2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 887
София, 03.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2263 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на министъра на отбраната, чрез държавния експерт-юрист А. Я., против решение № 788 от 4 февруари 2019 г., постановено по в.гр.д. № 9714/2018 г. по описа на Софийския градски съд, с което се потвърждава решение № 136 от 24 октомври 2017 г., постановено по гр.д. № 18351/2012 г. по описа на районния съд в [населено място], за отхвърляне исковете на Министерството на отбраната против В. Г. Т., с адрес в [населено място], по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 29, ал. 1, т. 2 от Закона за държавния вътрешен финансов контрол /отм./ за сумата от 8206, 73 лева, представляваща стойността на липсващо имущество съгласно акт за начет рег.№../…. г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 16.02.2011 г., за сумата 2117,50 лева мораторна лихва за периода 30.01.2004 г.-20.02.2006 г., за сумата 17022,06 лева мораторна лихва за периода 21.02.2006 г.-16.02.2011 г., и в тежест на министерството са присъдени разноски.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, защото с разпореждане от 07.08.2018 г. по въззивното дело на касатора в качеството му на въззивник е указано в едноседмичен срок от получаването на съобщението да представи доказателства за внесен по сметката на съда депозит за възнаграждение на особения представител на въззиваемата страна в размер на 1570,34 лева; макар въззивникът да не е внесъл искания депозит, което по същината си представлявано неотстраняване на нередовността на въззивната жалба, с оглед на което и на основание императивната разпоредба на чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК въззивният съд да е следвало да върне жалбата и да прекрати въззивното производство, това не е сторено и е постановено недопустимо решение. Иска се обезсилване на въззивното решение и прекратяване на производството по делото. Изрично се сочи, че отделно изложение на основанията за допускане на касационното обжалване не се прилага.
Ответникът В. Г. Т., с адрес в [населено място], не представя отговор на касационната жалба.
Въззивният съд взема предвид твърдението на касатора като ищец, че вземането на министерството срещу ответника е възникнало поради настъпили липси в периода, в който последният е заемал отчетническа длъжност, приключил на 13.08.2003 г., когато той е освободен от длъжността „главен специалист по отчета и съхранението на материалните средства на О.“, поради което най-късно на тази дата е било извършено действието или бездействието, за което на ищеца би могло да се търси отговорност за причинени вреди в звеното, в което е бил отчетник, в какъвто смисъл е и чл. 35, ал. 3 ЗДВФК /отм./. Отречена е възможността за прилагане по аналогия на чл. 32 от същия закон, предвиждащ начина на определяне на размера на причинената и подлежаща на обезщетяване вреда, тъй като двете разпоредби преследват различна цел, и е счетен за правилен изводът на първата инстанция, че за начален момент на давностния срок се приема последният момент, в който липсата е могла да възникне, който е моментът на освобождаване на ищеца от отчетническа длъжност, поради което абсолютната давност за вземането е изтекла на 13.08.2013 г. Не е споделено виждането на министерството, че исковата молба спира течението на давността, тъй като разпоредбата за абсолютната давност е изрична и с изтичането на десетгодишния срок се препятства възможността да се търси имуществена отговорност на отчетника, независимо от спирането и прекъсването на по-краткия давностен срок по ал. 1 на същата разпоредба.
С разпореждане от 07.08.2018 г. въззивният съд приема въззивната жалба за допустима и насрочва открито съдебно заседание по спора. На министерството е указано в едноседмичен срок да представи доказателства за внесен по сметката на съда депозит за възнаграждение на особения представител на ответника, като е посочено, че при неизпълнение на тези указания изцяло и в срок, въззивната жалба ще бъде върната. В указания срок депозит за възнаграждение на особения представител не е внесен. С решението съдът е осъдил министерството да заплати възнаграждението за особения представител на ответника.
К. съд приема, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване поради вероятната недопустимост на обжалваното решение, нито поради очевидната му неправилност.
Неизменно в съдебната практика се приема, че съдебното решение е недопустимо, когато по някаква причина съдът не е сезиран с разглеждането на спора, но въпреки това е постановил решение – такива са случаите, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. – в този смисъл т. 9 от ППВС № 1/1985 г. (сравни решение № 193 по гр.д. № 1494/2018 г., I г.о., решение № 332 по т.д. № 2976/2017 г., II т.о.). В разглеждания случай порок от сочената категория не се открива. Н. на депозит за особен представител на ответника не съставлява процесуална пречка за развитието на производството до степен съдът да бъде освободен от задължението да разреши спора, независимо от даденото на касатора, в качеството му на въззивник, разпореждане да внесе депозит под угрозата производството по делото да бъде прекратено. Макар чл. 46, ал. 6 ГПК да определя ищеца като задължено лице да заплати възнаграждение за положеният труд на адвоката в качеството му на особен представител на ненамерения на адреса ответник, следва да се държи сметка, че особеният представител, назначен с акт на съда, не упражнява свои процесуални права, а правата на ненамерения ответник. При това положение, и с оглед защитата на правата на страните в процеса, не съставлява съществено нарушение на съдопроизводството даването ход на делото от страна на съда в случай, че задължената страна е пренебрегнала отговорността си да заплати работата на адвоката отнапред, съответно възлагането на възнаграждението в тежест на задълженото лице да бъде направено с крайния съдебен акт. Още по-малко подобно действие на съда може да обоснове недопустимост на въззивното решение, и то при положение, че касаторът се позовава на собственото си недобросъвестно поведение.
Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. Тази квалифицирана форма на неправилност не се установява пряко от мотивите на въззивното решение и без да е необходима по-нататъшна проверка на доказателствата по делото и процесуалните действия на страните и съда.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 788 от 4 февруари 2019 г., постановено по в.гр.д. № 9714/2018 г. по описа на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: