О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 887
София, 10.08.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести август през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 18 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на “К” ООД със седалище и адрес на управление в гр. В., представлявано от управителя Т. С. Т. , чрез процесуалния му представител адв. М, против въззивното решение № 80 от 26 октомври 2009 г., постановено по в.гр.д. № 533 по описа на апелативния съд в гр. В. за 2009 г., с което е потвърдено решение № 108 от 22 юни 2009 г., постановено по гр.д. № 668 по описа на окръжния съд в гр. В. за 2008 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано, защото съдът е определил правната квалификация на иска при условията на алтернативност – по чл. 73 ЗС и по чл. 59 ЗЗД, като разликите в двете правни основания определят и различна правна защита; не са обсъдени всички доказателства в тяхната съвкупност и са направени неверни фактологични изводи; не е изпълнено законовото задължение съдът да укаже за кои сочени от касатора факти следва да се ангажират доказателства; необосновано се приема, че несобственик на имот не може да има наемни отношения за имота, като по този начин чрез своите наематели държи имота. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК към касационната жалба, се сочи, че съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за прилагането на ГПК, както и за развитието на правото по задължението на съда по чл. 146 ал. 1 т. 2 ГПК да посочи правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, а в разглеждания случай съдът като възможна правна квалификация е посочил при условията на алтернативност два текста от два различни закона; освен това липсват и задължителни указания за това кои обстоятелства са останали недоказани и за кои следва страните да проявят процесуална активност да ангажират допълнителни доказателства. Сочи се определение на ВКС по чл. 288 ГПК.
Ответникът С. т. “В” АД, със седалище и адрес на управление в гр. В., чрез процесуалния си представител адв. К, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК изтъква доводи за недопустимост на обжалването и неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че предявеният иск, както по чл. 73 ЗС, така и по чл. 59 ЗЗД е неоснователен и недоказан, защото ответното дружество не е собственик на съседния на имота на касатора имот, поради което не може да дължи обезщетение по твърдението, че наемателите, клиентите и гражданите, ползващи услугите на ответника, минавали през имота на касатора; не е установено ответникът да е упражнявал фактическа власт върху имота в процесния период от време лично или чрез трети лица, с които има договорни отношения, както и че е лишил касатора от възможността да ползва имота си и да събира плодове от него; не е доказано наематели на ответника да ползват имота; ответникът като наемодател не е поемал задължение за осигуряване на достъп до имота, предмет на договора за наем, чрез преминаване през имота на касатора; не са събрани данни ответникът да е възпрепятствал касатора да ползва имота.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси по основанието на т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, разрешаването на който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Поставеният процесуалноправен въпрос за приложението на чл. 146 ГПК във връзка със задължението на съда да определи правната квалификация на правата, претендирани от ищеца и по задължението му да посочи за кои обстоятелства страните следва да проявят процесуална активност, макар изключително значим, не е обусловил крайния решаващ извод на съда за неоснователност на предявения иск. Правните изводи на съда в тази връзка са сторени след обсъждане на установените от страните правноотносими по спора факти и събраните по делото доказателства. От друга страна, в определението по чл. 267 ГПК въззивният съд е посочил кои са спорните обстоятелства, подлежащи на доказване и че тежестта за доказването им е на ищеца. При тези факти следва да се приеме, че въззивният съд по втората част на поставения процесуалноправен въпрос е съобразил напълно изискванията на закона, като допълнително тълкуване по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК във връзка с атакуваното решение, не се налага.
Ответникът не претендира присъждане на разноски, а и доказателства за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване решение № 80 от 26 октомври 2009 г., постановено по в.гр.д. № 533 по описа на апелативния съд в гр. В. за 2009 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: