно отъждествяване от Банката касатор на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния, а и формулираният в изложението й по чл. 284, ал. 3 ГПК т. нар. „материалноправен въпрос” е лишен от смисъл, т.е. представлява юридически non sens (щом като по дефиниция императивна правна норма /или правило/ е тази, която е създадена от законодателя в интерес на цялото общество).
2. По касационната жалба на ответника С. Н. К. от [населено място]:
Наред с всичко изложено по-горе по правните въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба на Банката ищец, което в равна степен се отнася и до формулираните от К. 5 правни въпроса, в случая ще следва да се припомни, че съгласно т. 2 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданската колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.VІІ.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Понеже в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателят й С. Н. К. не се позовава на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на отделни състави от гражданската или търговската колегия на ВКС, следва да се счита осуетена възможността за проверка дали в атакуваната си потвърдителна част решението на САС е в противоречие с практиката на ВКС.
Не се констатира обаче да е налице и предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като в изложението към жалбата не се навеждат каквито и да било доводи относно значението на който и да е от 5-те въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В заключение, доколкото смисълът на въпроса с пор. № 2 може да бъде извлечен единствено в съпоставката му с въпроса с пор. № 5, ще следва единствено да се поясни, че указанията за попълване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, независимо дали по чл. 410 ГПК или по чл. 417 от същия закон, имат нормативен характер, произтичащ ясно от текста на чл. 425 ГПК и издадената от министъра на правосъдието Наредба № 6 за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и др. книжа във вр. със заповедното пр-во (обн., ДВ, бр. 22 от 28.ІІ.2008 г., в сила от 1 март 2008 г., изм. и доп., бр. 52 от 10 юли 2009 г.).
При този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК и съобразяване насрещните претенции на страните по спора за заплащане на разноски за същото, те ще следва да останат в тежест на всяка една от тях, както са били направени.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 982 на Софийския апелативен съд, ТК, 9-и с-в, от 21.V.2014 г., постановено по гр. дело № 465/2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2